Юмрукът на бога
Шрифт:
По онова време се живеело хубаво в Багдад — мудно и безгрижно. На трона било детето-крал Фейсал, страната се управлявала от Нури-ас-Саид, а преобладаващото чуждо влияние било английското. Това се дължало, от една страна, на огромния принос на Иракската петролна компания за стопанството, от друга — на факта, че повечето офицери от армията били готвени от англичаните, но най-вече на това, че всички членове на висшата класа били обучени от английски гувернантки с колосани дрехи, а следите от това възпитание остават за цял живот. С течение на времето съпрузите Мартин се сдобили с двама сина, родени през 1953-а и 1955-а.
В три часа сутринта един ординарец събуди майор Мартин.
— Има съобщение за вас, сайди.
Кодът означаваше „спешно“, а подписът показваше, че идва лично от директора на Силите със специално предназначение. Отговор не се искаше. Просто му нареждаха да се върне в Лондон с първия възможен полет. Той предаде задълженията си на един капитан, който беше за първа година в полка и негов заместник по конкретната задача, и се втурна към летището в цивилно облекло.
Самолетът от 2.55 часа за Лондон би трябвало да е излетял, но докато стотината пътници хъркаха или мърмореха на борда, стюардесата бодро съобщи, че „техническите причини“ за деветдесетминутното закъснение скоро щели да бъдат преодолени.
Когато вратата отново се отвори, за да влезе строен мъж в дънки, ботуши, риза и късо яке, преметнал малък сак през рамо, мнозина от будните го изгледаха гневно. Мъжът зае едно празно място в първа класа, настани се удобно и броени минути след излитането свали облегалката и бързо заспа.
Бизнесменът до него, който беше хапнал и пийнал предоволно, взе поредната таблетка антиацид и изгледа яростно спящата фигура до себе си.
— Проклет арабин — промърмори той и напразно се опита да заспи.
В Персийския залив се разсъмваше два часа по-късно, но реактивният самолет на Британските авиолинии се носеше на северозапад, за да кацне на Хийтроу в десет часа местно време. Майк Мартин беше сред първите излезли пътници, защото нямаше никакъв багаж. Както и очакваше, никой не го посрещна. Той обаче знаеше къде да отиде. Взе такси.
Във Вашингтон дори не се зазоряваше, но първото просветляване бе вече оцветило в розово далечните планини в околия Принс Джордж. На шестия и последен етаж на голямата елипсовидна сграда, разположена сред постройките, образуващи главната квартира на ЦРУ, известна просто като Лангли, продължаваше да свети.
Съдията Уилям Уебстър, директор на Централното разузнавателно управление, разтърка уморените си очи, изправи се и отиде до панорамните прозорци. Разлистените сребърни брези, които скриваха от погледа река Потомак, оставаха обвити в мрак. След час изгряващото слънце щеше да им върне светлозеления цвят. Беше отминала още една безсънна нощ. От момента на нахлуването в Кувейт той успяваше да подремне само между повикванията от президента, Съвета за национална сигурност, Държавния департамент и едва ли не всеки, който знаеше номера му.
Зад него, не по-малко уморени, седяха заместник-директорът по оперативните въпроси Бил Стюарт и ръководителят на отдела за Близкия изток Чип Барбър.
— Значи с това разполагаме? — попита директорът на ЦРУ, сякаш задавайки въпроса повторно, можеше да предизвика по-добър отговор.
Но промяна нямаше. Работата бе там, че президентът, Съветът за национална сигурност и Държавният департамент надаваха вой и не спираха да им вадят душата за всевъзможни извлечения, свръхсекретни разузнавателни сведения от самото сърце на Багдад, дори за най-интимните мисли на самия Саддам Хюсейн. Дали възнамерява да остане в Кувейт, или ще се изтегли под напора на заплахите, съдържащи се в резолюциите на Обединените нации, които се сипеха от Съвета за сигурност? Дали ще се огъне пред петролното ембарго и търговската блокада? Какви планове кроеше. Какви бяха намеренията му и най-вече къде се намираше самият той.
А Управлението не знаеше. Разбира се, имаха завеждащ бюрото в Багдад, но той стоеше съвсем изолиран от седмици насам. Човекът на Управлението беше известен на Рахмани, който ръководеше иракското контраразузнаване, и сега изведнъж стана ясно, че от много време са му подхвърляли само боклуци и нищо друго. Най-добрите му „източници“, очевидно работещи за Рахмани, са му поверявали врели-некипели.
Разбира се, разполагаха със снимки и то предостатъчно. Сателитите КХ-11 и КХ-12 преминаваха над Ирак на всеки няколко минути и заснемаха всичко в цялата страна. Аналитиците работеха денонощно, за да открият онова, което _би могло_ да се окаже фабрика за бойни газове или ядрен обект, докато в същото време прилича на… да речем работилница за велосипеди.
Чудесно! Аналитиците от Националната разузнавателна служба — институция на съвместно подчинение на ЦРУ и военновъздушните сили — заедно с учените глави от Националния център за разчитане на фотоматериали, работеха по съставянето на картина, която някой ден можеше и да се окаже достоверна. Това е голям команден център, онова е площадка за ракети САМ, база за изтребители и т.н. Хубаво, защото снимките го показват. И някой ден, може би, бомбите ще ги върнат в каменната ера. Но с какво друго разполагаше Саддам? Скрито и дълбоко заровено под земята?
Сега сърбаха попарата на всички онези години, през който бяха пренебрегвали Ирак. Мъжете, отпуснати на столовете зад него, бяха стари шпиони, проходили в занаята под сянката на Берлинската стена, още преди бетона дори не е бил изсъхнал. Бяха в занаята отдавна, преди електронните чудесии да поемат работата по събирането на разузнавателни данни.
И те му казаха, че камерите на Националната разузнавателна служба и прослушването на Националната агенция за сигурност във форт Мийд не са в състояние да разкриват планове, не могат да долавят намерения, не могат да предават директно от главата на диктатора.
Следователно Националната разузнавателна служба си снимаше, а ушите на форт Мийд чуваха и записваха всяка дума от всеки телефонен разговор и всяка радиовръзка, насочена към, навън и вътре в Ирак. И въпреки това безбройните въпроси оставаха без отговор.
Същата администрация и Конгрес, които бяха така хипнотизирани от електронните чудеса, че прахосаха милиарди долари да разработват и изстрелват в орбита всяка хрумнала на човека щуротия, сега вдигаха врява и настояваха за отговори, каквито въпросните щуротии не можеха да им предоставят.