Юмрукът на бога
Шрифт:
— Пази се от японците, момче — прошепна старецът, — че иначе ще ти видят сметката.
Дон прегърна мършавите му ревматични рамене и го успокои.
— Не бой се, дядо, няма да им дам да припарят до мен.
Старецът кимна доволно. Беше на осемдесет. В последна сметка не японците или корейците видяха сметката на безсмъртния войник, а старият господин Алцхаймер. Напоследък прекарваше времето си в приятен сън, а дъщеря му и зет му се грижеха за него.
След като се наобядваха, родителите разказаха на Дон за пътуването си из Персийския залив, откъдето се бяха върнали преди четири дни. Мейбел
Дон седеше до майка си, а тя му ги показваше, разказвайки за дворците и джамиите, за крайбрежията и пазарите на емиратите и шейхствата, които беше посетила.
— Внимавай, когато отидеш там — наставляваше го тя. — Ето хората, с които ще си имаш работа. Опасни са, само им виж очите.
Дон Уокър погледна снимката в ръката й. Бедуинът стоеше между две пясъчни дюни на фона на пустинята — краят на куфията му бе подпъхнат така, че да скрива лицето му. Само тъмните очи гледаха подозрително в обектива.
— Ще се пазя от този тип — пошегува се той.
Към пет часа стана да си върви. Родителите му го изпратиха до колата. Мейбел го притисна към себе си и отново му каза да се пази, а Рей го прегърна и рече, че се гордеят с него. Дон се качи на колата, даде на заден ход и излезе на пътя. Погледна назад.
На верандата на къщата се появи дядо му. Подпираше се на два бастуна. Бавно ги остави настрана, вдигна ръка към върха на бейзболната си шапка и я задържа така — стар боец който отдаваше чест на внука си, тръгнал на война.
От колата Дон вдигна ръка в отговор. Сетне натисна педала на газта и се стрелна напред. Повече не видя своя дядо. Старецът умря в края на октомври, докато спеше.
По същото време в Лондон се бе свечерило. Тери Мартин остана до късно в кабинета си, макар че студентите ги нямаше. Беше дългата лятна ваканция и той трябваше да подготвя лекции и специализирани курсове, така че дори през летните месеци беше много зает. Но тази вечер се насилваше да прави нещо, за да не се връща към тревогата си.
Знаеше къде е заминал брат му и непрекъснато мислеше за опасностите, които го грозят в окупирания от Ирак Кувейт.
В десет часа, когато Дон Уокър пътуваше на север от нос Хатерас, той си тръгна от факултета, пожелавайки лека нощ на стария портиер, който заключи след него. Закрачи по Гауър Стрийт и Сейнт Мартинс Лейн към Трафалгар Скуеър. Може би, мислеше си той, ярките светлини ще го развеселят. Нощта беше топла и опияняваща.
Като минаваше покрай църквата „Сейнт Мартин-ин-дъ-фийлдс“, забеляза, че вратите са отворени. Влезе, седна отзад и се заслуша в репетициите на хора. Но чистите гласове на хористите само задълбочиха потиснатото му настроение. Замисли се за детството, когато двамата с Майк живееха в Багдад.
Найджъл и Сюзън Мартин живееха в изискана, просторна стара къща на два етажа в Садун, богаташки квартал в онази половина от града, която наричаха Рисафа. Майк беше роден през 1953-а, а той — две години по-късно. Първият му спомен беше, когато едва двегодишен изпращаше тъмнокосия си брат, официално облечен, в началното училище на госпожица Сейуел. А това означаваше риза й къси панталони, обувки и чорапи — униформата на едно английско момче, — а Майк ревеше, защото
Преди да навършат три години и двете момчета говореха еднакво добре английски и арабски. Последния бяха научили от Фатима, от градинаря и готвача. Майк особено бързо възприемаше езици и тъй като баща им дълбоко се възхищаваше от арабската култура, къщата често беше пълна с неговите иракски приятели.
Поначало арабите обичат малки деца и към тях проявяват далеч по-голямо търпение от европейците. Когато Майк се стрелкаше насам-натам по поляната с черната си коса и тъмни очи, облечен в белия диш-даш, като непрекъснато дърдореше нещо на арабски, приятелите на баща му доволни се смееха и викаха:
— А бе, Найджъл, той прилича повече на някой от нас.
В края на седмицата отиваха да гледат Кралската Харития, един вид английски лов на лисици, пренесен в Близкия изток, на който гонеха чакали под ръководството на градския архитект Филип Хърст, след което всички ядяха овнешко с кускус и зеленчуци. Уреждаха също така чудни пикници надолу по реката до Острова на прасетата, който се намираше по средата на бавно течащата през града река Тигър.
След две години и той постъпи в началното училище на госпожица Сейуел, но тъй като беше много умен, тръгнаха заедно в подготвителното училище на господин Хартли.
Когато се явиха за първия учебен ден в Тасисия, където имаше няколко английски момчета, но също иракчанчета от висшите среди, той беше на шест, а брат му на осем години.
Но един преврат бе вече станал. Момчето-крал и Нури ас-Саид бяха заклани и неокомунистът генерал Касем бе взел абсолютната власт. Макар двете английски момченца да не го знаеха, родителите им и английската общност бяха обезпокоени. Проявявайки предпочитание към Иракската комунистическа партия, Касем провеждаше зловещ погром сред членовете на националистическата партия Баас, които на свой ред се опитаха да убият генерала. Един от членовете на групата, която се опита да извърши покушение срещу диктатора, но не успя, беше буйният младеж Саддам Хюсейн.
Иракчанчетата в училището не спираха да се заяждат с Тери:
— Той е червей! — рече един от тях. Тери започна да плаче.
— Да, такъв си — рече най-високото от момчетата. — Ти си тлъст и бял, със смешна коса. Приличаш на червей. Червей, червей, червей!
Сетне всички започнаха да скандират. Зад него се появи Майк. Разбира се, всички говореха арабски.
— Само някой да е обидил брат ми — закани им се той.
— Брат ти ли? Не изглежда да ти е брат. Повече прилича на червей.