Версия Пеликан
Шрифт:
— Разбира се. Познавате ли го?
— Бяхме заедно в университета в Джорджтаун. — Верхик измъкна една визитна картичка от джоба си и му я подаде. — Казвам се Гавин Верхик.
Хлапакът я погледна, после учтиво я остави до леда. Барът беше полупразен и той беше уморен от приказки.
— Познавате ли една студентка на име Дарби Шоу?
— Не — рече хлапето и хвърли един поглед към масите. — Не я познавам лично, но знам коя е. Мисля, че е във втори курс. — Последва дълго, доста неловко и подозрително мълчание. — Защо?
— Ние трябва да поговорим с нея. — Ние, като ние от ФБР.
— Виждал съм я няколко пъти. Не може да не я забележи човек.
— И аз така съм чувал. — Гавин погледна към насядалите по масите. — Мислиш ли, че някой от тях може да я познава?
— Съмнявам се. Всичките са първа година. Не си ли личи? Чуйте ги само как спорят за вещни права, огледи и конфискации.
Да, помнеше го той това време. Измъкна дузина картички от джоба си и ги сложи на бара.
— Ще бъда в хотел „Хилтън“ няколко дни. Ако я видите или пък чуете нещо, пратете една.
— Разбира се. Снощи идва едно ченге, задаваше въпроси. Да не би да мислите, че има нещо общо със смъртта му?
— Не, в никакъв случай. Просто трябва да поговорим с нея.
— Ще си държа очите отворени.
Верхик плати бирата, благодари отново на хлапето и се озова на тротоара. Вървя пеш три преки до следващата кръчма. Наближаваше два през нощта. Беше уморен до смърт и доста пийнал и в момента, когато влезе, някакъв оркестър засвири оглушително. Беше тъмно и претъпкано и най-малко петдесет студентчета с още толкова девойки от някакъв женски колеж подскачаха около масите. Той си проби път през развилнялата се тълпа и се добра до едно безопасно местенце в дъното, близо до бара, където хлапетата бяха рамо до рамо, в три редици. И никой не се помръдваше. Верхик ги разбута с лакти, взе си една бира, за да го раздава като младежта, и осъзна, че пак е най-старият от всички. Оттегли се в тъмния, но претъпкан ъгъл и усети, че положението е безнадеждно. Не можеше да чуе дори гласа на собствените си мисли, камо ли да се опита да заговори някого.
Гавин се загледа в барманчетата — все млади, явно всичките студенти. Най-старият беше на двайсет и две-три. Той внимателно проверяваше чек след чек, като че ли щяха да затварят. Действаше бързо, явно беше време да си ходят. Гавин не изпускаше нито едно негово движение.
Момчето бързо развърза престилката си, метна я в единия ъгъл, мушна се под бара и изчезна. Гавин си проправи път с лакти през тълпата и го хвана на вратата за кухнята. Беше извадил картата си от ФБР.
— Извинете. ФБР — каза той и я бутна в лицето му. — Как се казвате?
Хлапакът замръзна и се втренчи ужасен във Верхик.
— А-а, такова… Фаунтън. Джеф Фаунтън.
— Добре, Джеф. Слушай, няма нищо, не се безпокой. Просто искам да ти задам няколко въпроса. — Кухнята бе приключила работа преди няколко часа и тук бяха сами. — Я си поеми дъх.
— Добре съм. Какво е станало?
— Ти следваш право, нали така? — Кажи „да“, умолявам те. Неговият приятел му беше казал, че повечето от барманчетата тук следват право.
— Да, в Лойола.
Лойола! Къде, по дяволите, беше това!
— Да бе, да, така си и мислех. Е, чу за професор Калахан
— Чух, разбира се. Пише го във всички вестници. Повечето от приятелите ми учат в Тулейн.
— Познаваш ли една второкурсничка там, казва се Дарби Шоу. Много готина мацка.
— Да — усмихна се Фаунтън. — Миналата година ходеше с един мой приятел. Идва тук от време на време.
— Откога не е идвала?
— От месец-два. Какво се е случило?
— Трябва да поговорим с нея. — Той подаде на младежа куп визитни картички. — Дръж ги в тебе. Ще бъда в хотел „Хилтън“ няколко дни. Ако я видиш или чуеш нещо, прати една.
— Какво да чуя?
— Нещо за Калахан. Страшно ни трябва да поговорим с нея, разбираш ли?
— Разбирам. — Момчето пъхна картичките в джоба си.
Верхик му поблагодари и се върна при буйните младоци. Запромъква се през тълпата, опитвайки се да долови нещо от разговорите. Нахълта нова тълпа и той едва успя да се измъкне. Прекалено стар беше за тия места.
Шест пресечки по-надолу спря на забранено пред едно студентско кафене досами университета. Последната му спирка за деня беше една малка и тъмна зала за билярд, полупразна в момента. Той плати чаша бира на бара и се огледа. Имаше четири маси и играта беше съвсем спокойна. Някакво момче с тениска се приближи до бара и си поръча още една бира. Тениската беше в сиво и зелено и на нея пишеше Правен факултет, Тулейн. Под надписа имаше някакви цифри, нещо като факултетен номер или бог знае какво.
— Право ли следваш? — заговори го без никакво колебание Верхик.
Младежът го погледна, докато измъкваше парите от джинсите си.
— Уви, да.
— Познаваш ли Томас Калахан?
— Кой сте вие?
— От ФБР съм. Калахан ми беше приятел.
Студентът надигна бирата и изгледа с подозрение застаряващия мъж насреща си.
— Бях в неговия курс по конституционно право.
А така! Дарби също. Верхик се опита да говори с безразличие.
— А познаваш ли Дарби Шоу?
— Защо искате да знаете?
— Трябва да поговорим с нея. Това е всичко.
— Кои сте вие? — Студентът явно изпитваше все по-силни подозрения. Даже направи една крачка към Гавин, като че ли настояваше за незабавен отговор.
— ФБР сме — заяви Верхик небрежно.
— Имате ли значка или нещо подобно?
— Разбира се — измъкна визитна картичка от джоба си той.
Студентът я прочете внимателно, после му я подаде.
— Вие сте юрист, а не агент.
Много уместна забележка и юристът знаеше, че ще загуби работата си, ако шефът му узнае, че задава разни въпроси и, най-общо казано, се прави на ченге.
— Да, юрист съм. Калахан и аз бяхме заедно в университета.
— Тогава защо искате да се срещнете с Дарби Шоу?
Барманът се бе приближил и явно подслушваше.
— Познаваш ли я?
— Не знам — отвърна хлапакът. Беше съвсем ясно, че я познава, но не желае да говори. — Тя неприятности ли има?
— Не. Познаваш я, нали?
— Може би. А може би не.
— Слушай, как се казваш?
— Покажете ми значка на ФБР и ще ви се представя.
Гавин отпи голяма глътка от бутилката и се усмихна на бармана.