Затворник по рождение

Арчър Джефри

— Кога излиза Ник? — попита Бет.

— След пет-шест месеца.

— Ще поддържате ли връзка?

— Ще се опитам, но той иска да замине за Шотландия, за да бъде учител.

— С радост ще се запозная с него. — Бет сложи длан на бузата му. — Май той ще се окаже истински авер.

— Приятел — поправи я автоматично Дани. — Покани ни дори на вечеря.

Кристи се олюля в опита си да стигне до баща си и се строполи на земята. Разплака се и Дани бързо я взе на ръце.

— Не ти обръщаме внимание, нали, мъниче?

— Подай ми я — протегна

ръце Бет, защото детето не се успокояваше. — Ето нещо, на което Ник не е успял да те научи.

— Дори не бих го нарекъл съвпадение — рече Големия Ал, зарадван, че най-сетне може да размени няколко думи насаме с Ник. Дани беше отишъл да се изкъпе.

Ник спря да пише.

— Така ли?

— Лийч е в карцера от тази сутрин и още утре чакам Мортимър в болницата.

— Според теб Лийч е бил доставчик, така ли?

— Както ти казах, не мога да повярвам, че е съвпадение. Ръцете му треперят, но това е обичайно, когато започваш програма за детоксикация. Според доктора този път той наистина иска да се изчисти. Така или иначе много скоро ще разберем дали Лийч е замесен.

— Как? — попита Ник.

— След две-три седмици ще излезе от карцера. Ако Мортимър отново спре да идва в болницата, ще знаем, че той го снабдява.

— Значи имаме още две седмици, за да открием нужното доказателство — отбеляза Ник.

— Освен ако наистина е съвпадение.

— Не можем да поемем този риск — рече Ник. — Вземи касетофона на Дани и го разпитай при първа възможност.

— Разбрано, сър — удари токове Големия Ал. — Да кажа ли на Дани или да си трая?

— Ще му кажеш всичко, за да изпрати информацията на адвоката си. Три глави мислят по-добре от две.

— Колко му сече акълът според теб? — попита Големия Ал и се отпусна на леглото си.

— Повече, отколкото на мен — призна Ник. — Но не му го казвай, защото с малко късмет ще съм вън, преди сам да установи това.

— Може би няма да е зле вече да му кажем истината за нас?

— Рано е още — отсече Ник.

— Писма — съобщи надзирателят. — Две за Картрайт и едно за Монкрийф. — Подаде един плик на Дани, но той прочете името и го върна.

— Аз съм Картрайт. Той е Монкрийф.

Надзирателят сбърчи чело и размени писмата.

— А за мен, Големия Ал? — попита гигантът.

— Я се разкарай — рече надзирателят и затръшна вратата.

Дани се разсмя, но в следващия миг погледът му попадна върху лицето на Ник. Беше станало пепеляво. Ръката, с която държеше плика, трепереше. Дани не помнеше Ник да е получавал писма.

— Искаш ли първо аз да го прочета? — предложи той. Съкилийникът му поклати глава, отвори писмото и се зачете. Големия Ал седна на леглото си, без да продума. В затвора рядко се случват необикновени неща. Докато пробягваха по редовете, очите на Ник се наляха със сълзи. По едно време той ги избърса с ръкав и подаде листа на Дани.

Уважаеми

сър Никълъс,

С прискърбие ви съобщавам, че баща ви почина. Издъхна вчера сутринта от сърдечна недостатъчност, но лекарят ме увери, че почти не е изпитал болка. С ваше разрешение ще подготвя поклонение, за да имате време да организирате присъствието си.

Искрено ваш Фрейзър Мънро, адвокат.

Когато вдигна очи, Дани с изненада видя, че Големия Ал е прегърнал Ник.

— Нали татко му е умрял — отбеляза малко смутено Ал.

25.

— Ще ми пазиш ли това, докато ме няма? — помоли Ник и разкопча сребърната верижка, която носеше на врата си.

— Естествено — отвърна Дани и се взря във висулката на верижката. — Но защо не я вземеш със себе си?

— Да речем, че на теб имам повече доверие, отколкото на всеки друг, с когото ще се срещам през този ден.

— Поласкан съм, наистина — рече Дани и закопча верижката на шията си.

— Няма нужда — леко се усмихна Ник и се огледа в парчето стоманено огледало, завинтено в стената над умивалника.

В пет сутринта бяха донесли личните му вещи, стояли неразопаковани четири години. Трябваше да тръгне към шест, ако искаше да бъде в Шотландия навреме за погребението.

— Горя от нетърпение — сподели Дани, докато го гледаше как се облича.

— За какво? — попита Ник, докато затягаше възела на връзката си.

— Да облека отново собствените си дрехи.

— Ще ти разрешат да ги вземеш за делото и когато отхвърлят предишната присъда, няма да се наложи да слагаш отново затворническото облекло. Ще напуснеш залата като свободен човек.

— Особено след като чуят моя запис — уточни големия Ал и се усмихна широко. — Днес май ще е Големият ден. — Тъкмо се канеше да обясни какво има предвид и вратата се отвори. На прага се появиха Паско и Дженкинс в цивилни дрехи.

— Последвай ме, Монкрийф — рече Паско. — Директорът иска да поговори с теб, преди да тръгнем за Единбург.

— Предай му най-искрените ми поздрави — обади се Дани, — и го попитай дали не иска да се отбие някой път на чай в пет.

Ник се развесели. Дани го имитираше идеално.

— Много добре се справяш и като нищо ще те сбъркат с мен. Дори може да ме заместиш днес следобед в клас.

— Кой? Аз ли? — обади се Ал.

Телефонът звъня доста време, преди Девънпорт да се измъкне от чаршафите и да вдигне слушалката.

— Кой е, по дяволите? — изломоти сънено.

— Гибсън — рече познат глас.

Девънпорт мигом се събуди. Обаждането на този човек означаваше единствено работа. Молеше се да става дума за филм, за друга роля в телевизията или поне в реклама. Там плащаха добре. Дори и за дублаж. Нямаше начин феновете му да не разпознаят вибриращия тембър на доктор Бересфорд.