Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)
Шрифт:
Но как да си обясним следното: Александър събира под знамената си сравнително малко гръцки войски (както спрямо техния потенциал, така и в сравнение с действителния брой на македонските войници). Въпреки критичното стратегическо значение на морските сили, той ползва неадекватно малко кораби. И накрая: при всичките битки преди Гавгамела за него се сражават по-малко гръцки наемници, отколкото срещу него. Очевидно отговорът е в това, че Александър не мислел, че се нуждае от повече гърци в своята войска или от по-голям флот, както и в това, че Дарий III предлагал по-високи възнаграждения на наемниците и по-добри шансове за оцеляване на гръцките кандидати за наемници. Обаче очевидните и лесни за досещане (на пръв поглед) отговори не винаги се оказват правилните.
Преди битката край Гавгамела през есента на 331 г. Александър получил подкрепление от около 14 000 войници, половината от които били наемници, а другата половина — македонци. Това отново подчертава, че участието на държавите от Коринтския съюз било второстепенно. По това време морската стратегия на Александър била пред пълен провал, както било редно да се очаква. Решението му да разпусне повечето от флота през 333 г. и парадоксалният му избор да победи персийския флот чрез сражения по суша имало две опасни за неговия поход последици: отлагала се окончателната победа над Дарий III и се застрашавал тилът му откъм Егейско море. Колкото до наемниците, трябва да се припомни, че те обикновено не се сражавали заради патриотичен дълг, а само срещу заплащане, понякога в съчетание с политически мотиви. В политическо отношение всякакви опити за въстания били забранени за членовете на Коринтския съюз, така че гръцките изгнаници, противници на македонците, съвсем естествено отивали на военна служба в армията на Дарий III. Колкото до икономическите причини, не може да се намери задоволително обяснение защо бедните гърци предпочитали да се сражават за Дарий, а не за Александър, след като Великият цар вече бил известен с това, че забавял изплащането на парите за наемниците, пък и изобщо не им плащал добре. Следователно те или пресметнали, че е по-вероятно Дарий III да победи (което би трябвало да им изглежда съмнително — особено след битката при Ис), или — което е по-интересният вариант — искали да се бият срещу воините на Александър заради принципни съображения, може би поради същите тези принципи, които въодушевявали въстаниците в Тива.
Да обобщим: поне според мен най-правдоподобното обяснение за състава на войските на Александър е в това, че той не се доверявал на лоялността на гърците, за което очевидно имал достатъчно основания, и че все повече гърци се опасявали от потисничеството, което им готвел той. Това впечатление като че ли се потвърждава дори от Ариан, който обикновено предпочита да преразказва официалната версия на приближените на Александър. При битката край Ис, съобщава Ариан, сред войските на Александър възникнал остър антагонизъм между гърците и македонците, които трябвало да се сражават рамо до рамо. Това се дължало на факта, че мнозина от гърците преценявали македонците (а не само персите) като варвари. Нещо повече — за тях именно македонският цар, а не Великият цар на Персия, олицетворявал непосредствената опасност, заплашваща Гърция. В представите на мнозина от македонците гърците пък били просто наскоро победеният от тях народ и затова достойни единствено за презрение. Според мен точно така трябва да разбираме стратегията на Александър за пропагандиране на панелинския поход срещу Персия — идея, която той наследил от баща си Филип. И ако той след 330 г. продължавал да се придържа към тази линия, това се дължало на опитите му да сдържа враждебните към него гърци и да пази реда и мира в континентална Гърция.
Съществувала още една гръцка държава, която досега не бе разисквана, но тя била най-сериозната заплаха за Македония след Тива и Атина. Става дума за Спарта. Филип много внимавал да не подлага Спарта на прекалено тежки унижения през 338/7 г., когато отнел част от територията й в полза на враждуващите с нея съседи в Аркадия, Месена и Арголид, на чиято подкрепа държал македонският цар. Целта му била Спарта да остане извън Коринтския съюз. Безпогрешната му стратегия се основавала на принципа: „врагът на врага ми е мой приятел“. Ако се отнасял към Спарта с презрение, враждуващите с нея съседи винаги щели да бъдат лоялни към него. Това се оказало особено вярно за Месена, където местните жители в продължение на три поколения били превърнати от спартанците в безправни илоти, но накрая успели да постигнат личното си и политическото си освобождение и се отървали от робството благодарение на забележителните победи на тиванския стратег Епаминонд през 369 г. (вж. Глава 2). Очакванията на Филип се оправдали напълно. Това, което за него било политика, за Александър било просто дълг. При властването на Александър Спарта твърдо оставала в студено дипломатическо изчакване, а след 334 г. (битката при Граник) той напомнил на всички гърци, включително и на спартанците, за своето могъщество, при това по най-убедителния начин.
В чест на тази победа Александър изпратил в Атина споменатите в Глава 1 триста пленени брони и заповядал да бъдат посветени на богинята Атина в атинския акропол Партенона с придружаващ текст, който според Ариан гласял:
Александър, син на Филип и на всички гърци с изключение на спартанците, посвещава тази плячка, отнета от персите, които обитават Азия.
Първо отбележете, че липсва царската титла; после идва ред на думите „които обитават“ — а не владеят — Азия. Разбира се, че Александър не е бил склонен да признае на персите правата им върху азиатските земи. Но най-острият упрек се крие в онези подходящо лаконични думи „с изключение на спартанците“. Всъщност победата при река Граник била спечелена по същество от македонците, а не от гърците. Посланието на Александър, в специфичен за атиняните религиозен контекст, било предназначено да припомни на гърците за 480/ 89 г., когато спартанци и атиняни заедно оказали успешна съпротива на персийското нашествие. Но защо изпратил точно триста брони? Защото точно толкова бил броят на безсмъртния свещен отряд от избрани спартанци, изпратени да бранят прохода Термопилите под командването на техния цар Леонид. Неизбежно било те да изгубят битката и ордите на Ксеркс да преминат през прохода. Обаче в морално отношение битката при Термопилите била блестяща победа за гръцките бранители и особено за спартанците, тъй като доказала, че европейците можели успешно да се противопоставят на азиатските пълчища. Подвигът на спартанците край Термопилите подготвил крайната победа на гърците при Платен през 479 г., където спартанците отново изиграли решителна роля.
Но в края на тридесетте години на IV век пр.Хр. ситуацията в Спарта била съвсем различна. Унижена, при това прекалено публично, първо от Филип, а после и от Александър, с жалкия статут на второстепенна пелопонеска вечно размирна сила, Спарта при царуването на Агий III посветила следващите няколко години на подготовката да оглави в тила на Александър всеобщо гръцко въстание, подобно на онова в Тива. Спартанците започнали преговори със заклетия враг на Александър — Дарий III, посредством негови пратеници и военачалници от персийския флот в Егейско море и източното Средиземноморие. Те проявили завидна активност в набирането на наемници на остров Крит. През 331 г. повярвали, че вече били достатъчно подготвени. И тъй като все още не бил окончателно решен изходът на персийската експедиция на Александър (всичко това се случвало преди решаващата битка при Гавгамела), те вдигнали въстание в Пелопонес.
В известен смисъл това представлявало поредната демонстрация на гръцката враждебност спрямо македонското управление. Но реалното значение било по-различно. За Агий III това въстание несъмнено доказвало, че за повечето от гръцките градове амбициите на Спарта да бъде хегемон били още по-неприемливи дори от претенциите на Македония. Това обяснява защо приблизително два пъти повече гърци се сражавали в редиците на македонската войска, предвождана от регента Антипатър, в сравнение с гърците от войската на Агий III при битката край Мегаполис в Аркадия. Дори някои пелопонески държави като Аргос и Месена не подкрепили Агий III в неговото антимакедонско въстание, но за сметка на това се присъединили към Атина по-късно, през 323 г. Колкото до атиняните, те имали сериозни основания да не се присъединят към Агий III, защото преценили, че моментът за вдигане на въстание не бил подходящ и липсвала достатъчна подкрепа, за да се постигне успех. Александър, от позицията си на победител в Мала Азия, на прага пред фантастичната възможност да стане господар на цяла Азия, презрително нарекъл битката край Мегаполис „битка на мишки и плъхове“. Този коментар все пак не бил справедлив, като се имат предвид мащабите на битката: Антипатър повел около 40 000 воини срещу спартанците, чиито сили може би наброявали към 30 000. Но спартанската мишка не впечатлила македонската котка. Агий III загинал на бойното поле. А Спарта била принудена да се прости с ролята си на значителен фактор в гръцките дела почти през цялото следващо столетие.
След победата си при река Граник през 334 г. Александър не само изпратил в Гърция триста брони, пленени от персийските варвари, за да бъдат посветени на богинята Атина. Той изпратил и около две хиляди гърци — пленени наемници от войската на сразения Дарий III — да работят, оковани във вериги, в златните и сребърните рудници на Велика Македония. Несъмнено той пресметнал, че това негово решение ще намери силен отзвук в родината му, както и в съседна Гърция, така че усилията за отвеждане на каторжниците щели да се отплатят стократно. Но в действителност резултатите не са оказали толкова благоприятни за Александър: гръцките доброволци, пожелали да се присъединят към неговите войски, били много по-малко от техните събратя от другата страна на фронта, които като наемници за Дарий III вече се сражавали още по-ожесточено, след като знаели какво ги очаква, ако попаднат в плен. За тези обречени воини неизбежната гибел сред нечовешките условия на труд в македонските рудници била равносилна на изпращане в солните мини в Сибир.
По-успешен се оказал актът на реституция на творбите на гръцката култура, предприет от Александър през декември 331 г., когато войната срещу Дарий III вече била спечелена и Александър започнал да властва като господар на Азия. Тогава той изпратил обратно от Суза в Атина статуите на героите освободители Хармодий и Аристогитон, заграбени от Ксеркс през 480 г. Този жест не само че бил изцяло в тон с легитимната представа за панелински поход срещу Персия, но в същото време допринесъл извънредно много за утвърждаването на представата за Александър като борец срещу тиранията. Тук трябва да се припомни, че Хармодий и Аристогитон били екзекутирани заради заговора им, целящ свалянето на атинския тиран Хипиас. Атинската демокрация, която се утвърдила скоро след гибелта на двамата бунтовници (през 508/7 г.) веднага след свалянето на Хипиас от спартанците през 510 г., побързала да провъзгласи Хармодий и Аристогитон за герои от национална величина. Освен това омразният тиран Хипиас, след като бил осъден на изгнание, потърсил убежище именно в Персия. Така в представите на атиняните и на всички гърци се затвърдило мнението, че противопоставянето на персите е равносилно на борбата с тираните. В Персия Хипиас се надявал да подготви свалянето на управляващите в Атина демократи и да бъде възстановена властта му с помощта на персите, но пътуването му през 490 г. чак до Маратон се оказало напразно — всичките му надежди угаснали след великата победа на гърците над персите.
Що се касае до формалното военно сътрудничество между Александър и Коринтския съюз, то приключило през юни 330 г., когато Александър освободил войските, изпратени от съюза в подкрепа на македонската армия. Това станало в Ектабана в Мидия (недалеч от местността с Бехистунския надпис на Дарий I). С този жест той изоставил претенциите за панелински поход срещу персите, които така и не му донесли много изгоди в Гърция, но му помогнали да откъсне малоазиатските гърци от персийското влияние и да затвърди лоялността им към себе си. Това ни изправя пред последната голяма загадка, свързана с делата на Александър: пламъците, обгърнали двореца на персийските царе в Персеполис или изгарянето до основи на церемониалната столица на Ахеменидската империя в края на април или май 330 г. заедно с огромния и изключително скъп палат на Дарий I, след това доукрасяван и почитан от няколко от неговите наследници от Ахеменидската династия. Защо Александър заповядал този палеж, ако въобще е издал такава заповед? Или поне косвено е поощрил подпалвачите?