Версия Пеликан
Шрифт:
И докато още падаше, мистър Чоп го ритна в ребрата. Номер две, с лице, цялото обляно в кръв, се нахвърли като бесен върху падналия и побоят продължи. Той се сви на кълбо, прикрил с ръце доста пострадалите си тестиси, а момчетата се редуваха да го ритат и ругаят най-безмилостно, докато някой не извика „Полиция“ и това му спаси живота. Мистър Чоп и номер две помогнаха на номер едно да стане и Светиите бяха видени за последно да хлътват в някакъв бар. Пъна успя да се изправи и изпълзя нанякъде като куче, премазано от гигантски камион, но все още живо и решено да умре в колибата си.
Тя се скри
Алкохолът я успокои, а скаридите я заситиха. Тук е в безопасност, помисли си тя, защо не изгледа мача и просто да поседи, докато примерно затворят.
Кръчмата беше претъпкана. Мачът почна, всички впериха погледи в големия екран над бара и взеха да се наливат. Вече беше почитателка на Светиите. И истински се надяваше трите й приятелчета да са добре и да се наслаждават на играта. Тълпата ревеше и псуваше Червенокожите.
Дарби остана в своето кътче дълго след като мачът свърши. После изчезна в мрака.
В един момент към края на мача, когато на Светиите им бяха вкарали четири гола, Едуин Снелър затвори телефона и изгаси телевизора. После се протегна и пак се върна при телефона. Набра номера на Камел в съседната стая.
— Обърни внимание на английския ми — каза убиецът. — Кажи ми, ако откриваш някакъв акцент.
— Добре е. Тя е тук — съобщи му Снелър. — Един от нашите я е видял тая сутрин на площад Джаксън. Проследил я три преки, после я изгубил.
— Как така я изгубил?
— Има ли значение? Измъкнала се е, но е тук. Косата й е много къса и почти бяла.
— Бяла ли?
Снелър мразеше да повтаря, особено пък заради тоя мелез.
— Той каза, че не е руса, а бяла. Облечена е в зелени военни панталони и кафяво пилотско яке. Някак си го е познала и е изчезнала.
— Как го е познала? Виждала ли го е преди?
Ама че идиотски въпроси. Трудно беше да се повярва, че го вземат за супермен.
— Не мога да отговоря.
— Как е произношението ми?
— Идеално. Под вратата има една картичка. Трябва да я видите.
Камел остави слушалката на възглавницата и отиде до вратата. След секунда беше пак на телефона.
— Кой е той?
— Казва се Верхик. Холандец, но е американски гражданин. Работи за ФБР във Вашингтон. Очевидно са били приятели с Калахан. Завършили са заедно университета в Джорджтаун и Верхик беше на заупокойната служба вчера. Снощи влязъл в някакъв бар недалеч от студентското градче и разпитвал за момичето. Преди два часа един от нашите отишъл на същото място, представил се за агент на ФБР и се заговорил с бармана. Оказало се, че той учи право и я познава. Гледали мача и си поприказвали, а после хлапето измъкнало тая картичка. Погледнете на гърба. Той е в хотел „Хилтън“, стая 1909.
— Пет минути пеша оттук. — Картите на града бяха разпръснати на леглото.
— Да. Обадихме се на тоя-оня във Вашингтон. Той не е агент, а просто юридически съветник.
— Тя ще проговори пред него, нали?
— Вероятно.
— Как е произношението ми?
— Идеално.
Камел изчака един час и излезе от хотела. Със сакото и връзката си приличаше на най-обикновен човечец, тръгнал да се разхожда привечер по Канал стрийт към реката. Носеше голяма спортна чанта и пушеше. Пет минути по-късно влезе във фоайето на „Хилтън“. Проби си път през тълпите от запалянковци, връщащи се от стадиона. Асансьорът спря на двайсетия етаж и той слезе пеша на долния.
От стая 1909 не се обади никой. Ако вратата се беше отворила, а веригата бе пусната, щеше да се извини и да обясни, че е сбъркал номера. Ако вратата се беше отворила, без да има верига, и в процепа се бе появило някакво лице, щеше да я ритне рязко и да влезе. Но тя не се отвори.
Новият му приятел Верхик сигурно висеше в някой бар, раздаваше визитни картички и молеше децата да му кажат нещичко за Дарби Шоу. Какъв кретен!
Той почука отново и докато чакаше, плъзна къса пластмасова карнетка между вратата и касата и я поразклати леко, докато езичето щракна. Ключалките не представляваха проблем за Камел. Можеше да отвори без ключ всяка кола и да запали мотора за по-малко от трийсет секунди.
Веднъж вътре, той затвори вратата и остави чантата си на леглото. Като истински хирург извади чифт ръкавици от джоба си и ги нахлузи внимателно. После остави на масата пистолет калибър 22 и заглушител.
С телефона се справи бързо. Включи касетофона в контакта под леглото — можеше да си седи там седмици, преди някой да го открие. Обади се два пъти на метеорологичната служба да го изпробва. Без грешка.
Новият му приятел Верхик беше абсолютен мърляч. Повечето от дрехите из стаята бяха мръсни, метнати в посока към куфара на една масичка. Не беше изваждал нищо от него. В гардероба висеше една-единствена риза.
Камел изтри всички следи и се притаи в големия стенен гардероб. Беше търпелив човек и можеше да чака с часове. Държеше пистолета в случай, че тоя клоун реши да отвори гардероба и се наложи да го застреля. Иначе просто щеше да слуша.
23
В неделя Гавин спря да обикаля баровете. Така доникъде нямаше да стигне. Тя се беше обадила, а и не ходеше по тия места, така че защо повече да си губи времето? Само се наливаше и тъпчеше, и му беше писнало от Ню Орлиънс. Вече си беше запазил билет за самолета в понеделник следобед и ако тя не се обадеше отново, той слагаше край на детективската игра.
Не можеше да я намери и не беше негова вината. Дори таксиджиите се губеха в тоя град. Към обяд Войлс щеше вече да крещи като бесен. Е, направи каквото можа.
Лежеше проснат на леглото по гащета и прелистваше някакво списание, без да обръща внимание на телевизора. Наближаваше единайсет. Щеше да я чака до дванайсет, после щеше да се помъчи да заспи.
Телефонът иззвъня точно в единайсет. Той натисна дистанционното и изгаси телевизора.
— Ало?
Тя беше.
— Аз съм, Гавин.