Юмрукът на бога

Форсайт Фредерик

За целта била нужна специална стомана, за да издържи вътрешно налягане от 5000 килограма на квадратен сантиметър и да има якост 1250 мегапаскала.

Бул заявил на Багдад, че ще бъде необходим един по-малък прототип, един Минивавилон, с калибър 350 милиметра и тегло само 113 тона, за да извърши изпитанията с носовата част на снарядите, което щяло да помогне и за ракетния проект. Това допаднало на иракчаните — те имали нужда и от такава технология.

Изглежда, по онова време Джери Бул не съзнавал на какво всъщност се дължи неутолимият апетит на Ирак за такава технология. А може би просто не желаел да се замисля, за да не охлади безграничния си ентусиазъм — да види най-сетне

осъществена мечтата на своя живот. Такива носови части, с най-съвременна конструкция, са необходими, за да не изгори съответният полезен товар от температурата, предизвикана от триенето при повторното влизане в атмосферата. Но изпратеният в космическа орбита полезен товар не се връща, а си остава там.

В края на май 1988-ма Кристофър Коули вече давал първите си заявки за тръбни секции при „Уолтър Съмърс“ в Бирмингам. Те щели да образуват дулото на Минивавилон. Секциите за големите Вавилон едно, две, три и четири щели да дойдат по-късно. Други необикновени поръчки за стоманени детайли били направени из цяла Европа.

Темпото, с което напредвал Бул, смайвало всички. За два месеца отхвърлил работа, която би отнела на държавно предприятие поне две години. Към края на 1988-ма вече разработил две нови оръдия за Ирак — самоходни, за разлика от прицелните, доставяни от Южна Африка. И двете били толкова мощни, че можели да смажат артилериите на съседите на Ирак — Иран, Турция, Йордания и Саудитска Арабия, които се оборудвали от НАТО и Америка.

Освен това Бул успял да реши проблемите със свързването на петте ракети Скъд в едно цяло, за да образуват първата степен на ракетата Бърд, която щяла да бъде наречена Ал-Абеид, Вярващия. Той открил, че иракчаните и бразилците, работещи над Саад 16, използват погрешни данни от аеродинамичен тунел, който сам по себе си не действал както трябва. Той предал новите си изчисления и оставил бразилците да продължат работата по-нататък.

През май 1989-а на голямата оръжейна изложба в Багдад присъствали представители на повечето световни производители на оръжие, на печата, както и правителствени наблюдатели и служители на разузнаването. Значителен интерес възбудили прототипните макети на двете големи оръдия. През декември опитното изстрелване на Ал-Абеид вдига голям шум в средствата за масово осведомяване и сериозно стряска западните специалисти.

Детайлно заснета от иракските телевизионни камери, голямата тристепенна ракета излетяла с рев от базата за космически изследвания Ал-Анбар, издигнала се над земята и изчезнала. Три дни по-късно Вашингтон призна, че тя изглежда наистина е в състояние да изведе спътник в космоса.

Но специалистите си направили и други изводи, а именно че Ал-Абеид можела да служи и за междуконтинентална балистична ракета. Шокираните западни разузнавателни централи побързали да се откажат от становището си, че Саддам Хюсейн не представлява реална опасност и че трябва да изминат много години, преди това да стане.

Трите основни централи, ЦРУ в Америка, СИС във Великобритания и Мосад в Израел, стигнали до заключението, че от двата проекта оръдието Вавилон е просто забавна играчка, докато ракетата Бърд представлява истинска заплаха. И трите сбъркали. Точно Ал-Абеид не се осъществява.

Бул знаел защо и казал на израелците какво се е случило. Ал-Абеид се издигнал на 12 000 метра и се загубил от погледа. Втората степен отказала да се отдели от първата. Трета степен нямало. Тя била просто макет. Той го знаел, защото бил натоварен да убеди Китай да отпусне трета степен и трябвало да отиде в Пекин през февруари.

Наистина отишъл, но китайците категорично му отказали. Докато бил там, се срещнал и разговарял със стария си приятел

Джордж Уонг. Нещо се било объркало с Ирак, нещо, което страшно притеснявало Джери Бул, и причината не били израелците. На няколко пъти заявил, че иска да се измъкне от Ирак, при това колкото се може по-скоро. Нещо се било случило вътре в главата му, за да иска така настоятелно да се махне от Ирак. Решението му било съвсем правилно, но идвало твърде късно.

На 15 февруари 1990-а президентът Саддам Хюсейн свика най-близките си съветници в двореца си в Сарсенг, високо в планините на Кюрдистан.

Той обичаше Сарсенг, защото бе разположен на висок връх и от тройните му стъкла можеше да съзерцава околността, където кюрдските селяни зъзнеха в своите колиби и коптори. Тук той се намираше близо до сплашения до смърт град Халабджа, чиито седемдесет хиляди жители бяха обстрелвани от неговата артилерия в продължение на два дни — 17 и 18 март 1988-ма, — защото ги набедили в сътрудничество с Иран. Когато стрелбата секнала, се оказало, че 5000 кюрди са мъртви, а 7000 — осакатени за цял живот. Самият той бил силно впечатлен от пораженията на водородния цианид, разпръснат от артилерийските снаряди. Немските компании, които му бяха помогнали с технологията за получаване на този газ, заедно с нервнопаралитичните табун и зарин, можеха да разчитат на неговата признателност. Въпросният газ наподобявал злополучния Циклон-Б, използван навремето доста щедро върху евреите, който би могъл отново да послужи за същата цел.

Онази сутрин той стоеше и гледаше през прозорците в гардеробната си. Вече шестнайсет години беше на власт, неоспорвана от никого власт, и за това време му се бе налагало да наказва не един и двама. Но пък и постигнатото беше много.

От Ниневия се бе възправил един нов Синахериб, а от Вавилон — един нов Навуходоносор. Едни го бяха разбрали по лесния начин, чрез подчинение. Други се научиха много, много по-трудно и повечето бяха мъртви. Но имаше още много, които предстоеше да се научат. Щяха да се научат, без друго щяха да се научат.

Докато гардеробиерът се суетеше около него, донагласяйки зеления шарф, който обичаше да носи в деколтето на бойния мундир, за да скрива двойната му брадичка, той се заслуша във високото бръмчене на идващите от юг хеликоптери. Взе личното си оръжие — Берета иракско производство със златни капаци на дръжката, мушна го в кобура и закопча колана на кръста си. Веднъж го бе използвал, за да застреля един министър, а можеше отново да му дотрябва. Винаги го носеше със себе си.

Един прислужник почука на вратата и уведоми президента, че вече го очакват в заседателната зала. Всичка станаха на крака като един, когато влезе в продълговатото помещение с шлифовани стъкла, от които се разкриваше снежна панорама. Само тук, в Сарсенг не се боеше, че може да го убият. Знаеше, че палатът е обграден с три реда бойци, най-добрите в Амн-ал-Хас, президентската му охрана, командвана от сина му Кусай, и никой не би могъл да припари до огромните прозорци. На покрива бяха разположени френски противосамолетни ракети Кротал, а изтребители кръстосваха небесата над планините.

Той зае своето място върху подобен на трон стол начело на Т-образната маса. От двете му страни седяха по двама от най-доверените му помощници. Саддам Хюсейн изискваше от своите приближени само едно качество: преданост, абсолютна, пълна, робска преданост. От опит знаеше, че в това качество има различни степени. На върха стоеше семейството му, следваха роднините, после племето. Има една арабска поговорка, която гласи: „Аз и брат ми срещу нашия братовчед; аз и братовчед ми срещу света.“ Вярваше в нея. И тя му вършеше работа.