Юмрукът на бога
Шрифт:
Работеше по двайсет часа на денонощие, спеше на обекта, ругаеше, заплашваше, умоляваше и подкупваше, за да извлече смайващи резултати от своите хора, докато най-сетне беше готов преди края на юли. Районът бе разчистен от всички следи на строителството — всяка тухла и буца цимент, всяко парче желязо, което би могло да блесне на слънцето, всяка диря и драскотина по скалите.
Трите села, които трябваше да пазят обекта, бяха завършени и населени с кози и овце. Най-накрая една земекопна машина, движеща се на заден ход, заличи пътя, затрупа го с камъни, превърна го в сипей по склона. Така трите долини и осквернената планина придобиха предишния си вид. Почти.
Защото той, Осман Бадри, полковник
Преди да бъде покрита отгоре, Бадри бе наблюдавал как останалите — монтажници и учени — събират страховития топ, чиято цев щеше да стигне чак до звездите. Когато всичко беше готово, те си отидоха и на мястото остана само гарнизонът. Той щеше да живее тук. Никой нямаше да си тръгне пеш оттам. Пристигащите и заминаващите щяха да идват с хеликоптери. Никой от тях нямаше да каца, а щеше да стои надвиснал над малко затревено пространство извън планината. Пристигащи и заминаващи щяха да бъдат със завързани очи. Пилотите и екипажите щяха да бъдат откъснати от света в една-едничка въздушна база, където нямаше да идват посетители, нито пък щеше да има телефони. Последните семена от дива трева бяха пръснати, последните храсти засадени, и Крепостта беше оставена в своето усамотение.
Макар Бадри да не знаеше, работниците, които пристигаха и си отиваха с камиони, сетне биваха прехвърляни в автобуси с боядисани в черно прозорци. Веднъж в една клисура автобусите, превозващи 3000 азиатски работници, спрели, а охраната — побягнала. Взривове предизвикали свличане на склона и всички автобуси били завинаги погребани. Сетне охраната била избита от други. Всички те били видели Каала.
Съзерцанието на Бадри беше прекъснато от внезапно гръмналите викове от командната палатка и сред струпаните в очакване войници се разнесе вестта, че е дошла заповедта за атака.
Инженерът изтича към своя камион, метна се на седалката, а шофьорът форсира двигателя. Останаха по места, докато танковите екипажи на двете гвардейски дивизии, които щяха да бъдат в острието на настъплението, изпълниха въздуха с оглушителен шум, а руските Т-72 загромоляха и, оставяйки зад гърба си летището, поеха по пътя за Кувейт.
Както разказа по-късно на брат си Абделкарим, пилот на изтребител и полковник от военновъздушните сили, всичко било като да стреляш по вързан дивеч. Жалкият полицейски пост на границата бил буквално премазан. Към два часа след полунощ колоната вече прекосила границата и поела на юг. Ако кувейтците са се заблуждавали, че тази армия, четвърта по големина в света, ще напредне до хребета Мутла и там ще дрънка саби, докато Кувейт приеме исканията на президента, просто не са познали. Ако Западът е смятал, че те само ще завземат островите Уарба и Бубиян, за да получи Ирак отдавна желания достъп до Персийския залив, и те са си направили погрешно сметките. Заповедта от Багдад беше: всичко да се превземе.
Малко преди разсъмване се завърза танково сражение северно от Кувейт Сити, недалеч от малкия кувейтски петролодобивен град Джара. Единствената кувейтска бронирана бригада бе хвърлена бързо на север, след като седмица преди това бе задържана назад, за да не провокира иракчаните.
Битката беше неравна. Кувейтците, за които се предполагаше, че са само търговци и живеят от петрола, се биха геройски. Те успяха да задържат елита на Републиканската гвардия в продължение на дял час и така дадоха възможност на част от своите изтребители Скайхок и Мираж да излетят от базата Ахмади, малко по на юг. Огромните
Осман Бадри, който наблюдаваше от километър и половина как мастодонтите се въртят и стрелят сред облаци прах и дим, не можеше и да предположи, че един ден същите тези Т-72 ще се пръскат на парчета пред танковете Чалънджър и Абрам на британците и американците.
На разсъмване първите подразделения от острието на атаката навлязоха в северозападните предградия на Кувейт Сити, разделяйки силите си, за да обхванат четирите шосета, които осигуряваха достъп до града от тази посока: шосето за Абу Даби покрай брега, шосето за Джара между предградията Гранада и Андалус, както Пета и Шеста околовръстни магистрали, по на юг. След като се разделиха, четирите колони се насочиха към центъра на града.
Полковник Бадри едва ли беше нужен. Нямаше ровове, които сапьорите му да запълват, нямаше прегради, които да взривяват с динамит, нито бетонни кнехти, които да бъдат отмествани с булдозери. Само веднъж му се наложи да спасява живота си, като се хвърли на земята.
Прелитайки над Сулайбихат, съвсем близо до християнското гробище (макар той да не го знаеше) един Скайхок се спусна откъм слънцето, взе на мушка танка пред Бадри и му изпрати четири ракети въздух-земя. Машината се разтърси, изгуби една верига и пламна. Изпадналият в паника екипаж се изсипа от кулата. После Скайхокът се върна и се залови с камионите зад танка, като от носа му заблестяха пламъци. Бадри видя как пред него изригна асфалт и скочи през вратата в мига, в който шофьорът изпищя от ужас, изви рязко кормилото, камионът падна в канавката и се преобърна.
Нямаше пострадали, но Бадри се вбеси. Кучето му нагло! Завърши пътуването си в друг камион.
През целия ден се чуваха откъслечни престрелки, докато двете дивизии с танковете, артилерията и моторизираната си пехота преминаха с грохот през разпрострелия се нашироко Кувейт Сити. Група кувейтски офицери се затвориха в Министерството на отбраната и храбро се сражаваха с помощта на намерените вътре пистолети и пушки.
Но един иракски офицер, в добро разположение на духа, им даде да разберат, че ако започне да стреля с оръдието си, всички ще загинат. Неколцина от кувейтските бранители се захванаха да спорят с него, ала останалите свалиха униформите си, навлякоха диш-даш и гутра, и се измъкнаха от задния вход. Един от тях по-късно щеше да организира кувейтската съпротива.
По-сериозен отпор беше даден при резиденцията на емир Ал Сабах, макар той и семейството му отдавна да бяха избягали на юг да търсят убежище в Саудитска Арабия. Но съпротивата и там беше смазана.
По залез-слънце полковник Осман Бадри стоеше с гръб към морето в най-северната точка на Кувейт Сити, на улица „Персийски залив“ и гледаше към фасадата на резиденцията, двореца Дасман. Неколцина иракски войници бяха вече вътре и от време на време някой от тях излизаше, понесъл изтръгнат от стената безценен предмет, прескачайки телата по стъпалата и поляната, за да сложи плячката в близкия камион.
Самият той се изкушаваше да вземе някакъв подарък за баща си, но нещо го спираше. Може би възпитанието, което бе получил в онова проклето английско училище, което бе посещавал преди много години в Багдад благодарение на приятелството на баща му с англичанина Мартин и възхищението му от всичко британско.
— Който плячкосва, той краде, а да крадеш не е хубаво. Библията и Коранът го забраняват. Така че не го правете.
И до ден-днешен си спомняше как господин Хартли, директорът на първоначалното училище, спонсорирано от Британския съвет, наставляваше своите ученици — английски и иракски деца.