Версия Пеликан
Шрифт:
— Дарби! — реагира мигновено той и измъкна кърпичката, за да кихне в нея. Косата й беше златиста на цвят и по-къса от неговата. Той кихна и се закашля. — Хайде да се махаме оттук — рече той. — Не ми харесва твоята идея.
На Дарби също не й харесваше. Беше понеделник и колегите й си гледаха уроците в аудиторията, а тя висеше тук, дегизирана до неузнаваемост, и си играеше на разузнавачи с тоя човек, който можеше да я убие с действията си.
— Само прави каквото ти кажа, ако обичаш. Къде се разболя?
Той кихна в кърпичката и заговори съвсем тихо. Гърлото явно го болеше.
— Снощи. Засилих много климатичната. Хайде
— Върви след мен. — Те излязоха от магазина. Дарби го хвана за ръка и двамата забързаха надолу по стъпалата, водещи към крайбрежната алея.
— Видя ли някой от тях? — запита той.
— Не. Още не. Но съм сигурна, че са наблизо.
— Къде, по дяволите, отиваме? — Гласът му беше дрезгав.
Крачеха по настилката от дървени летви, всъщност почти тичаха. Говореха, без да се поглеждат.
— Само върви с мен.
— Много бързаш, Дарби. Ще събудим подозрение. Намали малко. Слушай, това е лудост. Нека да се обадя по телефона и ще бъдем в безопасност. На сигурно място. Мога да осигуря трима агенти до десет минути. — Звучеше убедително. Нещата се развиваха отлично. Те се държаха за ръце, тичаха, за да спасят живота си.
— Не — понамали ход тя. По алеята имаше много хора. Пред туристическото корабче се бе събрала опашка. Те застанаха накрая.
— Какво, по дяволите, означава това?
— За всяко нещо ли ще мърмориш? — почти прошепна тя.
— Да. Особено за глупости, а сега вършиш глупости. Да не би да се качваме на тоя кораб?
— Да.
— Защо? — кихна отново той, после се разкашля неудържимо.
Можеше да я ликвидира с една ръка, но навсякъде наоколо имаше хора. Отпред, отзад. Той се гордееше много с чистотата на работата си, а тук щеше да стане голяма мръсотия. Качи се на кораба, играй й по свирката още няколко минути, виж какво ще стане. Щеше да я изведе на горната палуба, да я убие, да я хвърли в реката и после да започне да вика. Още едно случайно падане. Ужасна трагедия. Можеше и да мине. Ако не, той беше търпелив. Щеше да е мъртва след час. Гавин беше голямо мрънкало, така че продължавай да мрънкаш.
— Защото колата ми е на километър и половина нагоре по реката. Ще стигнем там след трийсет минути — обясни тя тихо. — Слизаме от корабчето, качваме се и колата и изчезваме.
Опашката почна да се придвижва напред.
— Не обичам корабите. Става ми лошо. Опасно е, Дарби. — Той се закашля и се огледа наоколо като човек, когото преследват.
— Отпусни се, Гавин. Всичко ще е наред.
Камел придърпа панталоните си. Бяха деветдесет сантиметра в талията и под тях имаше осем чифта спортни гащета. Фланелката беше най-големият номер и вместо седемдесет и пет кила, той можеше да заблуди, че тежи деветдесет и пет, там някъде. Засега номерът минаваше.
Бяха стигнали почти до стълбичката на кораба.
— Не ми харесва тая работа — промърмори така, че тя да го чуе.
— Я млъквай, ако обичаш — отряза го Дарби.
Мъжът с пистолета стигна тичешком до края на опашката и си проби път между туристите с техните чанти и фотоапарати. Бяха се наблъскали плътно един до друг, като че ли разходката по тая река беше най-великото пътешествие на света. Бе убивал и преди, но никога пред толкова хора. Виждаше тила й през тълпата. Той отчаяно си проправи път. Неколцина го изругаха, но това въобще не можеше да го спре. Пистолетът беше в джоба му, но щом наближи момичето, той го измъкна и го допря
Гавин падна тежко на стъпалата. Дарби извика и отстъпи ужасено назад. Ушите й пищяха от изстрела, чуваше викове, виждаше хора да сочат нещо. Мъжът с пистолета тичаше бързо към редицата магазини и тълпата пред тях. Някакъв здравеняк с камера викаше след него. Дарби видя как след миг убиецът изчезна. Може и да го беше срещала преди, но сега в главата й бе хаос. Тя се разписка истерично.
— Той има пистолет! — извика една жена близо до кораба и тълпата се отдръпна от Гавин, който се бе надигнал на четири крака и държеше малък пистолет в дясната си ръка. Заклати се безпомощно напред-назад като бебе, което се опитва да пълзи. От брадата му струеше кръв и се стичаше на локва под лицето му. Главата му се люлееше досами дъските. Очите бяха затворени. Той се придвижи напред няколко педи и сега коленете му бяха в тъмночервената локва.
Струпалите се наоколо хора се отдръпнаха още по-назад, ужасени от гледката, която представляваше този смъртно ранен човек, борещ се с неизбежния край. Той се заклати и се люшна отново напред, не знаеше къде отива, но искаше да се движи, да живее. Започна да крещи, да вие високо от болка на непознат за Дарби език.
Кръвта изтичаше, струеше от носа и брадичката му. Стенеше на своя странен език. Двама моряци от екипажа на кораба стояха до стълбата, но не смееха да мръднат. Пистолетът ги притесняваше.
Една жена заплака, след нея друга. Дарби отстъпи още крачка назад.
— Египтянин е — каза дребна мургава жена. Новината не направи никакво впечатление на тълпата, която беше като хипнотизирана.
Той залитна напред и се хвърли към края на пътеката. Пистолетът падна във водата. Мъжът се свлече по корем, а главата му увисна надолу и почти докосна водата. Разнесоха се викове и двама полицаи се спуснаха към него.
Стотина души се заблъскаха напред да видят умрелия. Дарби продължи да отстъпва, после успя да се промъкне през стълпилите се любопитни. Ченгетата щяха да задават въпроси и тъй като не можеше да им отговори, предпочиташе да не приказва. Чувстваше се слаба, нужно й бе да седне, да помисли. Навътре имаше ресторант за морски деликатеси. На обяд винаги беше пълен, но тя намери тоалетните, заключи вратата и седна на чинията.
Малко след като се стъмни, напусна ресторанта. Хотел „Уестин“ се намираше на две преки оттук и тя се надяваше да стигне до него, без някой да я застреля на тротоара. Беше с други дрехи, върху които бе облякла нов черен шлифер. Омръзна й да харчи толкова пари за дрехи, които ще хвърли. Беше й писнало от много неща.
Стигна до хотела на един дъх. Свободни стаи нямаше, тя седна в добре осветеното фоайе и прекара около час на чаша кафе. Беше време да се бяга, но не биваше да се действа прибързано. Трябваше да помисли.