Версия Пеликан
Шрифт:
— Точно така. Иначе ония ще ти светят маслото до няколко дни.
— Минаваш направо на въпроса, нали така?
— Да. Ти си играеш с огъня и не знаеш какво вършиш.
— Кой ме следи, Гавин?
— Може да са най-различни хора.
— Кои са тези хора?
— Не знам.
— Сега пък ти играеш, Гавин. Как да ти вярвам, след като не искаш да ми кажеш нищо?
— Добре. Според мен може твърдо да се каже, че малкото ти досие е уцелило някого на доста чувствително място. Ти си отгатнала вярно, тия, които не трябва, са узнали за досието
— Ние знаем кой е убил Розенбърг и Дженсън, нали, Гавин?
— Мисля, че да.
— Тогава защо ФБР не прави нищо?
— Може би се мъчим да прикрием някого.
— Бог да те благослови, че го казваш. Благодаря ти.
— Може да ми изстине мястото.
— На кого бих могла да го съобщя аз, Гавин? Кой кого прикрива?
— Не съм съвсем сигурен. Проявявахме голям интерес към досието, докато от Белия дом ни натиснаха, след което прекратихме разследването.
— Разбирам. Защо смятат, че могат да ме убият и всичко да се потули?
— Не ми е съвсем ясно. Може би си мислят, че знаеш повече.
— Искаш ли сега аз да ти кажа нещо? Минути след като бомбата избухна и Томас гореше в колата, а аз бях почти в безсъзнание, някакво ченге на име Рупърт ме отведе в колата си и ме сложи да седна. Друго ченге с каубойски ботуши и джинси почна да ме разпитва. Беше ми зле, бях в шок. После изчезнаха, Рупърт и каубоят, и не ги видях повече. Те не бяха полицаи, Гавин. Наблюдаваха експлозията и като разбраха, че не съм в колата, преминаха към план Б. Тогава не го знаех, но явно съм била на минута-две от куршума в главата.
Верхик слушаше със затворени очи.
— Какво стана с тях?
— Трудно ми е да гадая. Мисля, че се изплашиха, като дойдоха истинските ченгета. И изчезнаха. Бях в колата им, Гавин. Бях в ръцете им.
— Трябва да дойдеш при нас, Дарби. Чуй ме.
— Спомняш ли си телефонния ни разговор в четвъртък сутринта, когато изведнъж видях едно познато лице и ти го описах?
— Разбира се.
— Това лице вчера беше на службата в параклиса заедно с няколко свои приятелчета.
— Ти къде беше?
— Гледах отстрани. Той влезе малко по-късно, стоя десетина минути, после се измъкна навън и се срещна с Пъна.
— Пъна ли?
— Да, един от групата. Пъна, Рупърт, Каубоя и Кльощавия. Страшни образи. Сигурна съм, че има и други, но още не съм се срещнала с тях.
— Следващата среща ще е последна, Дарби. Разполагаш най-много с около четирийсет и осем часа.
— Ще видим. Колко време ще останеш в града?
— Няколко дни. Възнамерявах да стоя, докато те открия.
— Ето ме. Може да ти се обадя утре.
— Добре, Дарби — пое дълбоко дъх Верхик. — Както кажеш. Само внимавай.
Тя затвори. Той захвърли телефона в другия ъгъл на стаята и изруга.
На две пресечки и петнайсет етажа от него Камел се взираше в телевизора и си мърмореше нещо в скоропоговорка под носа. Даваха
Сега изговаряше всяка дума на глас. Бяха му казвали, че по произношение може да мине за истински американец, но един пропуск, една мъничка грешчица, и момичето щеше да изчезне.
Волвото се намираше на един паркинг пресечка и половина по-надолу от жилището и собственикът му плащаше сто долара на месец за мястото и — както си мислеше той — за охраната. Те се вмъкнаха през портала, който трябваше да е заключен.
Беше модел GL 1986, без алармена инсталация, и само след секунди вратата откъм шофьора бе отворена. Единият от тях седна на багажника и запали цигара. Беше почти четири сутринта. Неделя.
Другият извади кутийка с отвертки от джоба си и се захвана със супермодерното телефонче, което Грантам бе купил след толкова притеснения. Лампичката на тавана се оказа достатъчна и той заработи бързо. Лесно беше. Разглоби слушалката, постави вътре мъничък предавател и го залепи добре. След минута се измъкна от колата и клекна до задния калник. Партньорът с цигарата му подаде малка черна кутия, която той прилепи към скарата отдолу, зад резервоара. Беше магнитен предавател, чийто живот беше шест дни.
Свършиха за по-малко от седем минути. В понеделник, щом го видеха да влиза в редакцията на вестника на Петнайсета улица, щяха да влязат в апартамента му и да „оправят“ тамошните му апарати.
22
Втората нощ в новата квартира се оказа по-добра. Тя спа до късно. Може би свикваше да спи повече. Сега се загледа в пердето над малкия прозорец и реши, че кошмари не бе имало, нито тайнствени нападения в тъмното, нито ножове и пистолети. Спала бе дълбоко, непробудно и дълго се взира в пердето, преди съзнанието й да се събуди.
Тя се опита да насочи мислите си в една посока, дисциплинирано. Днес беше четвъртият й ден като Пеликан и за да има и пети, трябваше да си наложи да мисли като оня изкусен убиец. Бе ден четвърти от новия й живот. Трябваше да е мъртва.
Но след като отвори очи и осъзна, че наистина е жива и е в безопасност, и вратата не скърца, а подът не пука, и в гардероба няма скрит убиец, първата й мисъл бе за Томас. Винаги бе така. Шокът от смъртта му постепенно отслабваше и тя установи, че вече по-лесно може да отхвърли спомена за трясъка на експлозията и свистенето на огъня. Знаеше, че е бил разкъсан на парчета и е умрял моментално. Знаеше, че не е страдал.