Верига от улики
Шрифт:
„Генетика!“, помисли Дарт.
— Но ти откъде знаеш…?
— Получи ли пратката или не? — прекъсна го Гормън.
— Не съм проверявал днес. Все едно, че съм умрял. Не ставам за нищо. — Генетика, помисли той отново. „Роксин лаборатории инкорпорейтид“ са закупили здравноосигурителни полици за известни сексуални насилници — като самозащита в случай, че тестовата програма тръгне зле. А тя е тръгнала зле.
— Все едно, че си умрял, а? Сега за момент бъди жив, защото това, за което ти говоря, е списъкът на клиентите на „Проктор секюрити“, за който ме беше помолил.
— Но „Роксин“? — Дарт отново започна, но беше веднага прекъснат.
— В списъка е, Джо. „Проктор секюрити“ е в договорни отношения с тях. Те са голям клиент. Поставих ги в първата десетка на списъка.
— О, боже мой — се изтръгна от Дарт. Зелър ще е открил „Роксин“, когато е работил за „Проктор“. Всичко пасваше.
— Искаш ли да проверя кредитите на „Роксин“? — предложи Гормън. — Не е никакъв проблем.
Дарт не беше в състояние да изговори нито една дума. Десетки мисли тежаха в главата му.
— Джо? Тук ли си? — сепна го Гормън. — Случайно да познаваш някой, който може да ми уреди изгодно един джип?
30.
Характерното за космическата ера съоръжение беше оградено от висока девет фута ограда от ковано желязо, която загръщаше в себе си три или четири акра парк. По оградата се виждаха разположени в равни интервали табелки, които предупреждаваха срещу незаконно проникване. В разклона на един бряст Дарт забеляза, както подозираше, десетки скрити камери с охранителна цел. „Роксин лаборатории“ представляваше малка крепост. На девет мили западно от центъра на града и няколко мили на юг от град Ейвън, сгушено в горист хълм и с изглед към Фармингтън ривър, то се състоеше от голям пететажен купол от стомана и огледално стъкло и конструирана по подобен начин многоетажна лаборатория, прикрепена като кутия към южната страна на купола. Имаше два входа за автомобили — главният с пропускателен пункт, обслужван от съответния персонал, и един автоматизиран вход към паркинга за служителите в близост до кутията. Дарт показа картата си на пазача и паркира в мястото, предназначено за посетители, недалеч от главния портал.
Всички охранители носеха тъмносини униформи, изгладени и колосани, с емблеми, вшити в десния ръкав, и табелки с имена над десния джоб на гърдите. Дарт остави оръжието и клетъчния си телефон и мина през един остроумно маскиран метален детектор, където беше посрещнат от мъж, малко по-възрастен от двадесет години, със строга прическа и пронизващи зелени очи, който се представи с името Ричард. Ричард носеше светлосин костюм и скъпи обувки, които бяха излъскани до огледален блясък. Той обясни на Дарт как да използва пропуска си, за да се регистрира в компютризираната охранителна система.
За Дарт цялата тази история му напомняше влизане в затвор.
Асансьорът задейства едва след като Ричард вкара пропуска си на охранител с големината на кредитна карта в четящото устройство. След като преминаха през още една проверка и влязоха в сградата на лабораторията, на третия етаж той и Дарт влязоха в друг асансьор. Една поредица от херметически камери им откри по-нататък пътя към втора система асансьори, офиси и лаборатории.
Необходимостта от ескорт стана явна много бързо — по коридорите и вратите нямаше отличителни знаци, като не се смяташе една загадъчна лента с керемиден цвят, което напомняше на Дарт за морски флагове. Пеш те прекосиха
— Мястото изглежда донякъде зловещо — каза, извинявайки се Ричард, — но генетиката е нещо твърде сериозно. За нас не е толкова важна защитеността на идеите ни, колкото опазването на околната среда.
— Без съмнение това е много успокояващо — съгласи се Дарт.
Ричард се опита да предложи нещо, което трябваше да мине за усмивка.
— Да, не трябва нищо да ни убегне — обясни Ричард.
— Да, разбирам — кимна Дарт. След още десетина крачки Дарт каза: — Скъпоструващо съоръжение — като искаше да провери ефекта от комплимента си.
— Когато започнахме, биотехниците бяха галените деца на Уолстрийт. Бордът държеше да направи впечатление с това съоръжение и аз мисля, че успехът беше пълен.
— Безусловно — пак кимна Дарт.
— Постигнахме много с нашето лекарство за артрит — „Артарест“, това е търговското име. А от лекарството ни за простата — противоракова генна терапия — се очаква много.
Стигнаха до една врата, белязана с червен флаг. Картата на Ричард им даде възможност да влязат и той въведе Дарт в голяма заседателна зала. Масата, поредица от дебели плочи черен гранит в хромова рамка, имаше в центъра си три плоски микрофона, които повече приличаха на пепелници. Креслата представляваха черна кожа, опъната между лъскава стомана и плетена тел. Огромна абстрактна картина от полиран розов камък и синьо стъкло заемаше по-голямата част от далечната стена. Система от шкафове от бяла ламарина с височина до тавана изпълваха далечния край на залата и навярно съдържаха аудио-визуални съоръжения.
Ричард му направи знак да седне, попита го дали иска да му донесе нещо за пиене и когато Дарт отговори отрицателно, се оттегли през една врата, която след излизането му издаде звук, както при заключване. След четири мъчително дълги минути вратата се отвори и влезе жена на средна възраст с тъмноруса коса, която носеше консервативно сив костюм и кремава блуза, беше грациозна и с изправена глава. Мъкнеше голяма черна кожена чанта, настани се в едно кресло, а в съседното остави чантата. Обута бе в черни обувки с ниски токове.
Никога не е била хубава, макар и винаги елегантна, реши Дарт, преди да я чуе.
— Добре дошъл в „Роксин“ — поздрави тя в стил на екскурзовод, без да пречи на обувката си да се изплъзне от крака й.
— Чудесно място — реши да каже Дарт. — Не се вижда от пътя.
— Да. Само от реката. И само ако човек се загледа. Уединеността му прави впечатление.
— Чувал съм, че времето ви е изключително ценно, затова ще премина направо към въпроса — започна той.
— Много любезно, детективе.
— Необходимо ми е да сверя някои имена… мъже от тест, който провеждате…
— Клинични изпитания — поправи го тя. — Кое от тях по-точно?
Дарт загуби увереността си. Доктор Ариел Мартинсън беше директор на отдела за изследователска дейност и развитие на „Роксин“. Той беше изненадан, че при първия си опит беше успял да стигне до самия връх — съвсем не това, което беше очаквал.
— Имената са у мен — продължи той, подавайки й един лист от бележника си. Малкият набръчкан лист от бележника изведнъж му се стори нещо крайно непрофесионално. Почти изпита желание да се извини.