Версия Пеликан

Гришам Джон

После извади касетофона изпод кревата и отново включи телефонния апарат в контакта на стената. Натисна едно копче, послуша малко и ето че гласът й прозвуча. Той спря телевизора.

Всяка задача беше различна. Един път дебна жертвата си цели три седмици в Мексико Сити и накрая го спипа в леглото с две проститутки. Тъпа грешка, но именно безбройните тъпи грешки на неговите противници му бяха помагали в кариерата. Ето например този глупак сам по себе си беше една грешка на природата, някакъв си безмозъчен адвокат, който се мотаеше наоколо, дрънкаше

много и раздаваше визитки с номера на стаята си на гърба. Беше си напъхал носа в света на големите убийства и виж докъде я докара.

Ченгетата щяха да огледат стаята за няколко минути и — ако малко му работеше късметът — да решат, че е просто още едно самоубийство. Щяха да следват процедурата и да си зададат няколко въпроса, на които не можеха да отговорят. Винаги имаше такива. И понеже беше важен адвокат от ФБР, след ден-два щяха да направят аутопсия и вероятно към вторник някой съдебен лекар изведнъж щеше да открие, че не става дума за самоубийство.

До вторник момичето щеше да е мъртво, а той самият — в Манагуа.

24

Обичайните му, така да се каже, официални източници в Белия дом твърдяха, че не знаят абсолютно нищо за досие „Пеликан“. Старшия изобщо не беше чувал за него. Няколкото опипващи телефонни разговора с ФБР не дадоха никакъв резултат. Един приятел в Министерството на правосъдието заяви, че не им е известно подобно нещо. Събота и неделя души тая следа и накрая — нищо. Историята с Калахан се потвърди: той намери един брой от местния вестник и прочете материала. Когато в понеделник тя се обади в редакцията, нямаше нищо ново, което да й каже. Но поне му се обади.

Пеликана каза, че звъни от уличен телефон, та да не си правел труда да я проследява.

— Продължавам да се ровя — каза той. — Ако в града има такова досие, явно добре го крият.

— Уверявам ви, че има, и разбирам защо го крият.

— Сигурен съм, че можете да ми кажете нещо повече.

— Много повече. Това досие едва не ми струва живота вчера, така че може да се наложи да проговоря по-рано, отколкото предвиждах. Трябва да разкажа всичко, докато съм още жива.

— Кой се опитва да ви убие?

— Същите хора, които убиха Розенбърг и Дженсън, и Томас Калахан.

— Знаете ли имената им?

— Не, но видях поне четирима от тях от сряда насам. Те са тук, в Ню Орлиънс, и дебнат наоколо с надеждата, че ще направя някоя глупост, та да могат да ме очистят.

— Колко души знаят за досието?

— Хубав въпрос. Калахан го прати във ФБР и оттам, струва ми се, е отишло в Белия дом, където явно е разбунило доста духовете. А после кой знае в чии ръце е попаднало. Два дни след като го предаде на ФБР, Калахан бе мъртъв. Аз, естествено, трябваше да загина с него.

— Вие заедно ли бяхте?

— Бях наблизо, но не достатъчно близо.

— Значи вие сте неидентифицираното лице от женски пол на местопроизшествието?

— Така ме описаха във вестника.

— Тогава в полицията разполагат с името

ви.

— Казвам се Дарби Шоу. Следвам втори курс право в Тулейн. Томас Калахан беше мой преподавател и любовник. Аз написах досието, аз му го дадох, а останалото сам знаете. Успявате ли да записвате?

Грантам дращеше яростно.

— Да, слушам ви.

— Почва да ми става тясно във Френския квартал и смятам днес да напусна града. Ще ви се обадя утре отнякъде. Имате ли достъп до формулярите за финансови помощи по време на президентските кампании?

— Те са обществено достояние.

— Знам това. Но колко бързо можете да получите информацията?

— Каква информация?

— Списък на всички големи спонсори на миналата предизборна кампания на президента.

— Не е толкова трудно. Мога да я имам днес следобед.

— Направете го и аз ще ви се обадя утре сутринта.

— Добре. Имате ли друг екземпляр от досието?

Тя се поколеба.

— Не, но го знам наизуст.

— И знаете кой поръчва убийствата?

— Да, и щом ви кажа, ще поставят и вашето име в списъка на жертвите.

— Казвайте още сега.

— Не бързайте толкова. Ще ви се обадя утре.

Грантам се вслуша в сигнала свободно, после затвори. Взе бележника си и си проправи път през лабиринта от бюра и хора до стъклената клетка на шефа на отдела си, редактора Смит Кийн. Кийн беше добродушен здравеняк, който провеждаше политика на отворени врати, обясняваща вечния хаос в стаята му. Привършваше някакъв телефонен разговор, когато Грантам нахлу вътре и затвори вратата.

— Тази врата не се затваря — заяви Кийн рязко.

— Трябва да поговорим, Смит.

— Ще говорим както е отворена. Отвори я, дявол да те вземе!

— След една секунда — вдигна умолително длани пред шефа си Грантам. Да, сериозно беше. — Нека да поговорим.

— Добре. Какво има?

— Страхотна история, Смит.

— Знам, че е страхотна. Щом затвори тъпата врата, разбрах, че е нещо голямо.

— Току-що привърших втория си телефонен разговор с една млада жена на име Дарби Шоу. Тя знае кой е убил Розенбърг и Дженсън.

Кийн седна бавно и впери поглед в Грантам.

— Да, това наистина е нещо голямо. Но откъде знаеш? Тя откъде знае? Какво можеш да докажеш?

— Материалът още не е готов, Смит, но тя разговаря с мен. Прочети това. — Грантам му подаде копие от статията във вестника за смъртта на Калахан. Кийн го прочете бавно.

— Добре. Кой е Калахан?

— Преди точно една седмица той предал на ФБР малка папка, известна като досие „Пеликан“. Тук, в града. В тази версия очевидно се уличава някакво неизвестно лице в убийство. Та значи подхвърлят папката от ръка на ръка, после я изпращат в Белия дом и от там нататък никой нищо не знае. Два дни по-късно Калахан запалва мотора на поршето си за последен път. Дарби Шоу твърди, че е неидентифицираното лице от женски пол на местопроизшествието. Била е с Калахан и е трябвало да загине с него.