Верига от улики
Шрифт:
Ръцете на Зелър се потяха леко в черните ръкавици за голф, които бяха обхванали волана. Денис Грийнууд живееше малко по на север от Колт парк на Норидж стрийт в южния край, което повеляваше на Зелър да се държи с крайна самоувереност и да работи бързо. Норидж стрийт се намираше непосредствено на запад от Дътч пойнт, място толкова опасно, че такситата избягваха да навлизат в него. Един бял човек, без значение колко е огромен, който върви из улиците на това място, сам се превръщаше в потенциална жертва. Да се появиш в това място нощем беше толкова рисковано, че Зелър, който приличаше и се държеше като Уолъс Спарко, се чувстваше принуден да предприеме
Едно от хубавите неща в този квартал беше, че ченгетата нямаше да получат нищо от никакви свидетели. За никакво съдействие не можеше да става и дума. Зелър би могъл да убие своя човек навън на улицата, а Дарт и компания щяха да получат в най-добрия случай някакво описание. Системата на наблюдение тук беше трудна. Зелър само три пъти беше посещавал това място и беше на мнение, че е твърде рисковано да оставя колата си. Той знаеше, че Грийнууд няма телефон, кредитни карти, действаща приятелка. Чернокожият беше заемал различни служби през последните шест месеца, включително и в пощата на Мърфи роуд. Или напускаше, или биваше уволнен заради наркотици и алкохол. Четири месеца по-рано шофьорската му книжка му беше върната след шестседмично ограничение и в рамките на дванадесететапна рехабилитационна програма. Нямаше кола, регистрирана на негово име, въпреки че от една седмица насам работеше на осемчасова смяна като таксиметров шофьор. Смяната свършваше в четири следобед.
Сега беше пет и петнадесет.
Спарко доближи изподрасканата дървена врата и почука силно. През шпионката Спарко видя една зеница, която се вглеждаше в него.
— Работя в екипа на клиниката — представи се Зелър с най-добрия за Уолъс Спарко глас — малко по-нисък от собствения си. — Има промяна във вашето лечение. Отворете вратата, моля, господин Грийнууд.
Той почака, докато заглъхне металическият звук от четирите ключалки и стърженето на вратата при отварянето й. Чувстваше ръцете си неприятно влажни в ръкавиците, но приемаше тази необходимост.
— Как я карате? — попита Зелър, влизайки вътре, почуквайки с върха на дясната си обувка разсеяно и нервно. Всичко трябваше да бъде проведено както трябва, така че Грийнууд да реагира точно според желанията на Зелър.
— Мисля, че много добре.
Черният мъж беше на малко повече от тридесет години, кожата му съдържаше повече крем, отколкото въглен. Имаше широк сплеснат нос и дебели устни, които, леко разтворени, разкриваха счупен преден зъб. Доста приятно, лицето му не познаваше усмивка, а твърдият недоверчив поглед не знаеше приятели.
Малкият апартамент беше мръсен, тъмен и издаваше миризма на цигарен дим и горчиво кафе. Един остарял цветен телевизор бълваше синкава светлина от ъгъла — детективска серия. По кухненската маса имаше празни торби от магазините за бърза закуска. Мебелировката се състоеше от мизерно двойно легло, един-единствен стол с висока облегалка и каса за мляко, която се използваше като подпора за краката пред едно червено издуто кресло, което беше виждало далеч по-добри дни. Спарко не забеляза никакви книги. Купчина мръсни дрехи висяха от една кука
Спарко остави торбата, при което раменете му се свиха още повече. Тя привлече вниманието на Грийнууд и предизвика подозрителен блясък в твърдия му поглед. Челото му се набразди, а мускулите на челюстите се стегнаха.
— Трябва да ви задам няколко въпроса във връзка със състоянието ви — каза Спарко. — Може би ще се наложи да ви взема кръв.
— Съвсем наскоро ми взеха.
Спарко пристъпи по-близо до жертвата си и изрече с мек приятелски глас:
— Вижте какво, аз просто изпълнявам нареждания и вие трябва да разберете това. — Той погледна другия в очите и тогава нанесе удар като със заострено копие — едно-единствено съкрушително пробождане на юмрука на дясната ръка точно в центъра на гръдния кош.
Тялото на Грийнууд се сгърчи. Краката му се подкосиха. Той се опита да диша, но ударът в слънчевия възел беше перфектно нанесен и ефектът беше незабавен — нервната система излезе от строя.
Спарко в миг го завъртя, свлече се надолу заедно с него, като го подкрепяше, докато двамата стигнаха до позиция на колене, а след това му щракна белезници, заключвайки по този начин ръцете му зад гърба. После надигна отпусналата се брадичка със сила и по този начин затвори устата, като едновременно закри устните и защипа носа. С дясната си ръка Спарко несръчно измъкна малка пластмасова торбичка, пълна с кокаин — нервиран от необходимостта да носи ръкавица — и поднасяйки торбичката до зъбите си, разкъса единия от ъглите й.
Дишането на Грийнууд щеше да се възстанови преди движението на крайниците — първата реакция на тялото беше насочена към оцеляване. Уолъс Спарко почака, лявата му ръка не допускаше притока на въздух. Гръдният кош започна да се надига в усилие да диша, Спарко усили хватката си. Грийнууд замига и в този момент заприлича на Зелър на птица. Той го държеше здраво, като стискаше носа му и като му отказваше всякакъв въздух. Тялото на Грийнууд се възстанови бързо и той започна да оказва съпротива, да си върти главата, да се отблъсква с крака в отчаяно усилие да диша.
Спарко, все още обхванал устата на жертвата, повдигна торбичката с кокаин до носа и я обърна в същото време, когато отпусна хватката с пръсти. С едно силно вдишване Грийнууд изсмука съдържанието — един грам кокаин. Когато белият прах се посипа върху горната му устна, той изглеждаше така, като че ли беше натопил лицето си в брашно. Погледът му стана див, очите му се разшириха, когато кокаинът смрази белите му дробове и го удари в главата. Опита се да изпищи, но след като устата му все още беше затворена, успя само да проплаче.
Спарко притисна в свития си лакът като с кука гръкляна на жертвата си в упражнена хватка за задушаване, пое собствената си дясна китка в лявата и упражни постоянен силен натиск като менгеме, внимавайки да не причини външна контузия. Три години преди това на полицаите в Хартфорд беше преподавана материя, която включваше този отбранителен способ, а след това няколко месеца по-късно това беше изоставено като практика, след като трима задържани бяха умрели в резултат на смачкани гръкляни.
— Това е за Мелъни — Зелър, не Спарко, прошепна разгорещено в ухото на жертвата.