Версия Пеликан
Шрифт:
Президентът се насочи бавно към дивана.
— Защо не се обадиш на Грантам? Поразпитай го лекичко. Виж какво знае. Ако блъфира, ще разбереш лесно. Как мислиш?
— Не го познавам.
— Говорил си и преди с него, нали? Всички познават Грантам.
Коул закрачи зад дивана.
— Да, говорил съм с него. Но ако изведнъж му се обадя, така, без никакъв повод, ще подуши нещо.
— Да-а, предполагам, че си прав. — Президентът крачеше напред-назад от едната страна на дивана, Коул — от другата.
— Какво ще стане в най-лошия случай? — попита накрая домакинът на Овалния кабинет.
— Нашият приятел
— Нещо друго?
Коул са замисли за миг.
— Да, всичко това са пълни фантазии. Досието е чиста измислица. Грантам няма да открие нищо, а аз закъснявам за заседание. С персонала. — Той се отправи към вратата. — На обяд ще играя скуош. Ще се върна в един.
Когато вратата се затвори, президентът въздъхна с облекчение. Този следобед си беше поставил за задача да направи осемнайсет точки, така че да върви по дяволите тая пеликанска история. След като Коул не се тревожи, няма да се безпокои и той.
Президентът набра някакъв номер, почака търпеливо и накрая отсреща се обади Боб Гмински. Директорът на ЦРУ играеше ужасно голф. Беше един от малцината, когото президентът можеше да смаже, затова и го покани да играят заедно следобед. Разбира се, отвърна Гмински, който имаше стотици неща на главата си, но в края на краищата това беше президентът: истинско удоволствие за него била поканата.
— Между другото, Боб, какво стана с оная пеликанска история в Ню Орлиънс?
Гмински се покашля да прочисти гърлото си и се помъчи да отговори спокойно.
— Вижте, шефе, казах на Флетчър Коул, че е направо едно литературно произведение, написано с много въображение и изобретателност. Мисля, че авторката му може да забрави за правото и да си опита късмета като писателка. Ха-ха-ха.
— Чудесно, Боб. Значи няма нищо.
— Още продължаваме проверката.
— Ще се видим в три. — Президентът затвори и се насочи право към торбата със стиковете.
25
Търговският център „Ривъруок“ се простира върху почти половин километър площ край реката и там винаги има тълпи от хора. На няколко нива са наредени не по-малко от двеста магазина, кафенета и ресторанти, повечето под един и същи покрив. Някои извеждат направо на крайбрежната алея. Намира се в началото на Пойдрас стрийт, на един хвърлей място от Френския квартал.
Тя пристигна в единайсет и си поръча еспресо в едно миниатюрно бистро. Помъчи се да прочете вестника и да изглежда спокойна. Магазинът беше зад ъгъла, едно ниво по-долу. Дарби беше нервна. Еспресото не помогна.
В джоба си имаше списък на нещата, които трябваше да свърши — конкретни стъпки в конкретни моменти, дори думи и изречения, които беше запомнила наизуст в случай, че нещо се обърка изцяло и Верхик престане да й се подчинява. Бе спала два часа, а останалото време черта графики и планове в големия си тефтер. Ако умреше, нямаше да е от липса на подготовка.
Не можеше да се довери напълно на Гавин Верхик. Той беше служител на организация, която понякога действаше по
Но в този момент, миличка, няма на кого другиго да се довериш. След пет дни и два твърде близки допира със смъртта май свиваше платна. Ню Орлиънс бе загубил привлекателността си. Тя се нуждаеше от помощ и ако трябваше да разчита на ченгета, ФБР не беше по-лошо от другите.
Единайсет и четирийсет и пет. Плати кафето, изчака една вълна купувачи и тръгна след тях. В магазина, където нейният приятел трябваше да се появи след десет минути, имаше десетина души. Тя влезе в една книжарница две врати по-надолу. Наоколо имаше поне три магазина, където можеше да се скрие и да наблюдава входа на „Френчмънс Бенд“. Избра си книжарницата, защото продавачките не те притесняваха и купувачите можеха да се мотаят тук спокойно. Първо прегледа списанията, а когато останаха още три минути, зае позиция между два рафта с готварски книги и зачака Гавин.
Томас казваше, че той винаги закъснява. Един час му беше малко, но тя щеше да му даде петнайсет минути, а после да си тръгне.
Бяха се уговорили точно за дванайсет и той се появи. Черна риза, червена бейзболна шапка, сгънат вестник. Беше малко по-слаб, отколкото си го представяше, но можеше да свали още няколко кила. Сърцето й заби силно. Успокой се, заповяда си тя. За бога, успокой се.
Тя вдигна една готварска книга пред лицето си и надзърна над нея. Косата му беше прошарена, а кожата матова. Очите бяха скрити зад слънчеви очила. Той се въртеше и изглеждаше ядосан. Както гласът му по телефона. Премяташе вестника от ръка в ръка, местеше тежестта си от крак на крак и се оглеждаше нервно.
Не беше лош, хареса й как изглежда. Имаше нещо уязвимо, непрофесионално във външния му вид, което подсказваше, че и него го е страх.
След пет минути той мина през вратата, както му бе наредено, и се отправи към дъното на магазина.
Камел бе обучен да приема смъртта. Бе я усещал близо до себе си твърде много пъти, но никога не се бе страхувал. А след трийсет години очакване на тази смърт нищо, абсолютно нищо не можеше да го накара да се почувства напрегнат. Сексът донякъде го възбуждаше и това беше всичко. Нервниченето беше преструвка. Резките движения бяха съзнателно имитирани. Бе преживял доста сблъсъци с хора почти толкова талантливи, колкото него, и, естествено, щеше да се справи с това малко рандеву с някакво отчаяно дете. Той се заби сред якетата и се помъчи да изглежда нервен.
В джоба си имаше кърпичка, защото изведнъж бе простинал и гласът му бе спаднал и одрезгавял. Бе изслушал записа сто пъти и бе сигурен, че ще докара интонацията, ритъма и лекия акцент на Средния запад. Но Верхик говореше малко по-носово, ето защо се появи и тая кърпичка за настинката.
Беше му трудно да остави някой да го доближи откъм гърба, но знаеше, че трябва. Не я видя. Тя стоеше зад него, много близо при това, когато каза в ухото му:
— Гавин.
Той подскочи и се обърна. Тя държеше бяла панамена шапка и говореше на нея.