Затворник по рождение
Шрифт:
— Няма нужда. Просто се запиши при Луис.
— А кой е Луис? — попита Дани.
— Бръснарят на пандиза — обясни Големия Ал. — Обикновено оправя по петима по време на почивката, ама е толко известен, че може и месец да чакаш. Ама ти така или иначе следващите двайсе и две години си тука. Ако искаш да минеш по-рано, плащаш три фаса за гола глава и пет — само отстрани и отзад. А господинът тук — той посочи Ник, който седеше в леглото си и четеше книга — плаща по десет, щот иска да се носи кат’ джентълмен.
— Само отзад и отстрани ми върши работа. Ама какви инструменти използва? Не ми се иска да ме подстриже с пластмасов
Ник затвори книгата.
— Луис работи с истински ножици, машинка, даже има и бръснач.
— Е как са го оставили? — учуди се Дани.
— Не са — отговори Големия Ал. — Един от шефовете му дава инструментите в началото и после ги прибира. И преди да попиташ — ако нещо изчезне, Луис ще си загуби работата и всички килии ще бъдат претърсени.
— А добър ли е? — попита Дани.
— Преди да го приберат на топло, е бил фризьор в Мейфеър и е взимал по петдесет кинта на човек.
— И как се е озовал тук?
— За обир — отговори Ник.
— Глупости, никакъв обир. Хванали го със свалени гащи в Хампстед Хийт и мо’еш да си сигурен, че не е пикал, кат’ се появили ченгетата.
— Ама ако се знае, че е гей, как изобщо оцелява тук?
— Добър въпрос — отговори Големия Ал. — В повечето пандизи, влезе ли педал в банята затворниците му се изреждат.
— А какво ги спира?
— Не е лесно да се намери добър фризьор сред затворниците — обясни Ник.
— Така си е — съгласи се Големия Ал. — Предишният беше вкаран за убийство и никой не можеше да се отпусне на стола, докато държеше бръснача. Повечето даже пуснаха доста дълга коса.
20.
— Имаш две писма, Картрайт. — Господин Паско, надзирателят в тяхното крило, му подаде пощенските пликове. — Между другото в едното намерихме десет паунда. Внесохме ги директно за сметката ти в лавката, но кажи на приятелката си да ги праща с пощенски запис и направо ще ги получаваш с парите за седмицата.
Тежката метална врата се затръшна.
— Отворили са писмата ми! — възкликна Дани, като се взираше в разпечатаните пликове.
— Винаги го правят — обади се Големия Ал. — Освен това подслушват и телефонните ти разговори.
— Защо?
— Надяват се да хванат някой от наркодилърите. А миналата седмица спипали едно тъпо копеле да уговаря обир за деня, в който го пуснат на свобода.
Дани извади писмото от по-малкия плик. Понеже беше написано на ръка, предположи, че е от Бет. Второто беше напечатано на компютър и не можеше да бъде сигурен от кого е. Полежа известно време в леглото си, докато обмисляше какво да прави и най-накрая се предаде.
— Ник, можеш ли да ми прочетеш писмата? — тихо попита Дани.
— Мога, и с удоволствие ще го направя — отвърна Ник.
Дани му подаде двата плика.
Ник остави химикалката, отвори писмото, написано на ръка, и погледна подписа.
— Това е от Бет.
Дани кимна.
Скъпи Дани — започна Ник, — минала е само една седмица, а толкова много ми липсваш вече. Как е възможно заседателите да допуснат подобна грешка? Защо не ми повярваха? Попълних всички документи и ще дойда на посещение другата неделя, което е единственият ни шанс да се видим, преди да се роди бебето. Вчера говорих по телефона с една служителка и тя се държа много мило. Майка ти и баща ти са добре
Ник вдигна поглед към Дани, който се взираше в тавана.
— Искаш ли да го прочета още веднъж?
— Не.
Ник отвори второто писмо.
— От Алекс Редмейн е — обясни той. — Много необичайно.
— Какво искаш да кажеш? — попита Дани и се изправи.
— Адвокатите обикновено не пишат сами на клиентите си. Оставят тази работа на помощниците си. Отбелязано е като лично и конфиденциално. Сигурен ли си, че искаш да го прочета?
— Да — отвърна Дани.
Драги Дани, пиша ти, за да си наясно докъде са нещата с обжалването.
Подадох всички необходими документи и днес получих писмо от Министерството на правосъдието, че делото ти е включено в списъка на чакащите. Въпреки това не се знае точно колко време ще отнеме и трябва да те предупредя, че може да минат и две години, докато дойде нашият ред. Аз продължавам да разследвам всички следи и се надявам да успея да събера нови доказателства. Ще ти пиша отново, когато имам новини.
Ник прибра двете писма в пликовете и ги върна на Дани. Взе химикалката си и попита:
— Искаш ли да издиктуваш отговор?
— Не — категорично отговори Дани. — Искам да ме научиш да пиша и чета.
Спенсър Крейг започваше да мисли, че е постъпил неразумно, като избра „Дънлоп Армс“ за ежемесечната среща на Мускетарите. Успя да убеди приятелите си, че идеята всъщност е много добра, защото така ще покажат, че нямат какво да крият. Сега вече съжаляваше за решението си.
Лорънс Девънпорт измисли неубедително извинение. Не можел да се присъедини, защото трябвало да присъства на церемонията по връчване на телевизионни награди — той бил номиниран за най-добър актьор в сапунен сериал.
Крейг не се изненада, че Тоби Мортимър изобщо не се появи, тъй като той най-вероятно лежеше в някоя канавка с игла, забита във вената.
Добре че поне Джералд Пейн дойде, макар и с доста голямо закъснение. Ако тази среща имаше дневен ред, първа точка би била: „Разпускането на Мускетарите“. Крейг наля остатъка от първата бутилка „Шабли“ в чашата на Джералд и поръча нова.
— Наздраве — вдигна чашата си той.
Пейн само кимна, без особен ентусиазъм.
Известно време никой не проговори.
— Имаш ли представа за кога е насрочено обжалването на Картрайт? — най-сетне попита Пейн.
— Не — отговори Крейг. — Редовно проверявам списъка на делата, но по очевидни причини не мога да рискувам да се обадя и да попитам. Щом науча нещо, първо на теб ще съобщя.
— Притесняваш ли се за Тоби? — продължи с въпросите Пейн.
— Не, той е най-малкият ни проблем. За когато и да насрочат делото, можеш да си сигурен, че Тоби няма да е в състояние да дава показания. Единственото ми притеснение е Лари — става все по-хлъзгав с всеки изминал ден. Надявам се, че перспективата да прекара доста време в затвора ще го вразуми.