Юмрукът на бога

Форсайт Фредерик

Тук, в продължение на четири месеца те щяха да живеят в условия, за които след това щяха да си спомнят с тъга — на повече от 1100 километра от границата на Ирак и опасната зона. Щяха да правят тренировъчни полети над вътрешността на Оман, след като пристигнеше оборудването им, щяха да плуват в сините води на Индийския океан и да очакват онова, което им готвеха добрият Господ и Норман Шварцкопф.

През декември щяха да се прехвърлят отново в Саудитска Арабия, а един от тях съвсем неволно щеше да промени хода на войната.

Глава 5

Аерогара

Дахран беше задръстена. Пристигайки от Рияд, Майк Мартин имаше чувството, че всички от тази най-източна част от крайбрежието бяха тръгнали да пътуват. Разположен в сърцето на веригата от петролни полета, донесли на Саудитска Арабия приказното й богатство, Дахран, за разлика от Таиф, Рияд, Йенбо и другите градове от кралството, отдавна бе свикнал на американци и европейци.

Дори оживеното пристанище Джеда не бе виждало по улиците толкова много англосаксонски лица, но към втората седмица на август Дахран направо се слиса от прилива на чужденци.

Някои от тях се опитваха да се измъкнат; мнозина бяха изминали пътя до Бахрейн с кола, за да хванат оттам самолет. Други, предимно съпруги и деца на хора, свързани с добива на петрол, се намираха на аерогара Дахран на път за Рияд, а оттам съд свързващия ги полет — към дома.

Други — тълпи американци — пристигаха с въоръжението и запасите си. Гражданският самолет на Мартин едва се вмъкна между два тежки самолета Галакси — част от непрекъснатия конвой, идващ от Великобритания, Германия и САЩ. Все транспортни машини, пренасящи войски и оборудване, вследствие на което Североизточна Саудитска Арабия щеше да се превърне в огромен военен лагер.

Това все още не беше операция „Пустинна буря“, военната кампания, целяща да освободи Кувейт, а само операция „Пустинен щит“, целяща да спре настъплението на юг на иракската армия, която сега бе нараснала до четиринайсет дивизии, разгънати покрай границата и навсякъде из Кувейт.

За обикновения наблюдател на аерогара Дахран всичко това може би изглеждаше внушително, но едно по-внимателно вглеждане би разкрило, че защитната обвивка е тънка като цигарена хартия. Американските бронетанкови и артилерийски части все още не бяха пристигнали — първите кораби едва сега потегляха от бреговете на САЩ, а запасите, пренасяни от самолетите Галакси, Старлифтър и Херкулес, представляваха само малка част от онова, което можеше да достави един кораб.

Изтребителите-бомбардировачи Игъл, базирани в Дахран, и Хорнет на морската пехота — в Бахрейн, плюс британските Торнадо, току-що пристигнали в Дахран и все още не сварили да охладят двигателите си след пътуването от Германия, разполагаха с боеприпаси за не повече от половин дузина бойни полети.

За да бъде спряно едно решително, масирано настъпление на бронетанкови войски, е необходимо много повече. Въпреки внушителната демонстрация на бойна техника на няколко летища, Североизточна Саудитска Арабия лежеше съвсем незащитена под палещото слънце.

Мартин си пробиваше път през гъмжилото в залата за пристигащи пътници, преметнал

брезентовия си сак през рамо, когато зърна познато лице сред тълпата при бариерата.

По време на първия си селекционен курс за САС, когато му бяха казали, че ще ги съсипят до смърт и почти бяха успели, един ден бе прекосил в поход 50 километра през планината Брекън — един от най-трудните терени във Великобритания — и то в леденостуден дъжд с 45 килограма багаж. Подобно на останалите и той отдавна бе преминал границата на изтощението и бе потънал в някакъв свой свят, където съществуването се свеждаше до мъчителна болка и само волята продължаваше да съществува.

Сетне видя камиона, който ги чакаше. Край на похода, значи край на всичко. Сто метра, осемдесет, петдесет; краят на ужасната агония се приближаваше бавно, но сигурно, докато изтръпналите му крака продължаваха да го носят през уж последните няколко метра.

В камиона седеше един мъж и гледаше изкривеното му от болка лице, по което се стичаха струйки дъжд, да се олюлява към него. Когато задният капак беше на педя от протегнатите пръсти, мъжът потропа на кабината зад себе си и камионът потегли напред. Така че той не измина още 100 метра, а цели 15 километра. Мъжът в камиона се казваше Спарки Лоу.

— Здрасти, Майк, радвам се да те видя.

Такова нещо много трудно можеш да простиш.

— Здрасти, Спарки, как е хавата?

— Щом искаш да знаеш — шибана.

Спарки измъкна от паркинга невзрачен джип с двойно предаване и след половин час вече бяха извън Дахран. Поеха на север. До Хафджи имаше повече от 300 километра с кола, но след като от дясната им страна се изниза пристанището Джубаил, останаха почти сами. Пътят беше пуст, никой не изпитваше желание да посети Хафджи — малко петролодобивно селище на границата с Кувейт, — превърнало се сега в изоставен град.

— Продължават ли да пристигат бежанци? — попита Мартин.

— По някой и друг — кимна Спарки. — Вече намаляват. Големият наплив мина. Сега идват главно жени и деца с пропуски — иракчаните ги пускат, за да се отърват от тях. Не постъпват глупаво. Ако аз управлявах Кувейт, щях да се отърва и от преселниците.

Преминават и индийци — иракчаните сякаш не им обръщат внимание. Не постъпват много умно. Индийците разполагат с добра информация и аз убедих двама да направят кръгом и да се върнат със сведения за нашите хора.

— Набави ли ми онова, което поисках?

— Да бе. Грей трябва да е задвижил някоя и друга връзка. Вчера пристигна в камион със саудитска регистрация. Тази вечер ще вечеряме с онзи млад пилот от кувейтските военновъздушни сили, за когото ти говорих. Твърди, че имал контакти в страната — хора, на които може да се разчита, които могат да са полезни.

— Не бива да вижда лицето ми. Могат да го свалят.

Спарки помисли за момент.

— Правилно.

Вилата, реквизирана от Спарки Лоу, съвсем не е лоша, си помисли Мартин. Принадлежеше на американски чиновник от петролния добив, но неговата компания „Арамко“ беше изтеглила човека си в Дахран.