Юмрукът на бога
Шрифт:
— Там е работата, господин Синклер. Едва ли човек може да отиде в някоя авторитетна европейска или американска лаборатория и да каже: „Може ли да ме снабдите с няколко хубави щамове антракс, защото, искам да ги използвам срещу хора?“ Но не е необходимо да го прави. Третият свят гъмжи от болни животни. Човек просто трябва да отиде там, където има епидемия, и да си купи два трупа. Но такова нещо няма да влезе в официалните сведения.
— Значи, възможно е да има щамове от болестта, които да се сложат в бомби или снаряди, но ние не сме сигурни. Така ли стоят нещата? — попита сър Пол Спрус, готов да запише отговора със златната си писалка.
— Горе-долу
— Да, горе-долу така — повтори Синклер.
— А антраксът няма да свърши тази работа. Ако бъде пуснат с поредица от взривени във въздуха устройства пред настъпващата армия, той ще проникне в почвата. После всичко, което порасне на тази почва, било трева, плод или зеленчук, ще бъде заразено. Всяко животно, което пасе тревата, ще заболее. Всеки, който яде от месото, пие млякото или пипа кожата на такова животно, ще се зарази. Но тези спори не виреят в пустинята. Освен това, предполагам, че нашите войници ще ядат предварително опакована храна и ще пият бутилирана вода.
— Ами да, те вече го правят.
— Тогава не би имало голям ефект, освен ако не поемат спорите с въздуха. Болестта трябва да влезе в хората, като се поеме в дробовете или храносмилателния тракт. Като се има предвид опасността от бойни газове, те и без това ще носят противогази.
— Такива са плановете ни, да.
— И нашите също — добави сър Пол.
— Тогава не виждам защо антракс — каза Брайънт. — Той няма да спре на място войниците, както биха направили най-различни бойни газове, а онези, които се заразят, ще бъдат излекувани със силни антибиотици. Има си инкубационен период, нали разбирате? Войниците могат да спечелят войната, а сетне да се разболеят. Честно казано, това е по-скоро оръжие за терористи, отколкото за война. Защото, ако пуснете едно шишенце с концентриран антракс във водоизточника на един град, можете да предизвикате катастрофална епидемия, с която здравните служби няма да се справят. Но ако ще се пръскат бойци в пустинята, бих избрал някой нервнопаралитичен газ. Невидим и бързодействащ.
— И така, не е ясно дали Саддам има лаборатория за бактериологични бойни средства и ако има, къде се намира — заключи сър Пол Спрус.
— Честно казано, бих проверил във всички западни ветеринарни институти и факултети. Да се види дали е имало някакви гости професори или делегации за и от Ирак през последните десет години. Попитайте онези, които са били в страната, дали съществуват места, абсолютно забранени за посещение и заградени с предупредителни знаци за карантина. Ако е имало такива, значи това е, което търсим — отвърна Брайънт.
Синклер и Палфри записваха като бесни. Още една задача за проверяващите.
— Ако това не свърши работа — заключи Брайънт, — опитайте с човешкото разузнаване. Иракски учен в тази област, който е напуснал страната и се е преселил на Запад. Изследователи в областта на бактериологията не се намират под път и над път. Освен това се знаят един друг. Хората са наясно какво става в собствените им страни, дори при диктатура, както е в Ирак. Такъв човек може да е чул дали Саддам разполага с нещо подобно и, евентуално, къде го крие.
— Е, доктор Брайънт, наистина сме ви много задължени — рече сър Пол, докато ставаха. — Още работа за детективите на нашите правителства, нали господин Синклер? Научих, че след около две седмици вашият колега от Портън Даун, доктор Райнхарт, ще ни
Групата в пустинята лежеше тихо и наблюдаваше как зората се прокрадва зад пясъчните дюни. Когато пристигнаха в къщата на бедуина предишната вечер, младежите не подозираха, че ще отсъстват цяла нощ. Мислеха си, че ще изслушат още една лекция и толкоз.
Не си бяха взели топли дрехи, а нощите в пустинята са студени дори през август. Трепереха и се чудеха какво ще кажат на разтревожените си родители. Че ги е хванал полицейският час. Тогава защо не са се обадили по телефона? Не работел… с това трябваше да се задоволят.
Трима от тях вече се питаха дали не са сбъркали, но вече беше късно да се връщат назад. Бедуинът просто им каза, че е време за малко действия, и ги преведе от къщата до един джип, паркиран през две пресечки. Още преди полицейския час бяха извън града, надалеч в равната сурова пустиня. Откак навлязоха в пустинята, не бяха видели никого. Пътуваха на юг през пясъците в продължение на трийсет километра, докато стигнаха до тесен път, който подозираха, че идва от петролното поле Манагиш, на запад от тях, и отива на изток към Външната магистрала. Знаеха, че по всички петролни полета има иракски гарнизони, а основните пътища гъмжат от патрули. Някъде на юг се бяха окопали шестнайсет дивизии от армията и Републиканската гвардия с фронт към Саудитска Арабия и нарастващия поток от американци, който се изливаше там. Бяха неспокойни.
Трима от групата лежаха в пясъка до бедуина и наблюдаваха пътя, който ставаше все по-добре осветен. Беше толкова тесен, че две коли не можеха да се разминат.
Половината от платното беше заето от осеяна с пирони дъска. Бедуинът я бе взел от колата си, беше я поставил там и покрил с одеяло от стари чували. Беше ги накарал да посипят отгоре пясък, за да прилича на малка, навята от пустинята дюна.
Другите двама — банковият чиновник и студентът по право — бяха съгледвачи. Лежаха в пясъка на по сто метра разстояние нагоре и надолу по пътя и следяха за приближаващи превозни средства. Трябваше да сигнализират по точно определен начин, ако видят голям иракски камион или няколко превозни средства.
Малко след шест часа студентът по право махна с ръка. Сигналът му гласеше: „Прекалено много са, за да успеем.“ Бедуинът дръпна въдичарската корда, която държеше в ръка. Дъската се плъзна встрани от пътя. Половин минута по-късно безпрепятствено преминаха два камиона, пълни с иракски войници. Бедуинът изтича до пътя и върна дъската, чувалите и пясъка на платното.
Сетне, минути по-късно, махна банковият чиновник. Това беше верният сигнал. Откъм магистралата се появи щабна кола, която се носеше по пътя към петролното поле.
На шофьора и през ум не му мина да завие, за да избегне ивицата пясък. Стъпи върху пироните само с едното си предно колело. И това стигаше. Гумата гръмна, зеблото се нави около колелото и колата рязко кривна. Шофьорът успя да я овладее навреме, изправи кормилото и спря бавно, наполовина извън платното. Страната, която беше извън платното, се килна надолу.
Шофьорът изскочи от мястото си, а от задната седалка слязоха двама офицери — един майор и един младши лейтенант. Те се разкрещяха на шофьора, който свиваше рамене и хленчеше, сочейки колелото. Нямаше начин крикът да се пъхне под колата — ъгълът, под който беше застанала, правеше тази операция невъзможна.