Версия Пеликан
Шрифт:
— Кога напусна Ню Орлиънс?
— Понеделник вечерта. Взех такси до Батън Руж — там лесно биха могли да ме проследят. После самолет до Чикаго, където си купих билети за четири различни града, включително и Бойси, където живее майка ми. Хванах самолета за Ла Гуардия в последната минута. Струва ми се, че никой не ме проследи.
— В безопасност си.
— За момента може би да. Но и двамата ще почнат да ни преследват отново, щом този материал се публикува. Ако, естествено, се публикува.
Грей разклати чашата с леда и се взря изпитателно в нея.
— Зависи какво ще
— Потвържденията са си твоя работа. Ще ти кажа каквото знам, а от там нататък се оправяй сам.
— Кога почваме?
— След вечеря. Предпочитам да говоря на пълен стомах. Нали не бързаш?
— Разбира се, че не бързам. Разполагам с цяла нощ и цял ден утре, и другиден, и по други. Искам да кажа, ти говориш за най-голямата сензация от двайсет години насам, така че докато имаш какво да кажеш, аз съм насреща.
Дарби се усмихна и извърна поглед. Точно преди една седмица тя и Томас чакаха на бара в „Мутон“, за да се освободи масата им за вечеря. Той беше с черно копринено сако, дънкова риза, вълнена червена връзка и избелели памучни панталони. Без чорапи. Ризата беше разкопчана, а връзката разхлабена. Бяха говорили за пътешествието си и за Деня на благодарността, и за Гавин Верхик. Той пи много и набързо, и това не беше за пръв път. После Томас се напи и това й спаси живота.
Бе преживяла повече, отколкото за година през последната седмица, а сега разговаряше с един обикновен човек, който не желаеше смъртта й. Тя кръстоса крака на масичката. Присъствието му не я притесняваше. Отпусна се. Лицето му казваше: Довери ми се! И защо пък не? На кого другиго можеше да се довери?
— За какво мислиш? — запита той.
— За последната седмица. Дълга беше. Преди седем дни само си бях една студентка по право, която се скъсваше от напъване да стигне до първото място. А я ме виж на какво приличам сега.
Той наистина я гледаше. Опитваше се да се държи равнодушно, не да я зяпа като някой хлапак, но не можеше да откъсне поглед от нея. Косата беше тъмна, много къса и доста стилна, но на него дългият вариант на вчерашния факс повече му харесваше.
— Разкажи ми за Томас Калахан — рече той.
— Защо?
— Не знам. Той е част от цялата история, нали?
— Да. Ще стигна и до него. По-късно.
— Добре. Майка ти в Бойси ли живее?
— Да, но тя не знае нищо. Къде е твоята майка?
— В Шорт Хилс, Ню Джърси — усмихна се той, сдъвка кубче лед и я зачака да заговори.
Дарби се бе унесла в мисли.
— Какво ти харесва в Ню Йорк? — запита накрая тя.
— Летището. Най-бързият начин да се измъкнеш.
— Бяхме двамата с Томас тук през лятото. По-горещо е от Ню Орлиънс.
Изведнъж Грантам осъзна, че пред него не седи просто една красива студентка, а вдовица в траур. Горкото момиче страдаше. И съвсем не се интересуваше от косата, дрехите или пък очите му. Беше много тъжна. По дяволите!
— Съжалявам за Томас — побърза да изрази съчувствието си той. — Няма да питам повече за него.
Тя се усмихна, но не каза нищо.
Някой почука. Силно. Дарби смъкна рязко краката си от масичката и впи поглед
— Аз ще отворя — рече Грантам. — Успокой се.
29
В продължение на векове природата бе водила тиха, но гигантска по мащаби битка покрай бреговата ивица на земите, които по-късно щяха да се наричат Луизиана. Битка без външни сили. Битка за територия. Хората се бяха намесили съвсем отскоро. От юг океанът изтласкваше сушата все по-назад със своите приливи, ветрове и наводнения. От север Мисисипи непрестанно изливаше водите си и влачеше наноси; така захранваше блатата с утаечните слоеве, от които растителността там се нуждаеше. Солената вода от Мексиканския залив рушеше брега и съсипваше сладководните мочурища, унищожавайки тревите, които ги спасяваха от изчезване. Реката пък реагираше на свой ред, като изсмукваше половината континент и смъкваше почвата му в долната част на Луизиана. Тя бавно бе създала много делти, всяка от които в крайна сметка се затлачваше с наноси и я принуждаваше отново да променя пътя си. Около тези делти сега се простираха земите с буйна растителност, наречени влажни зони.
Беше епична битка, поредица от взаимни отстъпки, яростна борба между различни сили на природата. С постоянните подкрепления от могъщата река делтите не само удържаха позициите си срещу Залива, но и се увеличаваха.
Блатата и местността около тях бяха истинско чудо на еволюцията, развивала се по естествен път. Използвайки богатите наноси като храна, те се бяха превърнали в някакъв зелен рай от кипариси и дъбове, гъсталаци от тръстики и папур. Водите гъмжаха от рачета, скариди, стриди, костенурки, камбали, платики, крабове и алигатори. Крайбрежната низина бе чудесно убежище за всякакъв дивеч. Стотици видове мигриращи птици долитаха тук да снасят яйцата си.
Това царство на природата бе наистина огромно, безгранично богато, волно и кипящо от живот.
Но през 1930 година тук откриха нефт и издевателствата започнаха. Нефтените компании изкопаха петнайсет хиляди километра канали, за да стигнат до течното злато. Опасаха делтата с разрязващи чувствителната й плът дренажи и ровове. Раздраха блатата на парчета.
Пуснаха сонди, бликна нефт и те започнаха да копаят като бесни, за да стигнат до него. По тези канали солената вода от Залива навлизаше безпрепятствено навътре и в крайна сметка унищожи блатата.
Откакто бе открит нефт по тези места, океанът погълна десетки хиляди декара плодородна земя. Всяка година сто и петдесет квадратни километра от Луизиана изчезват завинаги.
През 1979 година една нефтена компания направи голям сондаж в Теребон Париш и попадна на находище. Беше обикновен ден на обикновена сонда, но находището се оказа необикновено. Имаше много нефт. Направиха друг сондаж на около двеста метра от него и попаднаха на друго. Пак голямо. Отдръпнаха се на километър и половина назад, пуснаха сондата и се натъкнаха на нещо по-голямо и от първите две. Пет километра по-нататък пак откриха богато находище.