Затворник по рождение
Шрифт:
— Съгласиха се да ви отпуснат един час, за да обсъдим някои семейни проблеми, но отказват да ни оставят насаме. Така че аз ще пътувам с моята кола.
— Разбирам — отвърна Ник.
Благодари на капелана и се качи в полицейската кола. Миг по-късно Дженкинс и Паско се настаниха от двете му страни.
Докато колата потегляше, Ник хвърли поглед през прозореца и видя как едрият мъж пали пурата си.
— Хънсакър! — възкликна той. — Джийн Хънсакър.
— Искал си да се видим? — вместо поздрав започна Крейг.
— Свърши
— Това, което ти доставих, би трябвало да стигне за поне шест месеца.
— Да, но един извратен шибаняк прибра всичко.
— В такъв случай най-добре да отидеш в библиотеката на затвора.
— Че защо точно там, господин Крейг?
— Вземи последния брой на „Правен преглед“, онзи дето е подвързан с кожа. В подвързията на гръбчето ще откриеш всичко, което ти е нужно. — Крейг затвори куфарчето си и се надигна да си върви.
— И още нещо — спря го Лийч.
— Какво? — с длан върху дръжката на вратата попита адвокатът.
— Приятелят на леля Мейси се е записал в програма за детокс.
— В такъв случай ще се наложи да го откажеш.
— Това може и да не реши вашия проблем.
Крейг се върна бавно обратно, но не седна.
— Накъде биеш?
— Едно птиче ми каза, че приятелят на леля Мейси е запял като канарче.
— Ами затвори му устата.
— Може да е вече късно.
— Не си играй с мен, Лийч, карай направо.
— Научих, че има запис.
Крейг се строполи на стола и се вторачи в затворника.
— Какво има на този запис?
— Пълни самопризнания… Имена, дати, места. — Лийч замълча, разбрал, че вече може да разчита на цялото внимание на адвоката. — Когато разбрах, че има и имена, ми стана ясно, че ми трябва среща с адвокат.
След известно мълчание Крейг каза:
— Мислиш ли, че можеш да се добереш до записа?
— На известна цена.
— Колко?
— Десет хиляди.
— Не е ли малко солено?
— Тия работи струват скъпо — спокойно заяви Лийч. — А и се обзалагам, че леля Мейси не разполага с план „Б“, така че май няма избор.
— Добре — кимна Крейг. — Но има и срок. Не го ли получа до трийсет и първи май, оставаш с празни ръце.
— И да не питам чие дело е насрочено за този ден, нали? — рече Лийч и се ухили злорадо.
— Изпълнението на завещанието на баща ви е поверено на нашата адвокатска кантора — започна Мънро, потропвайки с пръсти по бюрото си. — Подписано е в присъствие на мирови съдия и ще си позволя да ви посъветвам нещо: каквото и да е мнението ви за неговото съдържание, по-добре е да не го оспорвате.
— И през ум не би ми минало да се противопоставя на волята на баща си — отбеляза Ник.
— Разумно решение, сър Никълъс, ако ми позволите да отбележа. Все едно, имате право да знаете подробности от съдържанието. Тъй като времето ни притиска, ще си позволя да ви го преразкажа. — Изкашля се и продължи: — Цялото имущество на баща ви, с изключение на малки подаръци за членове на семейството, за взвода му и за някои местни благотворителни организации, минава в ръцете на чичо ви Хюго Монкрийф. На вас е оставил единствено
— Уверявам ви, господин Мънро, че това не е изненада за мен.
— Радвам се да го чуя и признавам, че изпитвам известно облекчение. Вашият дядо обаче — умен и съобразителен мъж, когото моят дядо е имал привилегията да представлява и съветва, е определил вас като единствен свой наследник на няколко имота. Баща ви направи постъпки да обезсили тези текстове, но съдът отхвърли молбата му. — Мънро се усмихна и се залови да прелиства документите на бюрото си. Най-сетне измъкна онова, което търсеше, и с доста доволен глас продължи: — Ще ви запозная само с онази част от завещанието на дядо ви, в която става дума за въпросните имоти. — Докато разлистваше документа, за да намери търсените параграфи, той намести очилата си с половинки стъкла на върха на носа си и бавно зачете: — „Оставям имението си в Шотландия, известно като «Дънброути Хол», както и жилището си в Лондон на своя внук Никълъс Алегзандър, който в момента служи с военните ни части в Косово. Разрешава се на сина ми Ангъс да се разпорежда пълноправно и по свое усмотрение с двата имота до своята смърт, когато те ще преминат в собственост на гореспоменатия ми внук.“
Мънро остави документа на бюрото и продължи:
— При обикновени обстоятелства това би ви гарантирало сериозно наследство, но за съжаление трябва да ви съобщя, че баща ви се е възползвал от думите „пълноправно и по свое усмотрение“ и е взел сериозни суми, гарантирайки за тях с тези имоти няколко месеца преди смъртта си. В случая с „Дънброути“ е взел — Мънро закачи отново на върха на носа си очилата — сумата от един милион паунда, срещу жилището на „Болтънс“ — повече от един милион. Според завещанието на баща ви, щом то бъде легализирано, тези суми ще преминат автоматично във владение на чичо ви Хюго.
— Значи въпреки добрите намерения на моя дядо, оставам с празни ръце — заключи Ник.
— Не е задължително — отбеляза Мънро. — Има много сериозен шанс да спечелите дело срещу чичо си, за да си върнете парите от тази машинация.
— Въпреки това, след като такава е била волята на баща ми, няма да заведа дело.
— Добре е да премислите решението си. — Адвокатът затрополи отново с пръсти по бюрото. — Става дума за много сериозни суми и съм сигурен, че…
— Вероятно сте прав, господин Мънро, но няма да съдя решението на баща си.
— Така да бъде — тъжно заключи възрастният мъж. — Длъжен съм да ви уведомя също, че водих кореспонденция с чичо ви, който е напълно наясно с настоящото ви положение и изрази съгласие да поеме грижата за ипотеката на тези два имота. Съгласен е също да поеме и съдебните разходи, свързани със сделката.
— Вие представлявате ли чичо ми? — попита Ник.
— Не! — категорично заяви Мънро. — Съветвах настоятелно баща ви да не ипотекира тази недвижима собственост. Казах му също, че подобно действие може да не е против буквата на закона, но е против неговия дух и е редно да пристъпва към подобни действия само след като ви уведоми за тях. Той, за съжаление, не се вслуша в съвета ми и е ползвал нечии други услуги за този случай.