Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)

Картлидж Пол

Но не е достатъчно само да се припомни кога е умрял Филип. Както вече споменахме, той бил убит по време на празненствата около женитбата на дъщеря му Клеопатра. Една многозначителна подробност: очаквало се малко след тази женитба Филип да издаде заповед за началото на похода срещу Персийската империя, който той вече бил насрочил. Но защо са го убили? Ето какво е станало (според официалната версия): убиецът Павзаний — който не само че бил сред най-приближените до Филип придворни, но и един от седемте най-предани нему телохранители — бил мотивиран от лична вражда срещу царя, зародила се вследствие на сериозно хомосексуално насилие и унижение, за което не получил никаква компенсация от Филип. Освен това Павзаний бил подпомаган и подстрекаван от своите приятели, сред които най-активни били двама братя от аристократичните кръгове в Линсестия (една от областите в Горна Македония). Съществуват няколко причини, за да се съмняваме в тази официално представяна версия

или поне в това доколкото може да се приема за достоверна според оцелелите до наши дни източници. Вероятно биха могли да се намерят основания за подозрения дори спрямо самия Александър за съучастие в замислянето на това кърваво злодеяние. Обвинението срещу него в отцеубийство не може да бъде доказано, ала осъществяването на това престъпление свидетелства за нравите, господстващи сред македонската върхушка от онази епоха.

Александър още от самото начало на присъствието си в царския двор не криел негодуванието си срещу влиянието на македонския аристократ Атал върху Филип. Предишната година Атал убедил Филип да се ожени за неговата племенница и повереница Клеопатра (така тя станала седмата по ред съпруга на македонския цар), докато самият Атал се оженил за дъщерята на един от най-високопоставените пълководци в обкръжението на Филип — Парменион, който тогава оглавявал и дворцовата администрация. Атал не криел очакванията си от женитбата на Клеопатра и Филип да се роди дългоочакваният законен наследник на македонския трон. Това недвусмислено обвинявало Александър като незаконно роден или поне като недостатъчно достоен претендент за короната. Причината се криела в това, че майка му Олимпия не притежавала чистокръвно потекло от клановете на македонската аристокрация, тъй като била гъркиня от Епир. Александър реагирал така яростно, че баща му се принудил да го отстрани от двора заедно с майка му Олимпия, което по-скоро приличало на изгнание. Все пак майката и синът оставали в пределите на царството. Олимпия предпочела да се оттегли в двора на своя брат Александър, цар на молосите. Вероятно в знак на помирение (или поне като опит за предотвратяване на евентуалното надигане на молосите срещу него) Филип побързал да ожени дъщеря си от Олимпия — другата Клеопатра (родната сестра на Александър) за вуйчо му Александър, цар на молосите. Именно по време на тази сватба Филип бил убит. Така двойната царска сватба приключила с погребението на македонския владетел.

Нещо повече: някои антични източници твърдят, че Олимпия и Александър съзаклятничели с цел да бъде отстранен Филип, при това колкото може по-бързо, за да не бъде Александър лишен от възможността да наследи престола. Особено красноречив в тази връзка бил следният епизод: след като Филип отменил заповедта си за изпращане на Александър в изгнание и го повикал при себе си в столицата Пела, царският син започнал тайни преговори за женитба с дъщерята на Пиксодарий от Кария — персийски сатрап от Мала Азия с второстепенно влияние. Очевидно Александър предприел тази стъпка, защото се опасявал от дипломатически и династични усложнения около замислената от него женитба, още повече че до неотдавна самият Филип преговарял с персиеца за женитбата на дъщеря му с Архидей (природен брат на Александър). Когато узнал за тези тайни преговори, Филип прогонил от двореца петима от най-близките приятели на Александър, на които се наложило да поемат вината вместо него: Птоломей и Харпал от Горна Македония и тримата гърци: критянина Неарх, заселил се в Амфиполис, както и братята Еригий и Лаомедон от Митилен на остров Лесбос.

Тази петорка от Пела представлявала доста интригуващ пример за състава на македонския елит, сред който присъствали представители на няколко нации — същия елит, за чието събиране и насърчаване Филип полагал толкова усилия. Петимата можели да послужат като красноречива илюстрация и за това как Александър подбирал най-близките си приятели извън кръга на приближените към баща си. В случая не е най-важното дали Александър имал правото да постъпва така или само се опасявал, че Филип възнамерява да го лиши от престолонаследието. Най-важното е, че Александър по всяка вероятност е подозирал това и силно се е опасявал от подобна възможност с фатални за бъдещето му последици.

Трета причина за подозренията относно евентуално съучастие на Александър в убийството на баща му е свързана с отношението му към похитителя. Вместо да заповяда да задържат Павзаний и да го изправят пред съда, Александър се погрижил убиецът да бъде ликвидиран буквално на местопрестъплението, като се възползвал от помощта на трима от най-близките си приятели. Любопитно е да се отбележи, че по-късно двама от тях били издигнати от него на завидно високи длъжности. Последното, четвъртото основание за подозренията относно съучастието на Александър в заговора се базира на неяснотите около ролите на останалите заговорници (според официалната версия за убийството на Филип). В нито един от достигналите до нас източници не се намира конкретно и издържано обвинение срещу двамата братя от Линсестия. По-вероятно е Александър просто да се е възползвал от смъртта на баща си, за да отстрани всички потенциални претенденти за трона. Във всеки случай това е най-правдоподобното обяснение за гибелта на неговия братовчед Аминтас, чиито претенции към македонския трон вече били отхвърлени от Филип още през 360/359 г. Както често се случва при подобни династични междуособици, много скоро след гибелта на Филип Александър заповядал да бъдат убити още и Атал, и племенницата му, а заедно с тях дори и детето й от Филип.

Така се стига до подозрението за вината на Александър, което въпреки че се базира само на косвени последици, все пак е доста впечатляващо. Макар и да не може да бъде доказано, това подозрение хвърля сянка на съмнение. Все пак нямаме основания да приемаме докрай тази версия, като базираме разсъжденията си единствено на това, че Александър се е оказал най-много облагодетелстван от смъртта на Филип.

Но също така лесно може да бъде оспорвано и обратното твърдение, според което убийството станало по някаква странна случайност, точно когато това било най-изгодно за Александър. Той действал изолирано от повечето придворни в Пела и като реагирал незабавно, за пръв път доказал способностите си да се противопоставя интелигентно на всяка неблагоприятна за него промяна в ситуацията — качество, което по-късно неведнъж се е проявявало в действията му и което е било характерно за неговата необикновена дарба на стратег. Заслужава да се отбележи също и начинът, по който Александър възнаградил приятелите си, които по време на дворцовите междуособици останали лоялни към него — това е друга отличителна черта в стила на управление на Александър. Длъжни сме също да напомним, че в този период (края на лятото и началото на есента на 336 г.) той все още с нищо не бил заслужил да бъде наричан „Александър Велики“, тъй като не бил извоювал никакви по-забележителни военни успехи. Тогава бил само на двадесет и една години, макар че вече бил стъпил с единия си крак на стръмната стълба, водеща към постигането на върховната власт.

Последното до голяма степен се дължало на подкрепата, която му оказвал престарелият македонски аристократ Антипатър. В знак на благодарност Александър удостоил Антипатър с титлата регент (на гръцки „епитропос“, което означавало още пазител на коронованата фамилия) на Македония с правото да упражнява властта от името на Александър върху цялата Гърция като временно заместващ водача на Коринтския съюз. Това се случило през 334 г., когато Александър потеглил на поход към Азия. От голямо значение било и присъствието на Антипатър на формалното обявяване на Александър за цар на Македония пред събраната по този повод македонска войска (през 336 г.), когато Парменион и новият му зет Атал се намирали в Мала Азия — изпратени от Филип да предвождат авангарда на македонската войска. Ако те не отсъствали от Егея, вероятно Филип е нямало да бъде убит. Историята обаче не борави с предположения за евентуалния развой на събитията, а само с историческите факти.

Както вече отбелязахме, Александър заповядал да убият Атал скоро след смъртта на Филип. Наистина, ако трябва да се вярва на римския историк Квинт Курций Руф 14 , убиецът бил ликвидиран със съгласието на Парменион. Ние можем само да гадаем от какви съображения се е ръководел Парменион. Може би той е действал така от лоялност към бащата на Александър или пък от доста по-прагматичните изгледи за предимствата, с които е очаквал да се сдобие — както лично той, така и членовете на семейството му. Навярно за всички тях е било по-полезно да служат предано на младия Александър, вместо да се опитват да му се противопоставят. Но независимо от истинските причини за поведението му, Парменион наистина успял да спечелили признателността на Александър и бил удостоен с много висок пост в дворцовата йерархия. Във военно отношение Александър се нуждаел от уменията на Парменион, който вече четвърт век се бил доказал като способен командир, така че нищо не пречело да бъде удостоен с върховното командване на войската. Точно тогава това се оказало неотложна задача заради непрестанните военни заплахи както по северните, така и по южните граници на Македония, които силно възпрепятствали намеренията на младия Александър да потегли още тогава на поход към Азия. А в политическо отношение Парменион също не бил за подценяване. Самият той бил началник на дворцовата стража. Един от синовете му командвал гвардейската кавалерия, а другият му син предвождал корпуса на хипаспите (щитоносци). Според някои източници брат му заемал подобен пост в леката кавалерия, а освен това Парменион се ползвал със значително влияние сред многобройните си приятели и родственици, подчинени офицери и други познати. На всичкото отгоре Парменион произхождал от Горна Македония, така че неговата лоялност към съвсем наскоро наследилия трона Александър била от жизнено важно значение за поддържане на политическата стабилност в цяла Македония.

14

Вж. Приложението, т. 31–33 — Б.ав.

Но ако са съществували причини, поради които Александър не е предприел враждебни действия срещу Парменион още в първите месеци на царуването си, дори и да е искал, то съществували и други причини, които да са го тласкали към подобни действия спрямо Парменион през следващите периоди от царуването му. Ако въобще нещо може да се приеме за сигурно относно характера и другите личностни особености на Александър — или поне доколкото е ясно това на мен — то се свежда до това, че той не е желаел да дели с никого славата, пожъната по бойните полета. Включително и с един стар, опитен и прославен воин, чиято възраст тогава надвишавала почти три пъти възрастта на Александър (към 336 г. Парменион бил на 64 г.). Особено ако този воин дължал издигането си и влиянието си на Филип, а не на самия Александър, а също така притежавал много избухлив темперамент и ограничени възгледи (характерни за повечето македонци от онази епоха) — за разлика от широко скроения и гледащия надалеч млад цар. Такава е била атмосферата в двора на Александър през първите дни от царуването му независимо от това как точно Парменион гледал на начина, по който Александър се е добрал до трона.

Отношенията на Александър с високопоставените личности в дворцовата и военната йерархия в Македония били изпълнени с напрежение още от първите дни на царуването му. Но след смъртта на Парменион (има основания да се предполага, че е бил убит по заповед на младия цар) разправата с другите негови противници била просто въпрос на време. За краткост ще наричаме „синдрома Филота“ всички онези решения и действия на Александър, които ни разкриват колко безмилостен е можел да бъде той в борбата да получи неоспорима от никого абсолютна власт и като цар самодържец, и като върховен главнокомандващ.