Затворник по рождение
Шрифт:
— Добро утро, Ваша Светлост — отвърна Алекс.
— Тъй като заседанието трябва да започне след трийсет минути, Арнолд — подхвана съдията, — предлагам набързо да ни осведомиш за какво поиска тази среща?
— Разбира се, Ваша Светлост — отговори Пиърсън. — По настояване на прокуратурата вчера вечерта проведохме среща в офиса. — Алекс затаи дъх. — След продължителна дискусия с колегите мога да докладвам, че те биха искали да променим обвинението.
Алекс се сдържа да не покаже никаква емоция, макар да му се искаше да скочи от стола и да замахне с юмрук във въздуха,
— Каква промяна имат предвид? — попита съдията.
— Предлагат Картрайт да се признае виновен за убийство…
— Дали клиентът ти би приел подобно предложение, Алекс? — обърна се съдията към Редмейн.
— Нямам представа — призна Алекс. — Той е интелигентен мъж, но е инатлив като магаре. През изминалите шест месеца повтаря една и съща история и нито за миг не е престанал да твърди, че е невинен.
— И въпреки това ти би ли го посъветвал да приеме предложението на прокуратурата? — попита Пиърсън.
За минута Алекс не каза нищо.
— Вероятно, но те как предлагат да го украся пред клиента си?
Пиърсън се намръщи на начина, по който Редмейн формулира въпроса си.
— Ако клиентът ти признае, че двамата с Уилсън са напуснали бара, за да се разберат насаме отвън…
— И в крайна сметка Уилсън се оказва с нож, забит в гърдите? — продължи съдията, като се постара въпросът му да не прозвучи прекалено цинично.
— Самозащита, смекчаващи вината обстоятелства — ще оставя Редмейн да запълни подробностите. Това не е моя работа.
— Ще наредя на помощника си да предаде на съдебния състав и заседателите, че заседанието ще започне… — съдията си погледна часовника — в единайсет часа. Алекс, мислиш ли, че преди това ще имаш достатъчно време да разговаряш с клиента си и да се върнеш в кабинета ми да ми съобщиш неговото решение?
— Да, смятам, че ще успея — отвърна Алекс.
— Ако момчето е виновно — обади се Пиърсън, — ще си тук след две минути.
14.
Минута по-късно Алекс Редмейн напусна кабинета на съдия Саквил и бавно закрачи към другия край на сградата. Опитваше се да подреди мислите си. След около двеста крачки замени ведрото спокойствие на съдийския кабинет със студените и мрачни затворнически килии.
Спря пред тежка черна врата, преграждаща пътя му към килиите на долния етаж. Почука два пъти и полицаят на пост отвори безмълвно и го придружи надолу по стъпалата към жълтия коридор, известен сред арестантите като „жълтата пътека“. Когато стигнаха до килия номер седемнайсет, Алекс се чувстваше готов за разговора, макар да нямаше никаква идея как Дани ще реагира на предложението. Полицаят избра един ключ от голямата връзка, отключи вратата и учтиво попита:
— Желаете ли служител да присъства на разговора ви?
— Няма нужда — отговори Алекс.
Полицаят издърпа стоманената, дебела пет сантиметра врата.
— Вратата отворена ли да остане?
— Затворена — отвърна Алекс и влезе в килията — тясно помещение с два пластмасови стола и маса. Единствената
Дани се изправи и поздрави:
— Добро утро, господин Редмейн.
— Добро утро, Дани — отвърна Алекс и седна на стола срещу него. Знаеше, че няма никакъв смисъл за пореден път да помоли Дани да го нарича с малкото му име. Отвори папката, в която имаше само един лист, и започна: — Имам добри новини. Или поне се надявам да ги приемеш като такива. — Дани не реагира. Рядко говореше — само когато имаше да каже нещо смислено. — Ако смяташ, че би могъл да се признаеш за виновен в убийство — продължи Алекс, — мисля, че съдията ще се съгласи да те осъдят само на 5 години, и понеже вече си излежал шест месеца и имаш добро поведение, може да си на свобода след две.
Дани се втренчи в него и каза:
— Кажи им да си го начукат.
Алекс остана стъписан, както от езика на клиента си, така и от бързината, с която бе взел решение. През изминалите шест месеца не го беше чувал да ругае.
— Но, Дани, помисли малко — умолително подхвана Алекс. — Ако заседателите преценят, че си виновен, ще те осъдят на доживотен затвор и със сигурност няма да излезеш, преди да си излежал двадесет години. Това означава, че може да си на свобода чак когато си вече на петдесет. А ако приемеш това предложение, можеш да започнеш отново живота си с Бет само след две години.
— И какъв ще е този живот? — хладно попита Дани. — Като всички ще смятат, че съм убил най-добрия си приятел, но съм се отървал леко. Не, господин Редмейн, не съм убил Бърни и дори да ми коства двайсет години, за да го докажа…
— Но, Дани, защо трябва да рискуваш да оставиш всичко на капризите на заседателите, когато можеш да направиш този компромис?
— Не знам какво означава думата „компромис“, господин Редмейн, но знам, че съм невинен. А щом заседателите разберат за споразумението…
— Те няма как да разберат, Дани. Ако отхвърлиш предложението, никога няма да узнаят защо заседанието е било отложено тази сутрин, нито съдията ще го спомене в заключителната си реч. Процесът ще продължи, все едно че нищо не се е случило.
— Тогава така да бъде — отвърна Дани.
— Може би ти трябва малко време да помислиш — не се отказваше Алекс. — Защо не поговориш с Бет? Или го обсъди с родителите си. Сигурен съм, че мога да убедя съдията да отложи заседанието за утре, така че ще имаш достатъчно време да обмислиш ситуацията.
— А вие давате ли си сметка какво искате от мен? — попита Дани.
— Не разбирам какво имаш предвид — призна Алекс.
— Ако призная, че съм виновен за убийството на Бърни, това ще означава, че всичко, което Бет разказа от свидетелското място, е било лъжа. А тя не излъга, господин Редмейн. Тя каза точно какво се случи през онази нощ.
— Дани, може да съжаляваш за това решение през следващите двайсет години.
— И да прекарам следващите двайсет години, живеейки в лъжа? Ако ми отнеме толкова дълго, за да докажа, че съм невинен, пак е по-добре, отколкото да живея в свят, в който всички смятат, че съм убил най-добрия си приятел.