Затворник по рождение
Шрифт:
Всяка неделя следобед през изминалите шест месеца тя посещаваше Дани в затвора „Белмарш“, но тази неделя щеше да пропусне. Господин Редмейн я беше предупредил, че до приключването на процеса няма да й разрешат повече контакти с него. Имаше да го пита толкова много неща, искаше да сподели с него други.
Бебето щеше да се роди след шест седмици, но той щеше да е свободен много преди това и това ужасно изпитание щеше да е приключило. Щом се произнесат съдебните заседатели, дори баща й ще се съгласи
В понеделник сутрин господин Уилсън откара дъщеря си до „Олд Бейли“ и я остави пред вратата на сградата на съда. Преди да се разделят, й каза само:
— Кажи истината.
9.
Усети, че му прилошава, когато очите им се срещнаха. Спенсър Крейг го наблюдаваше от галерията, където бяха местата за публиката. Дани отвърна на погледа му, застанал в центъра на ринга в очакване на гонга, обявяващ началото на първия рунд.
Когато Бет влезе — не беше я виждал от две седмици — Дани с облекчение си даде сметка, че тя ще е с гръб към Крейг, докато е на свидетелското място. Бет му се усмихна топло, докато произнасяше клетвата.
— Елизабет Уилсън ли е вашето име? — попита Алекс Редмейн.
— Да — отговори тя и неволно отпусна ръка върху корема си. — Обикновено ми казват Бет.
— Живеете на Бейкън Роуд в Боу, Източен Лондон, така ли?
— Да — потвърди тя.
— Починалият Бърни Уилсън е ваш брат, така ли?
— Да, така е.
— Работите като личен помощник на председателя на „Дрейк Марин Иншурънс Къмпани“ в лондонското Сити?
— Да, така е.
— Кога очаквате бебето? — попита Алекс.
Пиърсън смръщи чело, но знаеше, че не бива да прекъсва.
— След шест седмици.
Съдия Саквил се наведе над нея от мястото си и се усмихна.
— Бихте ли разказали на мен и на заседателите какво се случи онази вечер?
Тя кимна в знак на съгласие.
— Ако предпочитате, можете да седнете — продължи съдията любезно. — Когато човек е на необикновено място, може да се почувства зле.
— Благодаря ви — въздъхна Бет, отпусна се на дървената седалка в мястото за свидетели и почти се скри вътре.
— По дяволите — промърмори под нос Алекс Редмейн.
Сега вече заседателите нямаше да виждат нищо, освен главата и раменете й, а постоянното напомняне за нейното състояние бе скрито от погледа им. Трябваше да се досети, че Саквил ще предложи подобно нещо, и да предупреди Бет да не сяда. Дори да бе припаднала, целта щеше да е изпълнена.
— Госпожице Уилсън, бихте ли казали на съда какви са отношенията ви с обвиняемия?
— Двамата с Дани ще се женим следващата седмица — отговори тя.
В залата се разнесе въздишка на изненада.
— Следващата ли? — направи се на изненадан Редмейн.
— Точно
— Но ако годеникът ви бъде осъден…
— Не можете да осъдите човек за нещо, което не е извършил — остро отвърна Бет.
Алекс се усмихна. Чудесно попадение. При това тя извърна лице към заседателите.
— Откога се познавате с обвиняемия?
— Откакто се помня. Семейството му винаги е живеело срещу нас. Ходехме и в едно училище.
— Смесената гимназия „Клемент Атлий“? — доуточни Редмейн, след като погледна записките си.
— Точно така — потвърди Бет.
— Значи го харесвате от дете?
— Дани обаче не ме забелязваше и почти не е говорил с мен, докато не завършихме училище.
Дани се усмихна за първи път този ден, спомнил си малкото момиче с плитчици, което все се въртеше около брат си.
— Правехте ли опити да говорите с него?
— Не. Не смеех. Но винаги стоях на тъчлинията и го гледах как играе футбол.
— Дани и брат ви от един отбор ли бяха?
— Още от училище — отговори Бет. — Дани беше капитан, а брат ми — вратар.
— Дани винаги ли беше капитан?
— О, да. Приятелите му дори го наричаха Капитан Картрайт. Беше капитан на всички училищни отбори — футбол, крикет и дори бокс.
Алекс забеляза, че един-двама от заседателите се усмихнаха.
— Разбираха ли се?
— Бяха най-добри приятели.
— Караха ли се често, както моят уважаван колега намекна? — Алекс погледна към прокурора.
— Само заради „Уест Хам“ или за някоя от приятелките на Бърни.
Един от заседателите се засмя.
— Но Дани не свали ли Бърни в първия рунд по време на шампионата на Клуба по бокс на момчетата от Боу стрийт миналата година?
— Така е, но той винаги е бил по-добрият, и си го знаеше. Дори ми каза веднъж, че ако случайно стигнат до финалите, ще е късмет, ако брат ми издържи до втория рунд.
— Значи между тях няма лоши чувства, както намекна уважаемият ми колега, господин Пиърсън.
— Че той откъде ще знае, след като не познава никой от тях?
Дани отново се усмихна.
— Госпожице Уилсън — строго се обади съдията. — Моля, концентрирайте се върху отговора на въпроса.
— А какъв беше той? — рече Бет, изчервена от неудобство.
Съдията погледна записките си.
— Имаше ли някакви лоши чувства между брат ви и обвиняемия?
— Не — рече Бет. — Нали ви казах, че бяха най-добри приятели?
— Казахте преди малко на съда, госпожице Уилсън — опита се да я насочи към конкретиката на делото Редмейн, — че не сте смеели да говорите с Дани, докато сте били ученици. И въпреки това сте решили да се омъжите за него.