Владетелката на замъка
Шрифт:
— Когато влязохме в замъка, г-жа Полгри се обърна към мен с думите:
— Бих искала да разговарям с вас, г-це Лий.
— Разбира се. Да дойда ли в стаята ви?
Тя ме поведе нагоре по стълбите.
— Току-що ми съобщиха резултата от аутопсията — естествена смърт.
Почувствах невероятно облекчение.
— Много се радвам, г-жо Полгри.
— Кат всички нас. Хич не ми се харесваха онез неща, дет се говореха… и сър Томас да вземе да умре кажи-речи
— Май всичко е било буря в чаша вода — рекох аз.
— Така си е, г-це Лий. Ама хората говореха какво ли не и трябваше да се направи нещо…
— Мисля, че резултатът е донесъл голямо облекчение на лейди Треслин.
Г-жа Полгри се почувства неудобно — сигурно се сети какво ми е говорила за Конън и лейди Треслин. Вероятно много се е смутила, когато са й съобщили, че ще му стана жена. Опитах се завинаги да разсея опасенията й с думите;
— Надявам се, че ще ми предложите чаша от вашия великолепен чай.
Тя остана много доволна и веднага извика Кити.
Докато водата възвря, обсъдихме някои незначителни домашни проблеми. Г-жа Полгри приготви чая и тихомълком измъкна бутилката уиски. Аз й кимнах многозначително и тя сипа по една лъжица в чашите. Разбрах, че отново съм спечелила приятелските й чувства.
Радвах се, защото виждах, че и тя е доволна. Исках всички около мен да бъдат щастливи.
Вече бях убедена, че Конън не знае нищо за покушението срещу мен. Вероятно лейди Треслин сама бе решила да събори върху мен канарата. Сър Томас бе починал от естествена смърт, така че не съществуваха причини Конън да бъде заподозрян в убийство. Той ми беше направил предложение, защото бе влюбен в мен и желаеше да стана негова съпруга.
В девет часа сложих децата да спят. Изминалият ден беше топъл и слънчев — пролетта наближаваше.
Конън щеше да се завърне или през нощта или утре сутринта. Бях неописуемо щастлива…
Горях от нетърпение да го видя. Питах се кога ли ще пристигне. Вероятно в полунощ. Излязох навън да го чакам, защото ми се причу далечно чаткане на копита.
Нощта беше тиха и спокойна. Всички слуги се бяха прибрали в стаите си. В замъка цареше покой.
Питър сигурно бе потеглил към гарата. Може би нямаше да го видя никога вече. Спомних си първата ни среща във влака: още тогава той се опита да ми въздейства с шегите си.
Изведнъж в мрака се открои някакъв силует. Това беше Селестин. Учудих се, защото тя изникна внезапно откъм гората, а не дойде по алеята. Стори ми се доста задъхана, като че ли беше тичала.
— Здравейте — поздрави ме тя. — Дойдох да си поговорим. Питър замина и аз изведнъж се почувствах толкова самотна… Толкова ми е мъчно за него… Кой знае кога ще го видя отново…
— И аз се натъжих от заминаването му…
— Понякога става доста неприятен, но аз съм много привързана към него. Вече съм съвсем сама — изгубих и двамата си братя.
— Хайде да влезем вътре — рекох й аз.
— Конън още не се е върнал, нали?
Ще
— Да си призная, надявах се да ви заваря сама.
— Така ли?
— Исках да хвърля един поглед на параклиса… Посланието на г-ца Джансън наистина разпали любопитството ми, но не исках да се издавам пред Питър. Той непрекъснато ми се подиграва заради интереса ми към старите замъци.
— Искате ли да го разгледаме сега?
— Да, защото си мисля, че в стената може би има врата, която води към друга част от замъка. Можем да изненадаме приятно Конън, ако я открием.
— Наистина — съгласих се аз.
— Да вървим тогава.
Докато прекосявахме балната зала, неволно погледнах към тайното прозорче, защото имах неприятното усещане, че някой ни наблюдава. Стори ми се, че забелязах някакво движение, но не бях сигурна.
Излязохме през една врата на другия край на залата, тръгнахме надолу по каменните стълби и се озовахме в параклиса.
Миризма на влага и гнило ме удари в носа.
— Сякаш никой не е влизал тук от години — рекох аз, а гласът ми отекна сред високите каменни зидове.
Селестин не ми отговори. Тя се приближи до олтара и запали една голяма свещ. Мъждивата светлина рисуваше дълги сенки по стените.
— Тази врата води към килията на прокажените. Вътре има друга врата, през която се излиза в градината. Болните са идвали оттам.
Селестин вдигна високо свещта и ние влязохме вътре.
— Значи това помещение е по-голямо от килиите за прокажени в други замъци.
Тя отново не ми отвърна. Трескаво натискаше различни издатини по стената. Наблюдавах как дългите й пръсти ловко опипват студения каменен зид. Внезапно тя се обърна и ми се усмихна.
— Винаги съм си мислила, че някъде в замъка има скривалище за свещеник. Знаете за тези тайни места, в които са се криели католическите свещеници, когато идвали хората на кралицата, нали. Чувала съм, че един от предците на Конън бил католик, затова съм убедена, че тук някъде има скривалище. Господарят ще бъде много доволен, ако го открием. Той толкова много обича замъка, почти колкото мен… и вие ще го обикнете… Скривалището ще бъде моят сватбен подарък за Конън… Какво друго да подариш на човек, който си има всичко?
Тя замълча, сетне изрече с писклив от възбуда глас:
— Чакайте… Напипвам нещо…
Приближих се до нея и дъхът ми секна от изненада, когато видях как стената потъва навътре и в прохода се открива тясна врата.
Тя се обърна и ме погледна с искрящ възбуден поглед. Не приличаше на себе си. Надникна вътре и понечи да влезе, но бързо се отдръпна и рече:
— Не, вие трябва да влезете първа. Това ще бъде вашият дом.
И аз бях много развълнувана, защото откритието щеше да достави невероятно удоволствие на Конън.