Юмрукът на бога
Шрифт:
Версията, че Бул е бил убит от Мосад, има тази слабост, че не издържа на нито едно равнище. Наистина Бул е работил за Саддам Хюсейн, като е конструирал нова конвенционална артилерия (която не би могла да стигне Израел), елементи от ракетна програма (която би могла да го стигне един ден), както и гигантско оръдие (което не би трябвало да тревожи Израел). Германци и бразилци активно са работели по ракетите Саад 16. Французите бяха основната движеща сила и доставчик за иракската изследователска програма за производство на ядрена бомба.
Няма никакво съмнение, че в Израел са се интересували живо от Бул, от неговите идеи, разработки, дейност и напредък. След смъртта му много се спекулира с факта,
След станалото мургавите му преследвачи бяха определени от пресата за израелски убийци, изчакващи сгодния момент. За жалост обаче агентите на Мосад не се щурат наоколо като някой Панчо Виля. Те са били там, но никой не ги е видял: нито Бул, нито приятелите или семейството му, нито белгийската полиция. Техният екип, изпратен в Брюксел, се е състоял от хора, които спокойно са можели да минат за европейци — белгийци, или за американци, изобщо за каквито пожелаят. Точно те са подшушнали на белгийците, че подир Бул се движи _друг_ екип.
Освен това Джери Бул е бил човек, напълно лишен от дискретност. Той просто не можел да устоява на предизвикателствата. Навремето бил работил за Израел, харесвал страната и народа, имал много приятели в израелската армия и не умеел да си държи устата затворена. Ако се случело някой да го предизвика с думи като например: „Джери, обзалагам се, че никога няма да накараш тези ракети Саад 16 да заработят…“, Бул се впускал в тричасов монолог за това, какво точно прави, доколко е напреднал проектът, какви са проблемите, как се надявал да ги реши, всичко от игла до конец. Една разузнавателна централа може само да мечтае за такъв бъбривец. Дори седмица преди да умре приел в офиса си двама израелски генерали и им дал пълна, до последната подробност картина, а те я записали с помощта на уредите, монтирани в куфарчетата им. Защо да унищожават такъв рог на изобилието от вътрешна информация.
И най-сетне, когато става дума за учен или индустриалец, но не и терорист, Мосад има и друга практика. Неизменно се прави последно предупреждение; не странно нахлуване в дома, където се отместват чаши или се пренавиват видеокасети, а формално устно предупреждение. Процедурата е била спазена дори по отношение на египетския ядрен физик д-р Яхия Ел Мешад, работил по първия иракски ядрен реактор, който бе убит на 13 юни 1980 г. в хотелската му стая в „Меридиен“, Париж. Говорещ арабски „катса“ го посетил и направо го уведомил какво ще му се случи, ако не прекъсне дейността си. Египтянинът обаче казал на непознатия да изчезва — неразумна постъпка. С екип „кидон“ от Мосад така не се постъпва. Два часа по-късно Мешад бил мъртъв. Но все пак са му дали шанс. След година целият доставен от французите ядрен комплекс в Озирак 1 и 2 бе сринат при едно въздушно нападение на израелците.
Бул бил нещо по-различно — американски гражданин от канадски произход, любезен, достъпен и смайващо надарен почитател на уискито. Израелците са можели да разговарят с него приятелски и непрекъснато са го правили. Би било много по-лесно да изпратят някой негов приятел направо да му каже да престане, защото в противен случай екипът на убийците ще довтаса — „нали разбираш, не става въпрос за нещо лично, просто няма как“.
Джери не бил от онези, дето се борят за посмъртни награди от Конгреса. Дори вече бил споделил с израелците и с близкия си приятел Джордж Вонг, че смята да се измъкне от Ирак — във физически и юридически смисъл на думата. Повече не искал да си има работа с тях. Онова, което се е случило с д-р Джери Бул, било нещо съвсем различно.
Джералд Винсънт Бул бил роден през 1928 г. в Норт Бей, провинция Онтарио. В училище се проявил като умен и амбициозен. Искал да преуспее и да спечели уважението на света. Завършил средното си образование на шестнайсет години, но единственото висше учебно заведение, готово да приеме едно толкова малко момче, бил Машиностроителният факултет на университета в Торонто. Там се проявил не просто като умен, а направо блестящ. На двайсет и две години станал най-младият доктор. Въображението му било привлечено от самолетостроенето и по-точно балистиката — науката за тела в полет, независимо дали са изстреляни от дуло или като ракети. Това го насочило към артилерията.
След Торонто постъпил в КАРДЕ — Канадската агенция за развитие и внедряване на въоръжения във Валкартие, тогава малко предградие на Квебек. В началото на петдесетте години човекът обърна поглед не само към звездите, но и отвъд тях, към самия Космос. Паролата беше „ракети“. Тъкмо тогава Бул показал, че е нещо повече от блестящ инженер. Отличил се като изобретателен, оригинален, надарен с въображение. Именно през десетте години, прекарани там, той разработил своята идея и тя се превръща в мечтата, която преследва до края на дните си.
Като всички нови идеи тя изглеждала съвсем проста. Когато се запознал с новата серия американски ракети в края на петдесетте години, видял, че девет десети от тях са само първата степен. Кацнали съвсем на върха, втората и третата степен представлявали само малка частица от тези гиганти, миниатюрната пъпка полезен товар била още по-дребна от тях.
Огромната първа степен трябвало да издигне ракетата над първите 150 километра въздух, където атмосферата е най-гъста, а гравитацията — най-силна. След тези 150 километра е необходима много по-малка мощност, за да се изведе спътникът в Космоса и в орбита на височина между 400 и 500 километра над Земята. При всяко излитане на ракетата цялата обемиста и много скъпа първа степен бива унищожена — тя изгаря и изчезва завинаги в дълбините на океана.
Бул се запитал: ами ако изстреляш втората и третата степен, плюс полезния товар, за първите 150 километра през дулото на гигантско оръдие? Мъчел се на теория да убеждава онези, от които зависело финансирането, че това е възможно, по-лесно и по-евтино, а и оръдието щяло да се използва нееднократно.
Това бил първият му сблъсък с политици и бюрократи, и той се провалил, преди всичко защото бил такъв човек. Не ги понасял, а и те него.
През 1961-ва обаче извадил късмет. Намесил се университетът „Макгил“, най-вече защото видял в това възможността да си направи интересна реклама. Армията на САЩ също взела участие по свои собствени съображения. Бидейки пазител на американската артилерия, тя се борела за надмощие с военновъздушните сили, които искали да сложат ръка на всички ракети или тела, изстрелвани на повече от 100 километра височина. С получените от двете страни средства Бул успял да изгради на остров Барбадос малък изследователски комплекс. Американската армия му дала от излишъците си напълно окомплектовано 406-мм морско оръдие (най-големия калибър на света), резервна цев, малка радарна инсталация, един кран и няколко камиона. „Макгил“ обзавел металообработваща работилница. Било все едно да правиш Формула 1 с възможностите на третостепенен гараж. Но той успял. Така започнала поредицата му от смайващи изобретения, а бил само на трийсет и три години — срамежлив, свит, невчесан, пълен с идеи и напълно различен от останалите.