Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)
Шрифт:
След като назначил македонец да управлява бившата персийска сатрапия Лезерска (Хелеспонтинска) Фригия, Александър поел на юг към Лидия. Столицата на Лидия — Сарди — се предала без съпротива, въпреки че крепостта била укрепена и трудна за превземане. Асандър, брат на Парменион, бил определен за сатрап на Лидия. Още по на юг, в Йонийска Гърция, Александър се радвал на ентусиазирано посрещане от страна на местното население. Например градовете Ефес (вероятно след надигането на демократите в града) и Приена го посрещнали като освободител. Но в района на Кария както гръцкото население, така и останалите местни жители не го приели толкова възторжено. Град Милет, където все още властвала олигархията, бил решен да се противопостави на мисията му като всеобщ освободител, поради което Александър за пръв път в азиатската си кампания бил принуден да прибегне към обсада. По принцип обсадните съоръжения били разработени от гърците, като типичният за онази епоха метод се свеждал до установяване на плътна блокада и изчакване противникът да бъде изтощен от глад вместо веднага да се щурмува крепостта. Именно в този дял от военното изкуство Филип постигнал огромен напредък, а Александър демонстрирал необикновената си решителност и изобилните
Обсадата на Милет също разкрива някои от характерните промени в политиката на Александър спрямо хилядите гръцки наемници, които все още намирали за доходно — а може би и за идеологически оправдано — да се сражават срещу него, а не за него. Както вече отбелязахме, след битката при река Граник Александър третирал заловените гръцки наемници в състава на персийските войски като предатели на гръцката кауза и ги изпращал на каторга в златните и сребърните мини в планината Пангей в Тракия. 22 Но когато македонците заловили гръцки наемници при обсадата на Милет, Александър им предложил в замяна на каторгата да ги приеме в редиците на своята войска. Не е чудно, че това царствено предложение се оказало неустоимо за пленените наемници.
22
Удивителна аналогия със Сталин, който гледал на пленените от Вермахта руски войници и офицери през 1941–44 г. като на предатели и след освобождаването им от Червената армия ги изпращал в лагерите на ГУЛаг (Госсударственое управление лагерей) в Сибир или Казахстан. Разликата тук между Александър и Сталин е в това, че вторият се разпореждал с милиони хора. — Б.пр.
Обсадата на Милет преминала за Александър сравнително безболезнено. Но при следващата обсада — на Халикарнас (силно укрепената столица на подсатрапията Кария) — всичко се оказало съвсем различно. Въпреки умело разположените от него далекобойни стенобитни машини, изработени според последните постижения в тази област на военното изкуство, Александър постигнал само частични успехи в опитите си да прогони от крепостта укрепилия се в нея персийски гарнизон. Една от причините за това, че не постигнал пълен успех, се дължала на факта, че той все още нямал пълен контрол върху морските пътища. 23 Подозрителният му отказ да се възползва от бойния флот на атиняните го изправил пред крайно абсурдната и толкова много коментирана впоследствие ситуация: да се стреми да победи персийската флота единствено чрез действия на сушата, т.е. чрез завземане на пристанищата, служещи за снабдителни бази на вражеските кораби. Но тази стратегия била толкова рискована, че шансовете да се провали били много сериозни. И наистина Александър изпаднал в голямо затруднение в Левант 24 през 332 г. Но все пак той продължавал да напредва, без да се сблъсква със значителни препятствия по пътя си.
23
Халикарнас е пристанище на брега на Егейско море. — Б.пр.
24
Регион от Източното Средиземноморие, обхващащ крайбрежието на днешните Ливан, Сирия, Израел и най-южните зони на малоазиатска Турция. — Б.пр.
През есента на 334 г. Александър за пръв път бил посрещнат от истински ориенталски владетел с власт, равностойна на неговата. По-точно трябва да се каже „владетелка“, тъй като става дума за Ада, царицата на Халикарнас. Тя била по-младата сестра на Мавзол, който завещал на поколенията названието „мавзолей“ благодарение на небивало скъпата и масивна гробница, издигната в негова памет в Халикарнас от сестра му и вдовицата му Артемизия. Хекатомнидите, както е известна тази династия, били категорични поклонници на елинистичната култура, но в никакъв случай не подкрепяли изцяло политическите или династичните практики на елините. Ада обаче вероятно не била непозната за Александър. Към края на царуването на Филип може би Александър е започнал преговори за женитба с дъщерята на по-младия брат на Ада — Пиксодар, което предизвикало гнева на Филип, който също имал политически и дипломатически кроежи относно същата девойка.
Както би трябвало да се очаква, преговорите се оказали безплодни и довели до сериозен разрив в отношенията между Филип и Александър, а освен това последиците засегнали и мнозина от най-близките приятели на престолонаследника. Обаче връзката между Александър и Ада се запазила и сега, три години по-късно, те несъмнено били готови да действат заедно. Може би дори още по-активно отколкото преди, за което свидетелства откровено озадачаващият епизод от похода на Александър през есента на 334 г., когато той официално склонил да признае Ада като своя почетна майка. Това би могло да се тълкува единствено като признание за страховете, които му вдъхвала истинската му майка — Олимпия. Вече споменахме какво бреме били за младия Александър странностите в поведението на Олимпия. Дори се говорело, че той заядливо се оплаквал от нея заради високия наем, който тя му поискала за сметка на това, че той бил цели девет месеца в утробата й! Но когато му се наложило да си осигури майчинския статут и майчинските грижи от страна на една чуждестранна царица, това съвсем не смекчило буйния темперамент на Олимпия, нито отслабило нейната настъпателност. Същевременно не е изключено ситуацията да се е влошила още повече през 333 г., когато Александър установил приятелски отношения дори и с майката на своя смъртен враг — Великия цар на Персия Дарий III.
Независимо от всички затруднения Александър все пак напуснал не изцяло окупирания, нито напълно умиротворения Халикарнас, за да потегли на изток по крайбрежието на Лидия, след като през пролетта на 333 г. отново се отправил навътре в сушата през северна Анадола към царството на Гордий — Фригия. Фригийското царство било основано през VIII век пр.Хр. от Гордий I, но укрепнало едва при неговия син — цар Мидас. Той е същият онзи Мидас
Истинското значение на този случай — ако трябва да се вярва на Аристобул — е в това, че едва след като разсякъл Гордиевия възел, Александър за пръв път оповестил претенциите си за пълно господство над Азия. Най-тежките сражения обаче тепърва предстояли. Като прекосил устремно стратегическия проход Киликийските врати, в началото на юли Александър достигнал до киликийския град Тарс (където след три столетия се родил св. Павел). Според Плутарх там той позволил продължителен престой на войската си (вероятно заради заболяването му след къпане в леденостудената вода на някаква река). Ясно е, че на този етап от похода Александър въобще не възнамерявал да изчака пристигането на огромната персийска войска от земите на днешен Иран, която вече се мобилизирала под личното командване на Великия цар Дарий III. Винаги се налагало да изтече доста време, преди да се събере и организира цялата персийска войска заради огромните пространства в многонационалната персийска империя. Целта на Александър била да изчака в Тарс, за да подмами Дарий да се спусне с войската си надолу по тясното крайбрежие, където ще бъде сведено до минимум стратегическото предимство от смазващото числено превъзходство на персите.
По странна ирония на съдбата, малко преди да се осъществи хитроумният му замисъл, Александър решил, че повече не може да чака и продължил на юг към Левант. Но за негова изненада там той заварил войската на Дарий III в тила си. Плутарх твърди, че съдбата, неизменно благосклонна към Александър, го дарила с подходящо за целите му бойно поле — недалеч от град Ис (със старо название Исса), разположен край река Пинар. Но бил необходим целият му стратегически гений, за да се справи с тази потенциална бъркотия и да спечели битката, която по всичките правила на военното изкуство би трябвало да изгуби. Ето едно от описанията от онази епоха на тази прословута битка, в съответния лаконичен военен стил, за силите, подредени от двете страни на бойната линия:
Линията на пехотата [на Александър], отляво на дясно, включвала три блока хипаспи (щитоносци) начело с Никанор; фалангите под командването съответно на Коний, Пердика, Мелеагър, Птоломей и Аминтас; пехотата на левия фланг под командването на Кратер; но общото командване на левия фланг било поверено на Парменион. На десния фланг се намирала кавалерията на тесалийците и пеоните; гръцките наемници били изпратени на левия фланг. Към тях се присъединили стрелците с лъкове от Крит и тракийската кавалерия, като общото им командване било оглавявано от Ситалк. Кавалерията на левия фланг била смесена, но предимно от съюзниците (гърците). Тесалийците застанали зад тях, за да подсилят кавалерията на лявото крило. Отдясно били разузнавачите на Протомах заедно с пеоните на Аристон и стрелците с лъкове на Антиох. Атал със своите стрелци и малко от резервната кавалерия пазел фланга срещу заплахата от атака откъм планината. В последните минути Александър предприел някакви маневри с решаващо значение: преместил два ескадрона от конницата на Переда и Пантордан от центъра към десния фланг. За отблъскване на натиска на персите отляво агрианите и гръцките наемници изградили защитна линия. Силите на персите по време на настъплението на Александър се равнявали на защитна линия от кавалерия (30 000 конници) и лека пехота (20 000 души). Всички те поели напред, южно от поречието на Пинар, за да бранят основния корпус начело със самия Дарий III, докато този корпус — главната ударна сила на персите — успее да се разгърне за атака. Когато разгръщането приключило, предната защитна линия се изтеглила и повечето от тези сили били използвани за подсилване на десния фланг на персийската войска, която сега се сражавала със силите на Парменион. Централният персийски корпус под командването на Дарий наброявал 30 000 гръцки наемници и 60 000 кардаки [вероятно се има предвид леко въоръжена персийска пехота]; последните били разположени по двата фланга. Зад тези войски се подредили контингентите от основната имперска армия на Дарий III, в която участвали воини от много националности. Самият той напредвал в царската бойна колесница в центъра на главния персийски корпус.
Действителният развой на битката е описван противоречиво и неясно. Въпреки смазващото числено превъзходство на персите и началното предимство поради изненадващото им настъпление, Дарий III до такава степен изгубил кураж и се изплашил за живота си, че побягнал от бойното поле, с което веднага причинил разгрома на армията си. Великият цар дори оставил в ръцете на противника всичките си спътници от царския обоз, сред които собствената си майка, съпругата си и две от неомъжените си дъщери. Източниците, благосклонни към Александър, наблягат изключително много на необичайната за един победител вежливост, с която той се отнесъл към високопоставените персийки. Този акт на царствена любезност е пресъздаден в прочутата картина на Паоло Веронезе, която сега е изложена в Националната галерия в Лондон, въпреки че не е ясно — според Веронезе — коя фигура принадлежи на Александър и коя на Хефестион. Но по-критично настроените съвременни интерпретатори не приемат версията, според която обладания от едипови комплекси и обсебен от чувства към майка си Александър наистина би могъл да преспи с майката на Дарий.