Затворник по рождение

Арчър Джефри

— Аз съм шибан банков обирджия — отговори Големия Ал и облиза ръба на хартията. — Някой път забогатявам, някой път ме спипват. Тоя път ми дадоха четиринайсет години.

— И от колко време си в „Белмарш“?

— От две години. Преди т’ва ме пратиха в пандиз с лек режим, опитах се да избягам, така че повече едва ли ще рискуват с мен. Някой има ли огънче?

— Не пуша — отговори Дани.

— Нито пък аз, както знаеш — добави Ник и продължи да пише в дневника си.

— Ама и вие сте едни задръстеняци. Сега ще трябва да чакам до вечеря.

— Значи

никога няма да те преместят от „Белмарш“? — учудено попита Дани.

— Не и докато не си излежа срока. Веднъж лепнат ли ти категория „Д“, те държат само на строг режим. Не мога да виня копелетата. Преместят ли ме, пак ще опитам да се чупя. — Пъхна цигарата между устните си и добави: — Все пак ми остават още само три години. — И пак се обърна към стената.

— А ти? — обърна се Дани към Ник. — На теб още колко ти остава?

— Две години, четири месеца и единайсет дни. А на теб?

— Двайсет и две години — отговори Дани. — Освен ако не спечеля обжалването.

— Никой не печели обжалване — обади се Ал. — Веднъж кат’ те олепят и те мушнат на топло, няма да те пуснат. Зат’ва по-добре свиквай.

Бет също лежеше в леглото си и се взираше в тавана. Щеше да чака Дани, независимо колко дълго. Нямаше никакво съмнение, че той ще бъде оправдан при обжалването, и тогава вероятно баща й най-сетне щеше да повярва, че и двамата казват истината.

Адвокат Редмейн я бе уверил, че ще продължи да представлява Дани и тя не бива да се притеснява за хонорара му. Дани беше прав — адвокат Редмейн бе същинско съкровище. Бет вече бе похарчила всичките си спестявания и беше използвала годишната си отпуска, за да може да присъства в съда по време на процеса. А и какъв смисъл имаше да излиза в отпуска, ако не можеше да я прекара с Дани? Шефът й прояви невероятно разбиране и й каза да не се връща в офиса, преди всичко да е приключило. Ако Дани бъде оправдан, беше я уверил господин Томас, тя можеше да си вземе допълнително две седмици, за да отидат на меден месец. В понеделник сутринта обаче Бет щеше да е на бюрото си, а меденият месец се отлагаше поне с година. Макар да бе изхарчила всичките си спестявания, за да платят на адвоката на Дани, тя все пак възнамеряваше всеки месец да му изпраща малко пари, понеже дванайсет паунда на седмица в затвора са си едно нищо.

— Искаш ли чаша чай, мила? — извика майка й от кухнята.

— Вечеря! — извика нечий глас и вратата се отвори за втори път днес.

Дани взе пластмасовите чиния и чаша и последва тълпата затворници, които слизаха по стълбите, за да се наредят пред тезгяха.

Най-отпред на опашката стоеше един от надзирателите, като допускаше само по шестима затворници наведнъж.

— Най-много сбивания стават за храна — обясни Ник на Дани, докато чакаха.

— Другите стават в салона — добави Големия Ал.

Най-сетне надзирателят повика Дани и Ник към

групата на други четирима. Зад тезгяха стояха петима затворници, облечени в бели престилки, с бели шапки на главите и бели латексови ръкавици.

— Какво предлагате днес? — попита Ник и подаде чинията си.

— Мо’еш да вземеш наденица с боб, говеждо с боб или кълцан бут с боб — отговори един от затворниците, които сервираха храната.

— Предпочитам кълцан бут без боб. Благодаря.

— И аз искам същото, но с боб — обади се Дани.

— А ти кой си? — попита го затворникът. — Да не си шибаният му брат?

Ник и Дани се засмяха едновременно. Макар да бяха еднакви на ръст, горе-долу на една възраст и облечени в същата униформа, не бяха забелязали, че си приличат. Освен това Ник винаги беше гладко обръснат и косата му беше прилежно сресана, докато Дани се бръснеше веднъж седмично, а косата му, по думите на Големия Ал, наподобяваше „четка за клозет“.

— Как можеш да получиш работа в кухнята? — попита Дани, докато бавно се придвижваха по витото стълбище към първия етаж. Дани бързо схвана, че когато си извън килията, в затвора трябва да се движиш бавно.

— Трябва да получиш повишение — обясни Ник.

— И как става това?

— Просто не трябва да те докладват — отговори Ник.

— А това как се постига? — продължи Дани.

— Не ругаеш надзирателите, винаги си навреме за работа и никога не се включваш в побоите. Ако успееш да спазваш тези три правила, след около година ще те повишат, но пак няма да ти дадат работа в кухнята.

— Защо?

— Щот’ има към хиляда шибаняци в тоя затвор — обясни Големия Ал, който ги следваше. — И деветстотин от тях се натискат за кухнята — повечето време си извън килията и докопваш най-яката манджа. Така че забрави за кухнята, Дани.

Обратно в килията, Дани вечеря в пълно мълчание, докато обмисляше как може да бъде повишен по-скоро. Веднага щом изгълта и последната наденица, Големия Ал се изправи, прекоси килията, свали си джинсите и се настани на тоалетната чиния. Дани престана да яде, а Ник отмести поглед. След като приключи и пусна водата, Големият Ал се закопча, отпусна се обратно в леглото си и започна да свива следващата си цигара.

Дани си погледна часовника — шест без десет. Обикновено към шест отиваше в дома на Бет. Огледа останките в чинията си и се замисли за майката на Бет, която правеше най-вкусните наденички с картофено пюре.

— Каква друга работа мога да започна? — попита той.

— Още ли ще дрънкаш? — сопна се Големия Ал и запали цигарата си.

— Може да те разпределят в складовете или пък да чистиш нашето крило, или да станеш градинар — обясни Ник. — Но най-вероятно ще те разпределят на конвейера.

— Конвейерът? — повтори Дани. — Какво е това?

— Много скоро ще разбереш — отвърна Ник.

— А в гимнастическия салон? — продължи да разпитва Дани.

— И за т’ва трябва да те повишат — отговори Големия Ал и дръпна от цигарата.