Верига от улики
Шрифт:
Тя опита още една усмивка, този път по-сполучлива.
— Можем ли да продължим някой друг път?
Дарт кимна. При ставането си тя завъртя главата си и Дарт успя крадешком да види врата й.
Несъмнено белег. Рана от нож. И при това отвратителна.
31.
Дарт нямаше желание да се връща на Хамилтън корт 11, тъй като къщата се държеше под наблюдение с надежда, че може би Уолъс Спарко — Уолтър Зелър, ще бъде заловен. Но уроците на самия Зелър повлияха на Дарт в решението му да се върне и да изследва още веднъж това, което се намираше там. Тази къща оставаше единственото
— Обикновено много мразя да съм на повикване — каза Саманта Ричардсън, флиртувайки с Дарт, докато отключваше вратата на фотолабораторията.
Асистентката на Браг носеше сини джинси и фланела, която подозрително напомняше пижама. В единадесет и тридесет през нощта беше възможно всичко — хората се показваха в най-странни дрехи. Дарт почти не спеше между нощните дежурства и дневните посещения, какъвто беше случаят с „Роксин лаборатории“. Чувстваше се като парцал и това му личеше.
Нощем малката лаборатория не ухаеше по-приятно отколкото денем, благодарение на големия фотографски процесор в съседната стая. Ричардсън придърпа два стола пред монитора на компютъра и Дарт се присъедини към нея.
— За първоначално гледане намаляваме образите, за да бъдат по-ясни — обясни тя. Хората от групата за спешна намеса бяха заснели дигитални изображения, а не фотографии. Ричардсън подготви Дарт за това, което предстоеше да види. — При снимането в условия на относителна тъмнина, това, което те са направили, осветлението, както можеш да се досетиш, е изключено. Камерата вижда предметите до голяма степен както ги виждат твоите очила за нощно гледане. Но едно от хубавите неща е, че можем да поискаме от компютъра да компенсира и коригира светлинните недостатъци. Да добави цвят. Да усили. И често пъти образите изненадващо изглеждат почти като направени на дневна светлина. Точно това сега ще направим — обеща му тя. — Ще започнем с намаления образ и ще увеличаваме. Винаги можем да се върнем към оригинала.
На екрана се появи първият образ, снимка на всекидневната с шезлонга и телевизора. В началото, неясно зелено и бяло, една черна черта се задвижи бавно надолу по екрана и също както при вдигането на щора стаята изведнъж се напълни с цвят. Тази технология направи много силно впечатление на Дарт.
— Това ще ти хареса — стрелна го тя, докато работеше енергично с клавиатурата, а след това грабна мишката на компютъра. Подът на стаята се повдигна и образът придоби три измерения, като че ли Дарт се беше качил на стълба и гледаше надолу.
— Какво е това, по дяволите? — попита Дарт.
— Дигиталните камери са стерео оптични — това е едно допълнително преимущество. Компютърът използва алгоритми за създаването на триизмерния ефект. — Тя завъртя стаята и вече Дарт гледаше от друга посока, но лявата част на екрана беше празна. Тя обясни: — Компютърът не може да напълни това, което камерата не е видяла. — Тя посочи празната страна на рамката и допълни: — Това е мястото, където се е намирал фотографът, когато е снимал.
Дарт се изпълни с ентусиазъм към технологията, която Ричардсън явно ценеше особено много. Тя се оплака:
— Не всеки може да си позволи такава камера, но може би в близко време…
Кадър след кадър Ричардсън развеждаше Дарт из къщата и му показваше важни неща. Манипулирането на гледната точка даваше на Дарт възможност да вижда стаите от много ъгли. Всяка една от тях той проучи внимателно, като от време на време искаше увеличаване на дадена част, нещо, което компютърът постигаше за секунди. Стая след стая той издири
Убиецът е тук. Думите на Зелър продължаваха да го преследват. Колкото и да вярваше Дарт, че убиецът е Зелър, единствената убедителна улика, с която разполагаше, свързваше резидента на Хамилтън корт 11 със самоубийството на Пейн. Всичко друго оставаше в периферията. И въпреки че той вече вярваше, че Зелър е Спарко, това не означаваше задължително, че Спарко-Зелър действително беше убил Пейн. Може би, както Зелър искаше Дарт да повярва, това, което свързваше всичките самоубийства, беше лекарството на „Роксин“ и Мартинсън с компанията си беше фактически единствената, върху която трябваше да падне обвинението. Все пак Хамилтън корт 11 като че ли предлагаше на Дарт главната надежда да намери отговорите и резидента. Ако само можеше да открие Зелър.
Вече от няколко дни се беше псувал за това, че не беше се възползвал от Зелър по време на пожара. Не знаеше как би могъл да го постигне. Всичко свърши с това, че се беше оказал извън играта, невъоръжен и в шок. Но той беше сърдит на себе си за това, че се беше оставил да се поддаде на властната магия на Зелър, беше си останал ученик, слушател.
— С мен ли си? — сепна го Ричардсън.
— Да.
Тя го поведе през поредица увеличени образи, докато накрая се стигна до стълбите на приземния етаж и стаята, която служеше за пералня. Даже при подобрените цветове на компютъра стаята изглеждаше мръсна и неприятно влажна. Дарт си спомни задушаващата миризма на мухъл.
— Ето това — спря я той, като се наведе напред и посочи пейката. — Можеш ли да го увеличиш?
Ричардсън промени образа, придавайки му три измерения, завъртя го, така че пейката да е на преден план, след което последваха неколкократни увеличения и пейката се приближи максимално.
— Приспособление за зареждане на въдици с изкуствена стръв — установи той.
— Риболов с изкуствена муха — уточни тя.
— Да.
Имаше едно малко менгеме, разположено под подвижна лампа, и двете бяха монтирани върху работната пейка, а над менгемето беше прикрепено увеличително стъкло. Рафтовете бяха осеяни с пера и пластмасови кутии, които изглеждаха прекалено зърнести при увеличението, за да могат да се видят добре. Ако Дарт не беше знаел, че Уолъс Спарко е всъщност Уолтър Зелър, той можеше да пропусне това, както беше го пропуснал в нощта на акцията. Но като подозираше, че това е може би леговището на Зелър, тези рибарски инструменти се набиваха в очи. Уолтър Зелър не обичаше риболова. Инструментите имаха смисъл само като опит да се създаде фиктивна идентичност за Спарко. В този смисъл съществуванието им можеше да се обясни. Но Дарт, ученикът, човекът, който познаваше Уолтър Зелър почти както самият Зелър себе си, разбра нещо повече. Хитрината беше твърде изкусна, за да се обясни като опит за въвеждане на детективите в заблуждение. Зелър би могъл да остави ракета за тенис или торба с принадлежности за голф. Тук има нещо много по-важно, помисли Дарт.
— Все едно, че можем да го пипнем — каза Саманта Ричардсън.
Дарт погледна часовника си.
— Не — възрази той, — можем да постъпим по-добре.
Дарт почука на вратата на колата и след това се вмъкна вътре. Мъжът зад волана имаше руса коса и тъмни мустаци. Изглеждаше по-малък от своите тридесет и осем години. Дарт го познаваше като Джак. Беше забравил фамилното му име.
— Нещо? — попита Дарт, поглеждайки надолу по улицата към Хамилтън корт 11.