Верига от улики
Шрифт:
Вълнение се прокрадна в Дарт: един бакалски магазин едва ли разполагаше с адресите на клиентите си, но една обществена пералня като нищо би могла.
Когато заемаха отново местата си в тауруса и телесният им език вече изразяваше нетърпението им, Дарт й каза:
— Може би щях да намеря етикета от пералнята. — Той включи двигателя. — Но бих могъл да пропусна тази бакалска торба — изповяда се той.
— Видя ли? — изхихика тя. — Имаш нужда от мен.
Картата в офиса на Аби се състоеше от увеличени фотокопия на една област една квадратна миля, обграждаща
В девет нула две Дарт окачи телефонната слушалка, приближи картата и издърпа една от карфиците.
— Бели етикети, забодени към яката, като са използвани безопасни игли — промърмори той.
В девет и тридесет Аби се оплака:
— Бели етикети, зелени етикети, розови етикети — но никакви сини етикети.
— Ще го открием — заяви Дарт.
— Не близо до „Шопуей“ — предположи тя, махайки последната карфица.
Дарт се загледа продължително в картата, в главата му се въртяха различни мисли.
— Може би греша — въздъхна той, чувстваше се потиснат. Това беше времето му за сън, а на всичко отгоре и събота сутрин. Тялото му беше изтощено. Главата го наболяваше. Чувстваше гърба си пострадал от това, че беше заспал в едно кресло. Завиждаше й за няколкото часа сън.
Аби се извини и напусна стаята. Дарт, който от четвъртък се беше опитвал да се обади на Гини, която беше помолила за това, набра номера й. Обади се телефонният й секретар. Той сложи слушалката върху вилката, обзе го ревност. Гини винаги си беше вкъщи в събота сутрин. Това означаваше, че не си е спала вкъщи предната вечер. Беше се чудил защо не му се беше обадила. Беше типично за тях да си играят на гоненица по телефона, докато единият улови другия.
Аби се върна и започна, широко усмихната:
— И така, както ми се струва, ние опитваме с всяка шибана пералня в града, докато попаднем на тази, която използва сини етикети. — Тя се тупна в едно кресло до един от телефоните и додаде: — Как искаш да започнем, с „А“ или с „Н“?
Час по-късно Аби окачи слушалката и рапортува:
— И така, ще бъдеш щастлив да узнаеш, че най-после намерих компания, която работи със сини етикети. — И в този момент Дарт затвори телефона по средата на разговора. — Не трябваше да постъпваш така — смъмри го тя. — Те работят със сини етикети, но номерата им не са близо до този петцифрения, който имаме ние.
След като моментът на радост премина, Дарт се отпусна в креслото си и взе да търка очите си.
— Казаха ли нещо за сини етикети?
— Той ми даде името на компанията, която доставя етикетите — отговори тя и Дарт разбра, че от това място е трябвало да започне. — „Нътмег Съплайс“ в Бриджпорт. Но днес е събота и ще отворят чак в понеделник. Така че, ако можем да почакаме…
— Не можем — напомни й той.
— Да. И аз така мисля.
— Но може да не ни се наложи да чакаме — каза Дарт, спомняйки си, че Бъд Гормън често работеше и през уикенда.
Гормън
Гормън беше много ядосан.
— Никога не ми вдигаш телефона.
— Почти не съм си бил вкъщи.
— Имам информация за теб относно „Роксин“ — кои са те и какво правят.
— Имам по-спешна работа.
— Доктор Ариел Мартинсън — продължи Гормън, без да обръща внимание на думите му. — Три фирми с обединен капитал и индустриалец от Швеция притежават седемдесет и три процента. Мартинсън е на капитанския мостик от самото начало. Дошла е от Мичиганския университет, където е оглавявала научноизследователска програма по генетика, щедро подпомагана от федерални фондове, и където този индустриалец Цедерберг я е срещнал за първи път. Истински бавен старт, както при повечето биотехници — шест години до първия долар. Добри успехи в лечението на артрит…
— „Артарест“ — избухна Дарт, прекъсвайки го. — Друг път, Бъд. Благодаря. Аз имам…
— Това, което би могло да представлява интерес за теб — продължи все така Бъд, без да обръща внимание на прекъсването, — е, че на Мартинсън, която печели осемстотин на година плюс премии, изведнъж й се губи почти цяла година от живота. Искам да кажа, че по същество не съм открил нищо за нея. Имам знания за някои медицински разходи, някои разходи за правна помощ и горе-долу това е всичко. Това е всичко, момчета. Предполагам, че е отишла на нещо като някаква забавна ферма в Швейцария. Но това не е било ваканция — въобще нямам сведения за харчене на пари от такъв вид.
Дарт си спомни големия белег зад ухото и нервния й навик да се опитва да го прикрива.
— Предполагам, че ако мога да надникна в застрахователното й досие… — разтегли Гормън замечтано.
Дарт си каза, че не трябва да забравя да се обади на Гини и да види какво може тя да направи. Чувстваше, че се изпотява. Гормън го беше развълнувал.
Дарт премина в настъпление, преди Гормън да има време да започне отново.
— Трябва ми името — и телефона, ако го имаш — на собственика на нещо, което се нарича „Нътмег Съплайс“ в Бриджпорт.
— Почакай една секунда — сепна се Гормън силно раздразнен. — Да си запиша.
Дарт повтори молбата си и му даде номера си в залата за конференции.
— Дай ми няколко минути.
Когато телефонът иззвъня и Дарт вдигна слушалката, Гормън прочете информацията, без да каже „здравей“. Завърши с „Не струва нищо“ и затвори.
Дарт се свърза със собственика на „Нътмег Съплайс“, когото намери у тях. Чуваше се коментар на футболен мач по телевизията. Телевизорът го накара да си помисли за вкъщи, а това го накара да си спомни за Мак и въпреки че едно съседско дете разхождаше и хранеше кучето през деня, му се стори ужасно това, че трябва да държи кучето заключено толкова дълго по време на нощните смени. Собственикът на „Нътмег Съплайс“, на име Коруин, в началото беше много ядосан, като очакваше, че го търсят за нещо, което не го интересува.