Версия Пеликан
Шрифт:
Люк стоеше сам на края на кея. Беше точно единайсет и той бе на линия, с въдица и макара в ръце. Носеше бяла шапка и козирката й подскачаше напред-назад, докато той оглеждаше водата, търсейки лодката. Люк погледна часовника си.
Изведнъж до него се изправи някакъв мъж, изниквайки просто от въздуха, като видение.
— Люк? — каза мъжът.
Това не беше паролата. Люк се стресна. В кутията с влакна и плувки имаше пистолет, но сега не можеше да го стигне.
— Сам, ти ли си? — обади се накрая той. Дали не беше пропуснал
— Да, Люк, аз съм. Извинявай, че се отклоних. Имах проблеми с мотора.
Сърцето на Люк заби по-равномерно и той въздъхна с облекчение.
— Къде е колата? — запита Камел.
Люк го погледна бързо. Да, Камел беше, Камел, който се взираше в океана през черните си очила. Люк посочи с глава към една къща.
— Червен понтиак, до магазина за спиртни напитки.
— Колко е до Ню Орлиънс?
— Половин час — отвърна Люк и занавива макарата. Не бе уловил нищо.
Камел отстъпи крачка назад и го удари два пъти в основата на врата. По един път с всяка ръка. Прешлените се счупиха и прекъснаха гръбначния стълб. Люк се строполи и простена веднъж. Камел го гледа, докато умира, после измъкна ключовете от джоба му. И изрита трупа във водата.
Едуин Снелър, или както и да се казваше, не отвори вратата, а само тихичко плъзна ключа отдолу. Камел го взе, отвори съседната врата, влезе, отиде бързо до леглото, остави чантата си и се приближи до прозореца. Завесите бяха дръпнати и в далечината се виждаше реката. Той ги спусна и се загледа в светлините на Френския квартал под него.
После отиде до телефона и набра номера на Снелър.
— Кажете ми нещо за нея — каза Камел тихо.
— В куфарчето има две нейни снимки.
Камел го отвори и извади снимките.
— Намерих ги.
— Номерирани са, едно и две. Номер едно е от годишника на Правния факултет. Отпреди една година, последната, с която разполагаме. Увеличена е от обща снимка, та не е много ясна. Другата е отпреди две години. Взехме я от годишника на университета в Аризона.
— Хубава жена. — Камел държеше двете снимки в ръце.
— Да. Много хубава. Само че сега разкошната й коса я няма. Четвъртък вечерта си плати хотела с кредитна карта. Изпуснахме я за малко в петък сутринта. По пода намерихме дълги косми и нещо, което се оказа черна боя. Много черна.
— Жалко!
— Не сме я виждали от сряда вечерта. Доказа, че може да се измъква — с кредитна карта е платила хотела в сряда, с кредитна карта другия хотел в четвъртък, след това от снощи нищо. Изтеглила е пет хиляди долара в брой от сметката си в петък следобед, така че следата почна да изстива.
— Може да е заминала.
— Може, но ми се струва, че не е. Някой влезе в апартамента й снощи. Монтирали сме вътре подслушвателна уредба и закъсняхме само с две минути.
— Май действате бавно, а?
— Голям град е. Имаме
— Къде може да бъде?
— Мести се непрекъснато, сменя хотели, използва улични телефони, не ходи по обичайните места. Полицията я търси. Говорили са с нея след експлозията в сряда, после са я изгубили. Ние я търсим, те я търсят, все ще се появи отнякъде.
— Какво стана с бомбата?
— Много просто. Не се е качила в колата.
— Кой направи бомбата?
— Не мога да кажа — поколеба се за миг Снелър.
Камел се усмихна леко и извади няколко карти на града от куфарчето.
— Кажете нещо за картите.
— А, само няколко интересни места в града. Нейният апартамент, неговият апартамент, Правният факултет, хотелите, в които е отсядала, мястото, където е избухнала бомбата, и няколко барчета, където е ходила като студентка.
— Засега се ограничава във Френския квартал.
— Умна е. Там има милион места, където да се скрие.
Камел взе последната й снимка и седна на другото легло. Хареса му това лице. Дори с късата тъмна коса е интересно, интригуващо. Ще я убие, но няма да е приятно.
— Направо е срамота, нали? — добави той сякаш на себе си.
— Да. Срамота.
21
Гавин Верхик се чувстваше уморен и стар още като пристигна в Ню Орлиънс, а след две нощи обикаляне по баровете вече беше напълно изцеден и изтощен. Бе влязъл в първото си заведение малко след погребението и в продължение на седем часа се налива с бира и дрънка с младежите за правонарушения и договори, и фирми на Уолстрийт, и какви ли не други неща, които презираше. Знаеше, че не бива да казва на непознати, че е от ФБР. Той не беше от ФБР. Нямаше значка.
Събота вечер обиколи пет-шест кръчми. Отборът на Тулейн загуби отново и след мача барчетата се напълниха със запалянковци. Нещата станаха съвсем безнадеждни и в полунощ той се отказа от търсенето.
Спеше дълбоко, когато телефонът иззвъня. В просъница се хвърли към него.
— Ало? Ало!
— Гавин? — Отсреща беше тя.
— Дарби! Ти ли си?
— Кой друг може да бъде?
— Защо не се обади досега?
— Не започвай с куп тъпи въпроси, моля. Обаждам се от уличен телефон, така че без номера.
— Хайде, Дарби. Можеш да ми вярваш, кълна се.
— Добре, вярвам ти. А сега какво?
Той погледна часовника си и започна да развързва връзките на обувките си.
— Ти ми кажи. Какво следва? Колко време смяташ да се криеш в Ню Орлиънс?
— Откъде знаеш, че съм в Ню Орлиънс?
Той замлъкна за миг.
— В Ню Орлиънс съм, Гавин — продължи тя. — И предполагам, че искаш да се срещнем и да станем приятели, а после да дойда при вас, както казваш ти, и да се оставя да ме защитавате вовеки веков.