Версия Пеликан
Шрифт:
Започна да мисли за други неща, за тялото му до нейното, за шепота и закачките в леглото, след като се бяха любили. Беше голям гальовник, обичаше да я милва и целува дълго след това. И да се смее като хлапак. Обичаше я безумно и за първи път в живота си изглупяваше с жена. Неведнъж насред някоя негова лекция си бе спомняла за гукането и кикотенето му и си бе хапала устните да не се разсмее на глас.
Тя също го обичаше. И сега я болеше, ужасно я болеше. Искаше да не стане от леглото цяла седмица и само да плаче. Един ден след погребението на баща й нейният психиатър й бе обяснил, че душата се нуждае от кратък, но много интензивен период на тъгуване, за да премине към следващата
Но сега не действаше за Томас. Не можеше да пищи и да чупи, както й се искаше. Рупърт, Кльощавия и другите преследвачи не й позволяваха да си потъгува на воля.
И след няколкото минути, посветени на Томас, тя започна да мисли за тях. Къде ли ще бъдат днес? Къде да отиде, без да я забележат? Прекара две нощи в тая квартира, дали не трябва да си потърси друга? Да, така ще направи. Като се стъмни. Ще се обади да си запази стая в друга частна къща. Къде ли са отседнали? Дали обикалят улиците с надеждата просто да се натъкнат случайно на нея? Дали знаят къде е тя в момента? Не. Иначе щеше вече да е мъртва. Дали знаят, че сега е руса?
Мисълта за косата я вдигна от леглото. Тя се приближи до огледалото над бюрото и впи поглед в отражението си. Беше дори по-къса отпреди и направо бяла. Не е зле. Снощи си игра три часа с нея. Ако оживее още два дни, ще я отреже съвсем и пак ще я почерни. Ако изкара още седмица, може да остане и с гола глава.
Усети болки от глад и за миг си помисли, че се налага да яде. Напоследък не се хранеше и това трябваше да се промени. Наближаваше десет. Странно, тук не предлагаха закуска в неделя. Ще рискува да излезе, за да намери нещо за ядене и неделния „Вашингтон Поуст“ и да види дали няма да я пипнат сега, с новата платиненоруса коса.
Изкъпа се бързо, а прическата й отне по-малко от минута. Никакъв грим. Нахлузи нов чифт войнишки панталони и ново яке. Готова за бой. Очите бяха скрити зад авиаторски очила.
Макар че рядко се показваше навън, от четири дни не бе излизала от преден вход. И сега се промъкна през тъмната кухня, отключи задната врата и се озова на тясната алея. Беше достатъчно хладно, за да носи яке, без да изглежда подозрително. Колко съм глупава, помисли си тя. Във Френския квартал може да си сложиш кожа от полярна мечка и пак да не будиш подозрение. Тя забърза по алеята с ръце в джобовете. Очите й се стрелкаха зад очилата във всички посоки.
Той я видя да стъпва на тротоара на ъгъла с Бъргънди стрийт. Косата под шапката беше друга, но тя си беше пак един и седемдесет и това не можеше да се промени. Краката пак бяха дълги, имаше особена, нейна походка и след четири дни той можеше да я различи всред тълпата, независимо какви бяха лицето и косата й. Каубойските ботуши от змийска кожа с изострени върхове удариха по паважа и тръгнаха след нея.
Умно момиче беше, свиваше на всеки ъгъл и постоянно криволичеше. Вървеше бързо, но не подтичваше. Той прецени, че се е насочила към „Джаксън“, където в неделя винаги имаше тълпи и тя явно мислеше, че сред тях ще се скрие. И ще се разхожда заедно с туристите и местните жители, може би ще хапне нещо, ще се порадва на слънцето, ще си купи вестник.
Дарби небрежно запали цигара, докато вървеше. Не можеше да гълта дима. Бе опитала преди три дни и й се замая главата. Отвратителен навик. Каква ирония на съдбата щеше да е, ако преживее всичко това и вземе да умре от рак
Той седеше на една маса в претъпканото кафене на тротоара на ъгъла на Сейнт Питър и Шартр и беше на по-малко от три метра от нея, когато тя го видя. Частица от секундата по-късно той я забеляза и Дарби сигурно щеше да успее да се измъкне, ако не се бе сепнала и не бе преглътнала с мъка. Погледът му се плъзна по нея и щеше може би да я отмине с неосъзнато подозрение, но лекото колебание и трескавият поглед я издадоха. Тя продължи да върви, но леко ускори ход.
Беше Пъна. Той скочи и започна да си пробива път през масите. Тя го изгуби от очи. Сега, на земята, съвсем не приличаше на пън. Изглеждаше пъргав и мускулест. За миг успя да му се изплъзне на Шартр стрийт и се шмугна между арките на катедралата „Сейнт Луис“. Църквата беше отворена и тя се поколеба дали да не влезе, като че ли вътре в светилището той нямаше да посмее да я убие. Ами, щеше да я убие и там, и на улицата, и сред тълпата. Където и да я пипнеше. Беше по петите й. Дарби се бореше с изкушението да разбере как я преследва. Дали вървеше просто бързо и се правеше на разсеян? Или пък подтичваше? Или летеше с пръст на спусъка, готов да я направи на решето, щом я зърне? Тя продължи напред.
Зави наляво по Сейнт Ан, пресече улицата и почти беше излязла на Роял, когато реши да погледне назад. Той идваше. Беше на другия тротоар, но явно следеше нея.
Тоя нервен поглед през рамо я свърши. Издаде я напълно и той хукна подире й.
Трябва да стигна до Бърбън стрийт, реши тя. Мачът започваше след четири часа и почитателите на Светиите вече вихрено празнуваха преди началото на мача, защото след това нямаше да има повод за празнуване. Тя зави по Роял, затича се няколко метра, после намали до бърз ход. Той се появи на Роял. Засега подтичваше, но явно беше готов тутакси да се впусне в бяг. Дарби се насочи към средата на улицата, където се мотаеха група запалянковци. Убиваха времето. Тя зави наляво и затича. Пред нея беше Бърбън стрийт, гъмжаща от хора.
Вече го чуваше. Нямаше смисъл да се обръща. Беше зад нея и почти я настигаше. Когато излезе на Бърбън стрийт, мистър Пън беше на петнайсетина метра зад гърба й. Състезанието свърши. Тя видя своите ангели спасители да излизат шумно от някакъв бар. Трима млади дебеланковци, облечени в най-различни части от черно-златните екипи на Светиите, се изсипаха по средата на улицата и Дарби се хвърли към тях.
— Помощ! — изпищя тя неистово и посочи към Пъна. — Помогнете ми! Този мъж ме преследва! Иска да ме изнасили!
Е, по дяволите, сексът по улиците на Ню Орлиънс не е нещо чак толкова необичайно, но да бъдат проклети, ако оставят някой да насилва това момиче.
— Помогнете ми, моля ви! — жално изви глас тя.
Изведнъж улицата притихна. Всичко замръзна на място, включително и Пъна, който спря за миг, после отново се втурна напред. Тримата Светии му препречиха пътя със скръстени на гърдите ръце и блеснали от възбуда очи. Нещата приключиха за няколко секунди. Пъна замахна с двете ръце едновременно — дясната изсвистя към врата на единия, лявата нанесе кроше по устата на другия. Двамата изкрещяха и се строполиха тежко на земята. Третият нямаше намерение да бяга. Двете му приятелчета бяха пострадали и това го разтревожи. Пъна и с него щеше да се справи, ако номер едно не беше паднал върху десния му крак, та той почти загуби равновесие и се залюля. Докато издърпваше крака си, мистър Бенджамин Чоп от Тибодо, Луизиана, номер три в групата, го срита здравата между краката и Пъна беше свършен. Докато Дарби се шмугваше навътре в тълпата, чу как той зави от болка.