Верига от улики

Пиърсън Ридли

— Една мисъл — избъбри той, чувствайки се по-спокоен, отколкото беше при влизането си. Подпря коляното си върху единственото друго кресло в стаята. — Ти си твоят собствен отдел. — Той сякаш мислеше на глас.

— Точно така.

— За да се сдобиеш със заповед, не минаваш през Хейт.

— Слава богу.

— Какво? — изгледа я невярващо той. — Направо при прокурора?

— Да.

— При специални изисквания за вероятна причина ли действаш или е същото, което правим останалите? — Той внесе пояснения: — Държи ли те прокурорът…

— Закачена на въдица,

наречена отдел за сексуални престъпления? — помогна му тя и отговори: — Не. — И добави саркастично: — Колкото и да е чудно, отнасят се с мен така, сякаш съм лейтенант.

— Не исках да кажа…

— Знам, че не си искал, но донякъде прозвуча така.

— Искам да разширя заповедта за наблюдение на Хамилтън корт — каза той. — Трябва ми влизане вътре.

— Аз мога да вляза — сви рамене тя. — Можеш да ме придружиш. — Поглеждайки часовника си, тя добави: — По това време на нощта ще бъда телефонистка. Кой от юристите е на повикване?

— Крист.

— Синтия Крист? — повтори тя. — Жена, Джо. Тортичка. Можеш да ми имаш доверие. — Избута книжата пред себе си, за да не й пречат, и взе един бележник. — Това е елементарен случай.

Един час по-късно влязоха в къщата на Хамилтън корт 11. Аби носеше в джоба си подписаната заповед. Осветлението във всекидневната беше включено от автоматичния часовников механизъм — беше девет и петдесет и пет вечерта.

Аби чрез Дарт беше включила три точки в заповедта, които бяха пропуснати в предишните заповеди: пазарски торби за бакалски стоки, поставените в рамка снимки на пианото и дрехи.

Той сложи снимките в бяла книжна торба. И двамата носеха ръкавици.

— Фотосите мога да ги разбера — каза тя. — Въпреки че според теб Зелър е този, който ги е сложил там, за да сътвори идентичността на този Уолъс Спарко, ти мислиш, че в тях има нещо важно, нещо, което той би могъл да ти каже, без да има това намерение. Но торбите?

— Имал е намерение да слага храна тук — обясни Дарт, след като я беше вкарал в кухнята. — Още веднъж, както ти каза, за да създаде впечатлението, че Спарко е живял тук. Спарко не е живял тук. Нито Зелър. Той е използвал къщата като място за подготовка — поне до момента, когато разкрихме това. После трябва да е използвал някакво друго място… Знаел е, че е практически невъзможно човек да не внесе нещо от себе си във всяка сцена на престъпление и да не отнесе нещо от тази сцена обратно в дома си — това е природата на косми и влакна, това е, което ми е набивал в главата през всичките тези години. Аз бях този с дипломата, но той беше този, който разбираше от разсипване на влакна като доказателствен материал и отнасянето им след това.

— И така, той е идвал тук, сменял е дрехите си — сменял е идентичността си, извършвал е престъплението, връщал се е, отново се е преобличал… — Сега й беше ясно. — Веригата от улики винаги води обратно до тук.

— Ако въобще попаднехме на нещо от сцената на престъпление — а той е вземал допълнително предпазни мерки, за да бъде

сигурен, че няма да попаднем на нищо, като е почиствал с прахосмукачка и е поставял фалшиви улики — само бихме намерили тази негова крепост, но не и самия човек.

— Ами пазарските чанти? — попита тя скептично.

— Може би е бил по-умен отколкото му е било нужно — предположи Дарт, претърсвайки чекмеджетата. — Той купува бакалски стоки, за да ни убеди, че Спарко е живял тук. Изяжда част от храната, за да внуши, че мястото е обитавано. Но ако е пазил торбите… — Дарт размишляваше на глас, докато разбутваше съдържанието на следващото чекмедже.

Аби отвори шкафа под мивката, извади кофата за боклук и вдигна торбата с боклук — найлонова торбичка от магазин за хранителни стоки. Тя завърши изречението вместо него:

— Тогава ще ги е използвал за боклук.

— Ти си блестяща! — възкликна той възторжено.

— Знам. Така е, нали? Но недостатъчно блестяща, че да се сетя защо това не ти е безразлично — добави тя.

Той пое торбата от нея и я завъртя така, че тя да види зеления надпис отстрани.

— „Шопуей“ — прочете името.

— Това е на Парк стрийт — каза тя, изричайки името на най-лошата улица в града.

— Колко такива магазина има от тук до „Шопуей“? — попита той.

— Два. Три може би. Заради учениците от колежа.

— Заради белите — каза той.

— Опитваш се да стесниш този квартал — каза тя впечатлена. — Да откриеш някое място, където бихме могли да го намерим. — И добави: — Ще поставим „Шопуей“ под наблюдение, приемайки, че е близо до това място.

Дарт й се ухили, изсипвайки съдържанието на торбичката, а самата нея прибирайки като веществено доказателство.

После той отвори гардероба на долния етаж и претърси трите палта, които висяха там.

Аби се обади:

— Трябва да ги е купил от магазин за дрехи втора употреба. Търсиш етикети, нещо, което да стесни още повече квартала.

— Нищо — промърмори Дарт, затваряйки вратата на гардероба и повеждайки Аби на горния етаж.

Движейки се плътно след него, Аби подметна:

— Предполагам, че ще съжалява, че те е тренирал толкова добре.

— Комплиментите — избъбри Дарт — няма да те доведат доникъде. — Той влезе в спалнята и се насочи към шкафа.

Аби запали лампата. Дарт се обърна бързо, поклати глава и я спря:

— Не! Това — каза той, опипвайки дрехите, — може да е купено от втора ръка… и го е купил голямо, за да му свърши работа, но не е било по неговия размер… и част от тези дрехи са щели да бъдат изхвърлени: при случая с Пейн е имало твърде много кръв. Но той има специално отношение към чистите дрехи. Забелязала ли си? Изгладени ризи и панталони. Той и Лъки веднъж се караха, защото тя искаше да пести пари, но той настояваше ризите му да бъдат давани на гладене. Това почти беше един…

— Фетиш — довърши тя изречението му, повдигайки една от окачените ризи. — Това ли търсиш? — До палеца й се виждаше син етикет с името на обществена пералня, грижливо пришит с найлонов конец в долния край на ризата.