Затворник по рождение
Шрифт:
— Постъпи запитване при мен за ангажиментите ти — рече Гибсън, като очевидно се стараеше гласът му да звучи така, сякаш съобщава нещо обичайно и всекидневно. Девънпорт седна в леглото и затаи дъх. — Подготвят нова версия на „Колко е важно да бъдеш сериозен“ и искат да изиграеш Джак. Ив Бест е подписала договор за Гуендолин. Снимките започват след четири седмици в Уест Енд. Парите не са кой знае колко, но поне ще напомниш на продуцентите, че си жив.
Доста деликатно казано, помисли си актьорът, макар идеята да не му хареса твърде. Добре знаеше колко е тежко да прекарваш вечери наред в Уест Енд и да се чудиш с какво
— Ще си помисля — въздъхна той.
— Не мисли много дълго — посъветва го Гибсън. — Знам, че са се обадили и на агента на Найджъл Хейвърс.
— Казах, че ще си помисля. — Девънпорт затвори. Погледна часовника до леглото. Беше десет и десет. Протегна се и се мушна отново под чаршафите.
Паско почука внимателно на вратата и изчака Дженкинс и Ник да влязат в кабинета.
— Добро утро, Монкрийф — рече директорът и вдигна поглед от книжата си.
— Добро утро, господин Бартън — отговори Ник.
— Сигурно си даваш сметка — започна директорът, — че макар да имаш разрешение за отпуска заради погребението на баща ти, си оставаш затворник категория А, което означава, че се налага да бъдеш придружен от двама надзиратели до завръщането ти тази вечер. Също така правилникът налага да си с белезници през цялото време. Като имам предвид факта, че през изминалите две години си бил с добро поведение и че ти остават само два месеца до освобождаването, ще се възползвам от правото си да ти разреша да бъдеш без белезници, стига да не нарушиш нормите. Това означава, че ако господин Паско или господин Дженкинс преценят, че има опасност да избягаш или да извършиш нарушение, веднага ще те закопчаят отново. Сигурен съм, че не се налага да ти напомням — ако направиш някаква глупост или се опиташ да се възползваш от решението ми, няма да имам друг изход, освен да докладвам на Комисията за условно освобождаване и те ще те извадят от списъка до… — погледна в досието на Ник, — седемнайсети юли след четири години. Разбра ли ме добре, Монкрийф?
— Да, напълно — отвърна Ник.
— В такъв случай не ми остава нищо друго, освен да изразя съболезнованията си за загубата ти и да ти пожелая спокоен ден. — Майкъл Бартън се изправи и додаде: — Искам да добавя също, че съжалявам, че това тъжно събитие се случи преди освобождаването ти.
— Благодаря, господин директор — отговори Ник.
Бартън кимна и Паско и Дженкинс изведоха затворника.
Директорът погледна пак списъка на бюрото си и смръщи чело, като видя името на следващия затворник, който трябваше да бъде доведен. Не гореше от желание да се срещне с него.
По време на обедната почивка Дани отиде да замести Ник в библиотеката — сложи върнатите книги по местата им и подпечата заявените за четене. Свърши бързо и взе последния брой на „Таймс“ от полицата. Затворът получаваше вестници всяка сутрин, но те можеха да бъдат четени само в библиотеката: шест екземпляра „Сън“, четири „Мирър“ и два „Дейли Мейл“. „Таймс“ бе в един-единствен екземпляр. Подборът и бройката се определяха от предпочитанията на обитателите.
През последната година Дани четеше „Таймс“ всеки ден и бе наясно с рубриките и страниците.
Некрологът на сър Ангъс Монкрийф, баронет, носител на Военния кръст, заемаше половин страница. Вярно, долната, но пък рядко се срещаше толкова голям некролог. Дани прочете историята на този човек от времето, когато е бил ученик в „Лорето Скул“, после във Военната академия „Сендхърст“, след завършването на която поема поста младши лейтенант в полка „Камерън Хайлендърс“. Награден с Военен кръст за участието си във войната в Корея, след което става полковник от пехотата, а през 1994 — Кавалер на Ордена на Британската империя.
В последния параграф се споменаваше, че съпругата му е починала през 1970 година и че сега титлата се наследява от единствения му син Никълъс Алегзандър Монкрийф. Дани взе Краткия оксфордски речник, който винаги държеше подръка, за да проверява значението на някои думи. Развесели се при мисълта как ще съобщи на Големия Ал, че лежат в една килия с потомствения благородник Никълъс Монкрийф, баронет. Само дето на Големия Ал това вече му беше известно.
— Доскоро, Ник — рече някой зад гърба му, но напусна библиотеката толкова бързо, че Дани не успя да поправи грешката му.
Заигра се с ключето, закачено на верижката около врата му, и си помисли, че и той като Малволио от пиесата на Шекспир иска да е някой, който не е. Това го подсети за есето, което трябваше да предаде в края на седмицата. Грешката на затворника преди малко го накара да се запита как ли ще реагират на появата му учениците на Ник. Сгъна вестника, върна го на мястото му и се отправи към стаите за обучение.
Групата вече го чакаше. Очевидно никой не ги беше предупредил, че учителят им в момента пътува към Шотландия за погребението на баща си. Дани влезе в стаята със смела усмивка и застана пред дузината мъже, насядали по чиновете. Разкопча горното копче на раираната си риза, сякаш за да ги увери, че носи още едно доказателство за доверието на своя и техен преподавател.
— Отворете учебниците на страница девета — поръча им той, с надеждата, че и интонацията му е като на Ник. — Ще видите поредица от картинки на животни, чиито имена са написани в колона отстрани. Искам да определите кое животно на коя картинка отговаря. Имате две минути.
— Не мога да намеря девета страница — обади се един от мъжагите.
Дани отиде до чина му, за да му помогне, и в този момент в стаята влезе дежурният надзирател.
На лицето му се изписа изненада.
— Монкрийф?
Дани вдигна глава.
— Мислех, че си в отпуска днес — рече новодошлият и погледна в бележника си.
— Прав сте, господин Робъртс — отговори Дани. — Погребението на бащата на Ник е в Шотландия и той ме помоли да го заместя в часа по четене тази сутрин.
Робъртс се стъписа още повече.
— Ти да не ми се подиграваш, Картрайт?
— Ни най-малко, господине.
— Тогава се връщай в библиотеката, преди да съм те вписал в доклада си.
Дани побърза да излезе и се върна на мястото си в библиотеката. Едва се удържаше да не се разсмее. Мина доста време, преди да се съсредоточи достатъчно, за да продължи с есето върху любимата си комедия на Шекспир.