Затворник по рождение

Арчър Джефри

— Ваша Светлост — скочи отново Пиърсън, — това вече е скандално от страна на човек, който има отговорности пред обществото.

— Съгласен съм — отвърна съдията. — Нека съдебните заседатели да не обръщат внимание на последния коментар на господин Редмейн. Не забравяйте, че подсъдим не е господин Крейг. — Повтори той и изгледа сурово Редмейн.

Адвокатът обаче не трепна — знаеше, че заседателите няма да забравят и вече е посадил семето на съмнението.

— Моля за извинение, Ваша Светлост.

Няма да се повтори.

— Гледайте наистина да е така.

— Госпожице Уилсън, докато чакахте да дойде полицията, парамедиците сложиха ли брат ви на носилка, за да го закарат до най-близката болница?

— Да, направиха всичко по силите си, но знаех, че е прекалено късно. Беше загубил страшно много кръв.

— Вие или Дани придружихте ли го?

— Отидох сама, защото инспектор Фулър искаше да зададе още въпроси на Дани.

— Това разтревожи ли ви?

— Да, Дани също бе ранен. Не беше и…

— Не за това ви питам — побърза да я прекъсне Редмейн, който не искаше тя да довърши изречението си. — Тревожехте ли се, че полицията може да заподозре Дани?

— Не — категорична беше Бет. — И през ум не ми мина. Разказах на полицията точно какво се е случи, а и той щеше да потвърди думите ми.

Ако в този момент Алекс бе погледнал прокурора, щеше да види, че за части от секундата лицето му се озари от усмивка.

— За съжаление брат ви издъхна по пътя към „Челси и Уестминстър Хоспитал“.

Бет се разплака.

— Да, позвъних на родителите си. Те дойдоха веднага, но беше твърде късно.

Алекс изчака тя да се успокои и едва тогава зададе следващия си въпрос:

— Дани дойде ли при вас в болницата?

— Не.

— Защо?

— Полицията го разпитваше.

— Кога го видяхте след това?

— На сутринта, в полицейския участък в Челси.

— Полицейският участък в Челси ли? — нарочно повтори той, правейки се на изненадан.

— Полицаите дойдоха у нас още рано сутринта. Казаха, че Дани е задържан и обвинен в убийството на Бърни.

— Това трябва да е било голям удар.

Господин Пиърсън скочи отривисто от мястото си.

— Как реагирахте на новината? — побърза да попита Редмейн.

— Не вярвах на ушите си. Повторих дума по дума какво се е случило, но видях, че не ми вярват.

— Благодаря, госпожице Уилсън. Нямам повече въпроси, Ваша Светлост.

Дани въздъхна с облекчение, докато Бет слизаше по стъпалата. Истински скъпоценен камък бе това негово момиче. Тя му се усмихна, когато мина покрай него.

— Госпожице Уилсън — високо рече съдията, преди тя да стигне вратата на залата. — Бихте ли се върнали на свидетелското място? Господин Пиърсън може би иска да ви зададе един-два въпроса.

10.

Бет се върна бавно назад. Потърси с поглед родителите

си сред публиката и тогава видя Крейг да я гледа съсредоточено. Поиска й се да възрази, но се сети, че едва ли ще има смисъл и само ще му достави удоволствие, като признае въздействието му върху нея.

Решена повече от всякога да го победи, тя се върна, изкачи стъпалата до тесния подиум и се обърна към Пиърсън, без да сяда. Той още не се бе изправил. Може би нямаше намерение да я разпитва.

След малко възрастният прокурор се надигна бавно от мястото си. Без да я поглежда, той започна да пренарежда листовете пред себе си. Отпи от чашата с вода и едва тогава вдигна очи към свидетелката.

— Госпожице Уилсън, какво закусихте тази сутрин?

Бет се поколеба за миг, погледите на всички в залата бяха отправени към нея. Алекс Редмейн изруга мислено. Трябваше да се сети, че Пиърсън ще се опита да я изненада, за да може първият му въпрос да я завари неподготвена. Единствен съдия Саквил не изглеждаше изненадан.

— Чаша чай и варено яйце — рече Бет най-сетне.

— И нищо друго?

— А, да, и няколко препечени филии.

— Колко бяха чашите чай?

— Една. Не — две.

— А дали не бяха три?

— Не, две бяха.

— А филийките препечен хляб?

Бет се поколеба за миг.

— Не мога да си спомня.

— Не можете да си спомните какво сте закусвали тази сутрин, но помните всяка реплика, която сте чули преди шест месеца. — Бет наклони глава настрани. — Не само си спомняте всяка дума, произнесена от господин Спенсър Крейг онази нощ, но дори и подробности като тази, че ви е намигнал и е прокарал език по устните си.

— Да — отсече Бет. — Помня ги.

— В такъв случай да се върнем още по-назад във времето и да проверим още малко паметта ви, госпожице Уилсън. Когато барманът дошъл да вземе от масата ви празната бутилка от шампанско, господин Крейг казал: „Само ще изхабят питието“.

— Така беше.

— А кой всъщност каза: „В някои моменти предпочитам кучките да са с отворена уста“?

— Не съм съвсем сигурна дали беше господин Крейг, или някой от другите мъже.

— Не сте сигурна значи. Да не би да е бил обвиняемият Картрайт?

— Не. Имах предвид мъжете на бара.

— Споделихте с уважаемия колега, че не сте реагирали, защото сте чували какво ли не в Ийст Енд.

— Така е.

— Всъщност тъкмо там сте чули фразата за първи път, нали, госпожице Уилсън? — Пиърсън подръпна реверите на тогата си.

— Накъде биете?

— Искам само да кажа, че никога не сте чували господин Крейг да произнася тези думи в бара в Челси, госпожице Уилсън, но сте ги чували много пъти от устата на Картрайт в Ийст Енд, защото са нещо обичайно за речника му.