Затворник по рождение

Арчър Джефри

Телефонът в кабинета на Спенсър Крейг иззвъня. Никак не се изненада, когато чу отсреща гласа на Джералд Пейн.

— Видя ли вестниците?

— Да — отговори Крейг. — Честно казано, изобщо не съм изненадан. Зрителският интерес е намалял чувствително през последната година и очевидно се опитват да привлекат отново вниманието на хората.

— Изритат ли го, Лари трудно ще получи нова роля. Няма да е добре, ако се върне отново към бутилката.

— Не ми се ще да обсъждаме това по телефона, Джералд. Да се срещнем някъде тия дни.

Крейг отвори

бележника с ангажиментите си и с неудоволствие забеляза, че няколко дни поред са напълно свободни. Преди време нещата съвсем не стояха така.

Дежурният остави вещите на задържания на плота, за да може колегата му да направи опис в дневника: игла, малко пликче с бял прах, кутийка кибрит, лъжица, вратовръзка и банкнота от пет паунда.

— Имаме ли име или документ за самоличност? — попита колегата.

— Не — отговори дежурният полицай и хвърли поглед към свитата на кълбо фигура на пейката пред него. — Какъв е смисълът да изпращат тоя нещастник в затвора?

— Законът си е закон, човече. Нашата работа е да го прилагаме, а не да го обсъждаме.

— Нещастното копеле — въздъхна дежурният полицай.

В дългите безсънни нощи, докато чакаше делото за обжалване, съветът на господин Редмейн преди произнасянето на заседателите по време на първото дело често изникваше в съзнанието на Дани. „Признаеш ли се за виновен в убийството, ще лежиш само две години.“ Ако беше се вслушал в съвета му, след дванайсет месеца Дани щеше да е свободен.

Опита да се да се съсредоточи върху есето, което бе написал за „Граф Монте Кристо“. Дали и той да не избяга като Едмонд Дантес? Само че тук, на първия етаж, няма как да прокопаеш тунел, а и „Белмарш“ не беше построен на остров, така че и море нямаше. Ето защо, за разлика от Дантес, той имаше твърде слаба надежда да успее да отмъсти на четиримата си врагове, в случай че не спечели делото за обжалване. След като прочете есето, Ник му постави оценка 73 процента с коментара: „За разлика от Едмонд Дантес, на теб няма да ти се наложи да търсиш начин за бягство, защото ще те освободят“.

Колко много се бяха сближили двамата през последната година. Всъщност прекарваха заедно повече време, отколкото Дани бе прекарал с Бърни. Някои от новите затворници дори си мислеха, че са братя, докато Дани не си отвореше устата. Това щеше да отнеме време.

— Умен си точно колкото мен — непрестанно повтаряше Ник. — А стане ли дума за математика — ти мен можеш да учиш.

Ключът се превъртя в бравата и господин Паско отвори, за да пусне Големия Ал вътре. Както винаги, точни като часовник — престани да използваш клишета, дори в мислите си, беше му казал Ник. Едрият им съкилийник се стовари безмълвно на леглото. Дани продължи да пише.

— Нося ти новини, Дани Бой — обади се по едно време Големия Ал.

Дани остави писалката. Рядко се случваше Големия Ал да започне разговор, освен ако не му трябваше кибрит.

— Да си срещал

някога тип на име Мортимър?

Сърцето на Дани ускори ударите си.

— Да — отвърна той най-сетне. — Беше в бара в нощта на убийството на Бърни. Така и не се появи на делото.

— Появил се е обаче тук — кратко съобщи Ал.

— Как така?

— Ами така. Докараха го в болницата днес следобед. Има нужда от лечение.

Дани се бе научил да не прекъсва Ал, когато заговори, защото всеки момент можеше да млъкне и след това цяла седмица не можеш да му изкопчиш и дума.

— Погледнах в картона му. Прибран е за притежание на дрога клас А. Две години ще лежи. Май ще е чест посетител на болницата.

Дани чакаше, а сърцето му щеше да изхвръкне.

— Може да не съм умен кат’ теб или Ник, но е възможно от него да дойде информацията, която ти и адвокатът ти от толкова време търсите.

— Ти си съкровище.

— Е, чак пък толкоз — изсумтя Големия Ал и добави: — Но ме събуди, когато приятелят ти се върне, защото ще ви науча на туй-онуй.

Спенсър Крейг седеше сам пред екрана и въртеше чаша уиски в ръка. Заедно с девет милиона зрители той гледаше последния епизод на „По лекарско предписание“ с Лорънс Девънпорт. Сестра Петъл държеше ръката на доктор Бересфорд, който със сетни сили промълви:

— Ти заслужаваш нещо по-добро.

Епизодът спечели своята най-многочислена аудитория за последните десет години. Завърши със спускането на ковчега на доктор Бересфорд в земята и разплаканата сестра Петъл над него. Продуцентите не оставиха никаква възможност за чудодейно оцеляване, независимо от молбите на пламенните обожателки на Девънпорт.

Седмицата никак не беше добра за Крейг: Тоби бе изпратен в затвора, където Картрайт излежаваше присъдата си, Лари бе останал без работа, а и днес сутринта бе видял, че делото за обжалване на присъдата на Картрайт е влязло в програмата на съда. Имаше още няколко месеца, но какво ли щеше да е състоянието на Лари дотогава? Особено ако Тоби се пречупеше и заради една доза пропее пред някой, готов да го изслуша за събитията в онази нощ.

Изправи се и отиде до шкафа, в който държеше материалите от миналите си дела, към които рядко посягаше. Извади папките на няколко бивши клиенти, които лежаха в „Белмарш“. Разучава ги близо час, докато установи, че само един от тях става за работата, която бе замислил.

— Ще пропее — заяви Големия Ал.

— Спомена ли за нощта в „Дънлоп Армс“? — попита Дани.

— Не засега, рано е още. След време и това ще стане.

— Защо си толкова сигурен? — попита Ник.

— Защото имам нещо, което той иска, а честната размяна не е кражба.

— Какво е това, което ти имаш, а той — не? — не спираше да пита Дани.

— Не задавай въпрос, чийто отговор не искаш да чуеш — намеси се навреме Ник.

— Печен мъж е тоя Ник — констатира Големия Ал.