Версия Пеликан

Гришам Джон

— Защо е трябвало да загине?

— Тя е написала досието, Смит. Или поне твърди, че е тя.

Кийн се отпусна на стола си и вдигна крака на бюрото. После взе снимката на Калахан и внимателно я разгледа.

— Къде е досието?

— Не знам.

— Какво има в него?

— И това не знам.

— Тогава не разполагаме с нищо, нали?

— Все още не. Но ако ми разкаже всичко, което е вътре? Нейната версия?

— И кога ще го направи?

— Скоро, струва ми се — поколеба се за миг Грантам. — Съвсем скоро.

Кийн поклати глава и захвърли вестника на бюрото.

— Ако

имахме досието, щяхме да притежаваме страхотна история, Грей, но пак нямаше да можем да я пуснем. Трябва ни сериозно, най-щателно, безупречно и точно потвърждение, преди да отпечатаме нещо.

— И все пак даваш ли ми зелена улица?

— Да, но ще ме държиш в течение и ще ми се обаждаш на всеки час. Не пиши нищо, преди да сме говорили.

Грантам се усмихна и отвори вратата.

Не беше работа за четирийсет долара на час. Дори не и за трийсет или пък двайсет. Крофт знаеше, че ще има късмет, ако измъкне от Грантам и петнайсет за тая несериозна игра на криеница. Ако имаше работа, щеше да каже на Грантам да си намери някой друг или — още по-добре — да си я свърши сам.

Но нещата не бяха розови, а можеше да стане и по-лошо. Все пак петнайсет долара на час бяха нещо. Той допуши цигарата си в тоалетната, пусна водата и отвори вратата на последната кабинка. Сложи черните очила и излезе в коридора, който отвеждаше към атриума. Оттам четири ескалатора изкачваха най-малко хиляда адвокати към стаички като кутийки. Щяха да прекарат деня си в караници, увещания и заплахи. Бе запомнил лицето на Гарсия наизуст. Дори сънуваше това хубаво хлапе с изящна глава и стройно тяло под скъпия костюм. Щеше да го познае веднага.

Крофт стоеше до една колона с вестник в ръка и се опитваше да оглежда всички иззад черните си очила. Тълпи от адвокати бързаха нагоре със самодоволни лица, стиснали здраво куфарчетата си. Господи, колко мразеше адвокатите. Защо се обличаха всичките еднакво? Тъмни костюми. Тъмни обувки. Мрачни лица. От време на време някой смелчага с дръзка малка папийонка. Откъде се вземаха всичките тия? Когато го арестуваха за наркотиците, първите му адвокати бяха група сърдити кречетала, наети от вестника. После той сам си нае защитник, някакъв невежа, дето искаше страшно много пари и не можа да намери съдебната зала. И прокурорът, естествено, беше юрист. Отвратителни хора!

Два часа сутринта, два на обяд, два вечерта и после Грантам щеше да му намери друга сграда за следене. Деветдесет долара на ден беше нищо и щеше да я зареже тая работа веднага щом си намереше нещо друго. Беше казал на Грантам, че е безсмислено, все едно да стреляш в тъмното. Грантам се съгласи, но му нареди да продължи със стрелбата. Нищо друго не им оставало. Гарсия се изплашил и нямало да се обади повече. А трябвало да го намерят.

В джоба си имаше две снимки, за всеки случай, а от указателя бе извадил всички фирми в сградата. Дълъг списък беше. Сградата беше на дванайсет етажа, заети от фирми, фрашкани само с такива лигави господинчовци. Намираше се в дупка, пълна със змии.

До девет и половина напливът приключи и някои от лицата, слизащи надолу с ескалаторите, вече му изглеждаха

познати. Отправяха се несъмнено към съдебни зали, агенции и кантори. Крофт бутна въртящата се врата и излезе на улицата.

На четири преки по-надолу Флетчър Коул се разхождаше напред-назад пред бюрото на президента, долепил телефонната слушалка до ухото си. Слушаше напрегнато. Изведнъж се намръщи, притвори очи, после се втренчи в президента, сякаш искаше да каже: „Лоши новини, шефе. Наистина лоши“. Президентът държеше някакво писмо и поглеждаше към Коул през очилата. Крачеше напред-назад — както някога фюрерът — и това ужасно го дразнеше, та си отбеляза наум, че ще трябва да каже нещо по въпроса.

Коул затръшна слушалката.

— Не блъскай така телефона, ако обичаш — каза президентът.

— Извинявайте — рече Коул, но не се развълнува кой знае колко от забележката. — Беше Зикман. Грей Грантам се обадил преди половин час и попитал дали не знае нещо за досие „Пеликан“.

— Чудесно. Прекрасно. Как е стигнало до него?

— Зикман нищо не знае, така че учудването му е било искрено. — Коул продължи да крачи из стаята.

— Той непрекъснато се учудва най-искрено. Това е най-големият тъпак в екипа ми, Флетчър, и искам да се маха.

— Както кажете. — Коул се отпусна на един стол пред бюрото, подпря брадичка с ръце и потъна в размисъл.

Президентът се помъчи да не му обръща внимание. И двамата размишляваха известно време.

— Войлс ли е пропял? — обади се накрая президентът.

— Не е изключено, ако въобще някой нещо е пял. Грантам е известен с блъфовете си. И сега не сме сигурни, че е видял досието. Може да е чул за него и само да подпитва.

— Може това, може онова! Ами ако пуснат някоя безумна история за това проклето нещо? Какво ще правим тогава? — Президентът удари с длан по бюрото и скочи на крака. — Какво ще правим тогава, Флетчър? Тоя вестник ме мрази! — Оплакваше се сякаш на прозореца.

— Няма да го пуснат без потвърждение и от друг източник, а откъде ще изкопаят такъв, след като не е истина? Това е само една безумна версия, която е стигнала много по-далеч, отколкото заслужава.

Застанал до прозореца, президентът продължи да се цупи.

— Как е научил Грантам за досието?

Коул се изправи и закрачи отново, но този път доста по-бавно. Мислеше усилено.

— Чудно как. Никой тук, освен вас и мен не знае нищо. Донесоха един екземпляр и той е заключен в моя кабинет. Аз лично направих едно фотокопие и го дадох на Гмински. Той се закле, че ще го пази в тайна.

Президентът се усмихна презрително на прозореца.

— Добре де, прав сте — продължи Коул. — Възможно е досега да са направени вече хиляда копия. Но само по себе си досието е безобидно, освен ако нашият приятел наистина не ги е направил всички тия мръсотии. Тогава…

— Тогава ще ми разгонят фамилията.

— Да, по-точно и на двамата ще ни разгонят фамилиите.

— Колко пари сме взели?

— Милиони, и пряко, и непряко. — И законно, и незаконно, но шефът му не знаеше почти нищо за тези операции и Коул предпочиташе да си мълчи по въпроса.