Юмрукът на бога
Шрифт:
Паксман се надигна.
— Всичко Това ми звучи много теоретично, Тери. Все пак благодаря ти за споделените мисли. Бедата е, че трябва да боравя с конкретни факти. Във всеки случай никой не може да си представи, че той, е в състояние да унижи Америка. Янките разполагат с невероятна мощ, с невероятна техника. Когато са готови, ще тръгнат и ще пометат армията и военновъздушните му сили.
Тери Мартин присви очи срещу слънцето.
— Жертвите, Саймън. Америка може да понесе много неща, но не може да понесе големи жертви. Саддам може. За него те нямат
— Но там все още няма достатъчно американци.
— Именно.
Ролс-ройсът, който возеше Ахмед Ал-Халифа, се приближи плавно до административната сграда с надпис на английски и арабски, който уведомяваше, че това е централата на Ал-Халифа Трейдинг Корпорейшън, и спря безшумно пред вратата.
Шофьорът — едър мъж, едновременно шофьор и телохранител, стана от мястото си и отиде да отвори вратата на господаря си.
Може би не беше разумно да излиза с ролса, но кувейтският милионер беше махнал с ръка на всички съвети да вземат волвото, за да не дразнят иракските войници на бариерите.
— Да вървят по дяволите! — бе единственият му коментар. Всъщност пътуването от пищния му дом сред просторна градина в луксозното предградие Андалус до административната сграда в Шамия мина без произшествия.
Десет дни сред нахлуването дисциплинираните и професионални войници от Иракската републиканска гвардия се бяха изтеглили от Кувейт Сити, а на тяхно място пристигна наборната паплач на Народната армия. Първите ги мразеше, но към вторите изпитваше истинско презрение.
За няколко дни гвардейците оплячкосаха родния му град съвсем систематично и преднамерено. Нахлуха в Националната банка и изнесоха оттам златния резерв на стойност пет милиарда долара. Но това не беше грабеж за лично облагодетелстване. Златните слитъци бяха поставени в сандъци, запечатани в камиони и откарани в Багдад.
Когато на пропусквателните пунктове по улиците стояха републиканските гвардейци, те се разпознаваха по черните барети, както и по строгото си професионално поведение. После обаче ги преместиха на юг, за да заемат позиции по южната граница със Саудитска Арабия.
На тяхно място дойде Народната армия — парцаливи, небръснати и недисциплинирани войници, далеч по-непредвидими и опасни. Доказателство за това бяха труповете на кувейтци, застреляни само защото са отказали да предадат часовника или колата си.
Към средата на август горещината стана непоносима. За да се скрият от нея, иракските войници изкъртиха плочниците и си построиха малки каменни колиби по улиците. Рано сутрин и вечерта, когато ставаше по-хладно, излизаха и се правеха на войници. Тогава тероризираха гражданите, грабеха храна и скъпи предмети под предлог, че проверяват колите за контрабанда.
Обикновено господин Ал-Халифа беше на работното си място в седем сутринта, но като отложи отиването си за десет, когато слънцето вече напичаше, той мина покрай каменните лагери, в които се бяха сврели войниците от Народната армия. Никой не го спря. Дори двама войници — развлечени и
Разбира се, това положение не можеше да продължи дълго. Рано или късно някой главорез щеше да открадне ролса.
И какво от това? Един ден, когато ги прогонят — а той беше убеден, че това ще стане, макар и да не знаеше как, — щеше да си купи друг.
Той стъпи на паважа, облечен в искрящо бял туб, а лекият памучен плат на гутрата беше прикрепен около главата му с две черни върви, които се спускаха от двете страни на лицето му. Шофьорът затвори вратата и се върна, за да откара колата в паркинга на компанията.
— Подарете, сайди, подарете. Не съм ял от три дни.
Човекът клечеше на тротоара полузаспал на слънцето — гледка, която можеше да се види във всеки град на Близкия изток. Бедуин в кирливи дрехи и протегната за милостиня ръка.
Тъкмо шофьорът му да прогони просяка с порой от псувни и Ахмед Ал-Халифа вдигна ръка. Беше правоверен мюсюлманин, който се опитваше да живее според повелите на свещения Коран, а една от тях гласеше, че човек трябва да дава милостиня според възможностите си.
— Върви да паркираш колата! — заповяда му той. Бръкна в страничния джоб на дрехата си и извади от портфейла една банкнота от десет динара. Бедуинът взе банкнотата с две ръце, жест който говореше, че дарът на благодетеля е така тежък, че му трябват две ръце, за да го удържи.
— Шукрън, сайди, шукрън. — Сетне, без да променя тона, мъжът добави. — Когато стигнеш в кабинета си, изпрати да ме повикат. Имам вести за сина ти на юг.
Търговецът помисли, че му се е счуло. Мъжът се отдалечи, прибирайки банкнотата. Ал-Халифа влезе в сградата, отвърна на поздрава на портиера и се качи в кабинета си на последния етаж. Седна зад бюрото си, помисли за момент, сетне натисна копчето за връзка със секретарката.
— Отвън на тротоара има един бедуин. Искам да говоря с него. Обади се да го повикат, ако обичаш.
Ако частната му секретарка си бе помислила, че шефът й е полудял, тя с нищо не се издаде. Само сбръчканият й нос показа непоносимост към личния аромат на непривичния гост, когото малко по-късно въведе в хладния кабинет.
Когато тя излезе, търговецът посочи един стол.
— Каза, че си видял сина ми? — рече той направо. Беше почти убеден, че човекът само се мъчи да изкопчи още някоя банкнота.
— Да, господин Ал-Халифа. Бяхме заедно преди два дни в Хафджи.
Сърцето на кувейтеца се разтуптя. Бяха минали вече две седмици, без да получи вест от сина си. По съвсем обиколни пътища бе разбрал, че единственият му син е излетял онази сутрин от военновъздушната база Ахмади и след това… нищо. Такава суматоха цареше през онзи ден — 2 август.
— Писмо ли имаш за мен?
— Да, сайди.
Ал-Халифа протегна ръка.
— Дай ми го и ще те възнаградя добре.
— То е в главата ми. Не бива да нося нищо написано у себе си, затова го запаметих.