Затворник по рождение
Шрифт:
— Господин Дженкинс очевидно има чувство за хумор — каза той, когато стигнаха до номер едно-две-девет.
Полицаят извади поредната връзка ключове, избра един и отключи тежката метална врата. Дани прекрачи прага и вратата шумно се затръшна зад гърба му. Той огледа подозрително другите двама затворници, с които щеше да дели килията.
Едър мъж се беше излегнал полузаспал на тясното легло, с лице към стената. Дори не се обърна да погледне новодошлия. Другият седеше до малката масичка и пишеше нещо. Сега остави химикалката, изправи се и протегна ръка към изненадания Дани.
— Ник
— Дани Картрайт — представи се Дани и също подаде ръка.
Ник му посочи леглото на втория етаж.
— Понеже си най-новият тук, горното легло е за теб. Ще можеш да се преместиш долу чак след две години. Между другото — продължи той и се обърна към великана, отпуснат в леглото си — това е Големия Ал. — Другият съкилийник на Дани — изглеждаше няколко години по-възрастен от Ник — изръмжа, но не си направи труда да се обърне. — Не говори много, но като го опознаеш, ще свикнеш с него — обясни Монкрийф. — На мен ми отне около шест месеца, но ти може да постигнеш и по-бърз успех.
Дани чу някой да пъха ключа в бравата и след секунда тежката врата отново се отвори.
— Картрайт, последвай ме — нареди нечий глас.
Дани излезе от килията и тръгна след поредния полицай. Дали вече бяха премислили и го местеха в друга килия, почуди се той, докато следваше надзирателя обратно по металното стълбище, оттам по друг коридор и през поредната двойна решетъчна врата, докато най-сетне спряха пред помещение с надпис: „СКЛАД“. Надзирателят потропа силно по вратата и след секунди ги пуснаха вътре.
— СК4802 Картрайт — прочете надзирателят от листа в ръцете си.
— Съблечи се — нареди служителят вътре. — Тези дрехи няма да ги облечеш повече до… — погледна листа пред себе си и продължи: — две хиляди двайсет и втора година. — Засмя се на собствената си шега, която повтаряше средно по пет пъти на ден.
Дани изпълни нареждането и му подадоха два чифта боксерки (на бели и червени райета), две ризи (на бели и сини райета), чифт джинси (сини), две памучни фланелки (бели), пуловер (сив), яке (черно), два чифта чорапи (сиви), два чифта къси панталони (сини, спортни), две долни фланелки (бели), два чаршафа (найлонови, зелени), одеяло (сиво), калъфка за възглавница (зелена), самата възглавница (кръгла и твърда); можеше да задържи маратонките си — единственият шанс на затворниците да са в крак с модата.
Служителят в склада събра дрехите на Дани в голям найлонов плик, от който висеше етикет СК4802 Картрайт. След това му подаде друг найлонов плик, в който имаше сапун, четка за зъби, пластмасова самобръсначка за еднократна употреба, памучна кърпа и друга хавлиена за ръце, пластмасова чиния и пластмасови нож, вилица и лъжица. Извади документ на зелен картон, отбеляза няколко полета, след което го обърна, подаде на Дани добре изгризана химикалка, закачена с верижка за бюрото, и му посочи къде да се разпише. Дани надраска няколко нечетливи завъртулки.
— Всеки четвъртък следобед между три и пет трябва да се явяваш тук, за да получиш нов комплект дрехи — обясни служителят. — Ако нещо е
Дани взе двете торби и отново тръгна след надзирателя. След минута вече бе затворен в килията си, без да са разменили и една дума. Големият Ал видимо не се беше помръднал, а Ник все още пишеше нещо на малката масичка.
Дани се качи на горното легло и се изтегна на неравния дюшек. Докато беше подсъдим, през последните шест месеца, му разрешаваха да носи собствените си дрехи, да се разхожда из коридорите на приземния етаж и да говори с другите затворници, да гледа телевизия, да играе тенис на маса, дори да си купува сандвичи и кока-кола от автомата. Но вече нямаше да е така. Сега беше осъден с двайсет и две годишна присъда и за първи път осъзна какво означава да загубиш свободата си. Захвана се да си оправи леглото, без да бърза, тъй като вече беше разбрал колко много часове има в един ден, минути — в един час и секунди във всяка минута, когато си заключен в килия два и половина на три и половина метра, която на всичко отгоре трябва да делиш с още двама непознати, единият от които доста едър.
След като приключи с леглото, Дани се излегна и се загледа в белия таван. Едно от малкото предимства на това да си на втория етаж беше, че точно срещу главата ти се намира малкият прозорец, обезопасен с решетки — единственото доказателство, че съществува и свят отвън. Дани се загледа към останалите сгради на затвора, които оформяха двора и игрището за тренировки; можеше да види и високата ограда, увенчана с бодлива тел. Премести отново поглед към тавана и се замисли за Бет. Не му разрешиха дори да се сбогува с нея.
Следващата седмица, и през оставащите хиляда седмици, щеше да е заключен в тази адска дупка. Единственото му спасение бе да обжалва. Адвокат Редмейн го беше предупредил, че може да мине и година, докато дойде ред на тяхното дело. Графикът на съда наистина беше препълнен, а и колкото по-голяма присъда си получил, толкова повече трябва да чакаш, докато ти дадат дата за обжалване. Със сигурност обаче една година щеше да е достатъчна за адвокат Редмейн да събере нужните улики и да докаже, че Дани е невинен.
Минути след като съдия Саквил произнесе присъдата, Алекс Редмейн напусна съдебната зала и тръгна по застлания с килим коридор. На облепените с тапети стени висяха портрети на бивши съдии. Почука на вратата на друг съдия, влезе, свлече се в удобното кресло пред бюрото на баща си и простичко рече:
— Виновен.
Съдия Редмейн прекоси кабинета и спря пред шкафа с напитки.
— И с това ще трябва да свикнеш — започна той, докато вадеше корковата тапа на бутилката, предварително нарочена за този повод, без значение от изхода на делото. — Защото трябва да знаеш, че откакто отмениха смъртното наказание, много повече обвинени в убийство биват осъдени и почти без изключения съдебните заседатели се оказват прави. — Наля две чаши вино и подаде едната на сина си. — Ти ли ще представляваш Картрайт при обжалването? — попита съдията, преди да отпие.