Юмрукът на бога

Форсайт Фредерик

Произлизаше от низините на малкия градец Тикрит и беше от племето ал-тикрити. Невероятно много членове на семейството му и племето ал-тикрити заемаха високи постове в Ирак и на тях се прощаваше всяка жестокост, всеки провал, всяко прегрешение, стига да са му предани. Та нали вторият му син, психопатът Удай, преби до смърт един слуга и му простиха.

От дясната му страна седеше Изат Ибрахим, първият му заместник, а до него — зет му Хюсейн Камел, ръководител на МИМИ, човекът, натоварен със задачата да осигурява оръжие. От ляво беше Садун Хамади,

заместник министър-председател и набожен шиит. Саддам Хюсейн беше сунит, но единствената област, в която проявяваше търпимост, бяха религиозните въпроси. Тъй като не беше набожен (освен когато това му отърваше), това не го засягаше. Неговият външен министър, Тарик Азиз, беше християнин. И какво от това? Той вършеше каквото му наредят.

Армейските началници седяха в непосредствена близост до него: генералите, командващи Републиканската гвардия, пехотата, бронираните войски, артилерията и сапьорите. По-нататък бяха четиримата специалисти, чийто доклади и експертни оценки го бяха накарали да свика заседанието.

Двама седяха от дясната страна на масата: д-р Амир Саади, инженер и заместник на зет му, а до него бригадният генерал Хасан Рахмани, началник на контраразузнавателното управление на Мухабарат. Срещу тях бяха д-р Исмаил Убайди, ръководител на задграничното управление на Мухабарат, т.е. Разузнавателната служба, и бригадният генерал Омар Хатиб, шеф на страховитата тайна полиция — Амн-ал-Ам.

Тримата ръководители на тайните служби имаха ясно определени задачи. Д-р Убайди провеждаше шпионажа извън страната, Рахмани контраатакуваше чуждестранния шпионаж в Ирак; Хатиб държеше в послушание иракското население, смазвайки всякаква вътрешна съпротива, благодарение на едно съчетание от огромна агентурна и информаторска мрежа и чистия, неподправен ужас, подклаждан от слуховете за онова, което вършеше с противниците, арестувани и завлечени в затвора Абу Граиб, западно от Багдад, или в личния си център за разследвания, известен на шега като Гимнастическия салон, разположен под главната квартира на АМАМ.

До Саддам Хюсейн стигаха много оплаквания от жестокостта на шефа на неговата тайна полиция, но той винаги се подсмихваше и махваше с ръка. Разправяха, че самият той му е дал прякора Ал-Муаззиб, Мъчителя. Хатиб, разбира се, беше тикрит и верен до смърт.

Някои диктатори предпочитат да обсъждат деликатните, въпроси в тесен кръг. Саддам беше на противното мнение; ако имаше да се върши мръсна работа, всички трябваше да са забъркани в нея. И никой да не може да каже: ръцете ми са чисти, нищо не знам. Така всички около него разбираха какво има предвид — падна ли аз, падате и вие.

Когато всички места бяха вече заети, президентът кимна на зет си Хюсейн Камел, който даде думата на д-р Саади. Технократът прочете доклада си, без да вдига очи. Че кой ли беше луд да гледа Саддам в лицето. Президентът твърдеше, че по очите на човека познавал какво става в душата му, и всички му вярваха. Да го погледнеш в очите, би могло да се възприеме като дързост, предизвикателство, или липса на преданост. А заподозреше ли президентът някого в измяна, провиненият обикновено умираше по най-ужасен начин.

Когато д-р Саади свърши, Саддам помисли известно време.

— Този човек, този канадец, какво знае?

— Не всичко, но според мен достатъчно, за да се досети скоро за останалото, сайди.

Саади използва почетното арабско обръщение, нещо като западното „уважаеми господине“, но по-почтително. Друга също така приемлива титла е „сайд раис“, или „господин президент“.

— Колко скоро?

— Много скоро, ако вече не се е и досетил, сайди.

— И разговаря с израелците, така ли?

— Непрекъснато, сайд раис — отвърна д-р Убайди. — Приятел е с тях от години. Посещавал е Тел Авив и е изнасял лекции по балистика пред щабните офицери от артилерията. Има много приятели, нищо чудно някои от тях да са от Мосад, без той да знае.

— Можем ли да довършим проекта без него? — попита Саддам Хюсейн. В този миг се намеси зет му Хюсейн Камел.

— Странен човек е. Носи всички най-поверителни научни документи в голям брезентов сак винаги със себе си. Наредих на хората от нашето контраразузнаване да прегледат тези документи и да ги снимат.

— И това е направено, така ли? — Президентът спря очи на Хасан Рахмани, ръководителя на контраразузнаването.

— Тъй вярно, сайд раис. Още миналия месец, по време на посещението му. Пие много уиски. Сложихме вътре приспивателно и той заспа дълбоко за дълго време. Взехме сака и фотокопирахме всяка страница. Освен това сме записали всички негови разговори на технически теми. Всички документи и дешифровки бяха предадени на нашия другар, доктор Саади.

Погледът на президента отново се премести върху учения.

— И така, отново питам, можете ли да довършите проекта без него?

— Да, сайд раис, смятам, че можем. Вероятно единствен той знае какво означават някои от изчисленията му, но нашите най-добри математици работиха върху тях един месец и ги проумяха. Останалото ще свършат инженерите.

Хюсейн Камел хвърли на заместника си предупредителен поглед.

— Дано излезеш прав, приятелю.

— Къде се намира сега той? — попита президентът.

— Замина за Китай, сайди — отвърна Убайди, ръководителят на задграничното разузнаване. — Опитва се да ни намери трета степен за ракетата Ал-Абеид. За съжаление няма да успее. Очакваме в средата на март да се върне в Брюксел.

— Имате ли хора там, добри хора?

— Да, сайди. От десет месеца го държа под наблюдение в Брюксел. Затова знаем, че приема израелски делегации в тамошния си офис. Освен това разполагаме и с всички ключове за жилището му.

— Тогава го направете. Когато се върне.

— Незабавно, сайд раис. — Убайди имаше предвид четиримата агенти, които държеше в Брюксел, за да следят отдалеч Бул. Единият беше изпълнявал такива задачи и преди. Абделрахман Мойедин. Ще възложи задачата на него.