Затворник по рождение

Арчър Джефри

— Госпожица Елизабет Уилсън ли?

— Да. Годеницата на Картрайт, която го посещаваше редовно в затвора. Това затвърди в мен убеждението, че информацията, която получих, е достоверна.

— И тогава решихте да го арестувате?

— Да. Добре знаех, че си имам работа с опасен престъпник, склонен към насилие. Поисках подкрепление от специалните отряди. Реших да не поемам рискове.

— Чудесно ви разбирам — измърка Пиърсън. — Ще опишете ли пред съда как заловихте този опасен престъпник?

— В

два часа сутринта обградихме сградата на улица „Болтънс“ и проведохме акцията. Обвинението, което му предявих, бе за бягство от затвор на Нейно Величество. Обвинението към Елизабет Уилсън бе за съучастничество и подстрекателство. Хората ми арестуваха и Албърт Кран, който живееше в същата сграда. Имах основания да смятам, че е съучастник на Картрайт.

— Какво стана с двамата, задържани заедно с Картрайт?

— Елизабет Уилсън бе освободена под гаранция на следващия ден и получи шест месеца условно.

— А Албърт Кран?

— По това време бе условно освободен, така че се върна в „Белмарш“ да доизлежи присъдата си.

— Благодаря ви, инспекторе. Засега нямам повече въпроси.

— Благодаря ви, господин Пиърсън — рече съдията. — Ще искате ли да разпитате свидетеля, господин Редмейн?

— Разбира се, милорд. — Алекс се надигна от мястото си.

— Господин главен инспектор, казахте на съда, че гражданин ви се е обадил доброволно, за да осъществите ареста на Даниъл Картрайт.

— Точно така — отговори Фулър и неволно стисна перилата на свидетелското място.

— Значи не е вярно, че става дума за напълно самостоятелна акция на полицията.

— Не. Но съм сигурен, ще разберете, господин Редмейн. Полицията разчита много на голяма мрежа от информатори, без които много престъпници ще се разхождат свободно по улиците и ще извършват нови и нови престъпления.

— Значи господинът, когото описахте като ваш информатор, ви позвъни в кабинета? — Главният инспектор кимна в знак на потвърждение. — И се разбрахте да се срещнете на удобно за двамата място на следващия ден?

— Именно — отвърна Фулър, очевидно решен да не издаде нищо.

— Къде се състоя тази ваша среща?

— Предпочитам да не отговарям, милорд — обърна се Фулър към съдията.

— Напълно разбираемо — отбеляза съдия Хакет. — Продължавайте, господин Редмейн.

— Значи няма смисъл да ви питам за името на вашия платен информатор.

— Не е платен — изтърси Фулър и тутакси съжали.

— Добре, поне знаем, че става дума за професионалист, който не работи срещу заплащане.

— Добро попадение — високо прошепна баща му, така че всички да го чуят.

Съдията сбърчи чело.

— Колко полицаи преценихте, че ще са ви необходими, за да арестувате един мъж

и една жена, които са били в леглото в два през нощта?

Фулър се колебаеше.

— Колко, инспекторе?

— Четиринайсет.

— Дали не са били към двайсет?

— Ако смятаме и тези, които бяха обградили къщата, може да са били и двайсет.

— Не ви ли се струва малко прекалено за един мъж и една жена? — попита Алекс.

— Можеше да е въоръжен — отбеляза Фулър. — Не исках да рискувам.

— А той беше ли въоръжен?

— Не, не беше…

— Също като първия път — започна Алекс.

— Достатъчно, господин Редмейн — прекъсна го съдията.

— Добър опит — достатъчно високо отбеляза бащата на Алекс.

— Искате да добавите нещо ли, сър Матю? — озъби се съдията.

Бащата на Алекс отвори бавно очи, сякаш се събуждаше от дълбок сън, и се изправи бавно.

— Много любезно от ваша страна да попитате, милорд. Но може би по-късно. — И се стовари отново на мястото си.

Сред репортерите настана оживление. Първата точка в „мача между съперниците“ беше отбелязана. Съдията не успя да се удържи и почти изсъска:

— Продължавайте, Редмейн.

Но преди Алекс да си отвори устата, баща му отново беше прав.

— Много се извинявам, милорд — с възможно най-дружелюбен тон попита сър Матю, — но кой от двамата Редмейн имате предвид?

Този път съдебните заседатели се разсмяха от сърце. Съдията предпочете да замълчи, а сър Матю си седна на мястото и пак затвори очи. Само промърмори едва чуто:

— Цели в слабото място, Алекс.

— Господин главен инспектор, преди малко казахте на съда, че след като сте видели госпожица Уилсън да влиза в къщата, сте разбрали, че не сър Никълъс Монкрийф, а Даниъл Картрайт живее там.

— Точно така. — Фулър все така здраво стискаше перилата на парапета.

— Но след като арестувахте моя клиент, не ви ли мина през ум, че може би сте задържали не когото трябва?

— Не, господин Редмейн. Не и след като видях белега му… след като проверих ДНК данните в полицейския компютър — побърза да се поправи инспекторът.

— Сядай — прошепна Матю на Алекс. — Получи всичко, което ти е необходимо, а Хакет засега не може да разбере какво е значението на белега.

— Благодаря, инспекторе. Нямам повече въпроси, милорд.

— Ще искате ли да зададете допълнителни въпроси на свидетеля, господин Пиърсън? — попита съдия Хакет.

— Не, милорд. Нямам повече въпроси — отговори Пиърсън, който също си бе записал думите: „не и след като видях белега му“ и се чудеше какво ли означават.

— Благодаря ви, главен инспектор, можете да слезете от мястото за свидетели.