Юмрукът на бога
Шрифт:
Мартин знаеше много добре как стоят нещата. Беше чувал и за други хора от САС, работили за Сенчъри Хаус. Просто преставаш да съществуваш за полка, докато се върнеш. Тогава ти казват: „Радваме се, че отново си при нас“ и никой не те пита нито къде си бил, нито какво си правил.
— Ще приема — каза той. Полковник Крейг се изправи. Трябваше да се връща в Херефорд. Подаде му ръка.
— Късмет, Майк!
— Между другото — обади се бригадният генерал, — имаш среща за обяд. Малко по-долу на същата улица. Уредили са ти я от Сенчъри Хаус.
Подаде му листче хартия, каза му сбогом и
Освен МИ-5 и МИ-6, третият основен отдел на британското разузнаване е Правителственият щаб на съобщенията, комплекс от сгради в охраняван район извън спокойния град Челтнам, в Глостършър.
Тази институция е британската версия на американската Национална агенция за сигурност, с която си сътрудничи много тясно. Прослушвателите им при желание могат да подслушват почти всяко радиопредаване или телефонен разговор по света.
Благодарение на сътрудничеството си с Правителствения щаб на съобщенията, американската Агенция за национална сигурност разполага, извън другите си прослушвателни постове по целия свят, и с редица изнесени напред станции във Великобритания, а Правителственият щаб пък има свои станции в чужбина, най-вече една много голяма на суверенна британска територия в Акротири, на остров Кипър.
Тъй като се намира по-близо до този район, станцията в Акротири прослушва Близкия изток, но препредава всичко записано в Челтнам за анализ. Сред анализаторите има редица специалисти, които, независимо че са араби по рождение, са допуснати до много високи постове. Такъв беше и господин Ал-Хури, който отдавна бе решил да се засели във Великобритания, да стане англичанин и да се ожени за англичанка.
Този любезен бивш йордански дипломат сега работеше като старши анализатор в Арабската служба на Правителствения щаб и въпреки че имаше много британски специалисти по езика, той можеше да различи някакъв много тънък подтекст в записана реч на арабски ръководител. Именно той беше човекът, който, по молба на Сенчъри Хаус, чакаше Майк Мартин в ресторанта.
Прекараха обяда на сладки приказки — само на арабски. Когато се разделиха след два часа, Мартин тръгна бавно към сградата на САС. Щяха да минат часове в брифинги, преди да отпътува за Рияд с паспорт, какъвто сигурно вече му бяха приготвили в Сенчъри Хаус, заедно с виза на фалшиво име.
Преди да си тръгне от ресторанта, господин Ал-Хури се обади на някого от автомата на стената в мъжката тоалетна.
— Няма проблеми, Стив. Перфектен е. Всъщност не съм срещал нищо по-добро. Това не е академичен арабски, ако разбираш за какво говоря, а за щастие, говорим. Уличен арабски, всяка псувня, сланг, жаргон… не, няма и следа от акцент… да, може спокойно да мине… на всяка улица в Близкия изток. Не, няма нищо, друже. Радвам се, че успях да ти помогна.
Трийсет минути по-късно той беше в колата си и пътуваше по магистралата М4 обратно към Челтнам. Преди да влезе в щаба, Майк Мартин също се обади по телефона в една пресечка на Гауър Стрийт. Мъжът на когото звънна, се намираше в кабинета си във факултета по ориенталистика
— Здрасти, брат ми. Това съм аз.
Войникът нямаше нужда да се представя. Откак бяха заедно в началното училище в Багдад, той винаги наричаше по-малкия си брат по този начин. Отсреща се чу възклицание.
— Майк? Къде, по дяволите се, намираш?
— В Лондон, в една телефонна кабина.
— Мислех, че си някъде из Персийския залив.
— Върнах се тази сутрин. Вероятно отново ще замина още тази нощ.
— Слушай Майк, не отивай! Всичко стана по моя вина… трябваше да си държа проклетата уста затворена.
Отсреща се чу сърдечният смях на брат му.
— Чудех се защо тези педали внезапно проявиха интерес към мен. Заведоха те на обяд, нали?
— Да, говорехме за друго. Просто случайно стана дума, някак ми се изплъзна от устата. Слушай, не е необходимо да отиваш. Кажи им, че съм сбъркал…
— Късно е. Аз вече приех.
— О, Боже мой… — Седнал в кабинета си, заобиколен от томове по Средновековна Месопотамия, по-малкият брат едва не се разплака.
— Майк, пази се. Ще се моля за теб.
Майк се замисли. Да, Тери винаги е бил малко религиозен. Сигурно щеше да се моли.
— Добре, брат ми. Ще се видим, като се върна.
Затвори телефона. Сам в кабинета си, рижавият учен, който обожаваше своя брат-герой, зарови глава в дланите си.
Когато самолетът на Британските авиолинии излетя от Хийтроу в 20.45 същата нощ, на борда му се намираше Майк Мартин с необходимата виза в паспорта си, издаден на друго име. Малко преди разсъмване щеше да го посрещне завеждащият бюрото на Сенчъри Хаус в Британското посолство в Рияд.
Глава 4
Дон Уокър натисна плавно спирачката на старата си „Корвет Стингрей“, спря за миг при главния вход на военновъздушната база Сиймор Джонсън за да даде път на няколко фургона, и излезе на магистралата.
Беше горещо. В Голдсбъро, Северна Каролина, августовското слънце така напичаше, че асфалтовата настилка пред него блестеше като течаща вода. Добре направи, че свали покрива и сега усещаше вятъра, макар и топъл, да струи през късата му руса коса.
Прекоси заспалия град с класическата си спортна кола, на която толкова държеше, излезе на магистрала 70, сетне се прехвърли на номер 13 в посока североизток.
В горещото лято на 1990-а Дон Уокър, по професия пилот на изтребител, беше на двайсет и девет години и току-що бе научил, че отива на война. Е, още не беше съвсем сигурно. Това щяло да зависи от някакъв чудат арабин на име Саддам Хюсейн.
Същата сутрин полковник (по-късно генерал) Хол Хорнбърг поясни недвусмислено — след три дни, на 9 август, неговите Ракети, 336-а ескадрила от 9-и военновъздушен полк на Тактическите въздушни сили, се изнася в района на Персийския залив. Заповедта беше дошла от командването на ТВС, във военновъздушната база Лангли, в Хамптън, щата Вирджиния. Значи се започваше. Пилотите изпаднаха в еуфория. Какъв е иначе смисълът на всички тези години, ако не можеш да се изпробваш в истинска война.