Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)
Шрифт:
За да приключим с описанието на истинските македонски войски, остава да споменем и за хипаспите или щитоносците. Те представлявали друг елитен корпус, изпълняващ ролята на някакво подобие на днешните морски пехотинци или невоенни формирования за специални задачи. С оглед постигането на максимална подвижност и гъвкавост в бойни условия те били по-леко въоръжени в сравнение с фалангите от редовата пехота. Разпределени били в три полка, приблизително по хиляда воини във всеки полк, като един от тези три полка носел почетното название „Царският полк“. Именно той бил натоварван с отговорността да пази царя, когато царят решавал да използва хипаспите за специални операции. Всичките тези различни видове войски често били обединявани от Филип в един мощен ударен юмрук, комбинирани с различни спомагателни бойни формации от не-македонци, като в резултат на това се получава единна и могъща нападателна сила. Именно тази стройна организация на македонската армия спомогнала извънредно много за успехите на Александър по бойните полета в Азия.
Не е възможно да се изчисли точно числеността на македонската войска по време на царуването на Филип, нито по време на това на Александър. Когато Александър поел върховното командване на антиперсийския експедиционен корпус през 334 г., обща численост от порядъка на 35 000 до 50 000 воини изглежда напълно приемлив брой. Това означава, че македонската войска се е увеличила петкратно в сравнение с войската, която Филип заварил преди четвърт век — при възкачването си на македонския престол. Данните, с които разполагаме за въстанието, избухнало в Гърция срещу македонското потисничество през 323 г. (т.е. непосредствено след смъртта на Александър), ни подсказват, че царуването на Филип било ознаменувано със значително увеличение на числеността на населението на Македония. Това било логично следствие от политическата стабилност и икономическия просперитет на страната, постигната от баща му. При Филип общата численост на населението на македонското царство (включително и покорените племена, предимно от тракийски произход) може би е достигнала половин милион души — вероятно двойно повече от броя на атиняните и жителите на Атика по време на разцвета на атинската демокрация в края на V век пр.Хр. А при царуването на Александър, както може да се допусне с почти пълна сигурност, прирастът на македонското население бил още по-значителен.
Освен очевидно присъщите си военни задачи, македонската армия изпълнявала и други функции, които в най-общ смисъл бихме могли да окачествим като политически. Филип несъмнено гледал на военщината като на ключов фактор за постигане на новопоявилото се единение на нацията, към което той се стремял упорито чрез разкъсване или отслабване на обвързаностите и лоялността към местните велможи и земевладелци. До нас не са достигнали сведения за междуособици или конфликти между офицери и войници, от Долна и Горна Македония, макар че все още попълненията за гвардейската пехота и за хипаспите (щитоносците) се набирали по териториален принцип. Обаче ще бъде груба грешка да се твърди, че при Филип държавата всъщност била армията — освен в един много по-широк и по-свободен смисъл на думата: бойното поле и военният лагер, а не толкова някакъв съвещателен орган или събрание на старейшините, били сцената на обществения живот в антична Македония. По-скоро би било по-правдиво да се очаква, че именно царят олицетворявал държавността (както при Луи XIV, прочут с девиза си: „Държавата — това съм аз“). Защото именно царят обединявал чрез своята личност почти монополното право за упражняване на изпълнителната власт и привилегиите в религиозната, правосъдната, политическата и военната сфера.
Казано съвсем накратко, македонската монархия била изцяло автократична. В общества без писани закони, каквато била тогава Македония, само царят решавал какво да се предприема и какво да не се предприема. Опитите за определяне или обвързване на неговата власт в стеснени правни рамки са неуместни и могат да ни доведат до сериозни заблуждения. Също като царете от Омировата епоха, македонският цар представлявал това, което римляните наричали „primus inter pares“(пръв между равни — обаче само в някои аспекти). И доколкото той успявал да се придържа към определението на Омир „управляващ по силата на могъществото си“, той фактически се превръщал в абсолютен монарх. Все пак — можем да бъдем сигурни в това — са съществували известни ограничения върху правата като владетел. Важна роля в онази епоха играело правото на войската да утвърждава новия владетел преди признаването му за престолонаследник чрез официалното му провъзгласяване за достоен да заеме мястото на починалия си предшественик. Обаче този избор всъщност не се осъществявал по инициатива на армията, а по-скоро от водещите личности сред кръга на „царските приближени“, от които почти всичките били висши военачалници. Само когато изборът на наследника на престола се оказвал спорен, войската можела да се намесва по-активно и да играе не само формална роля при коронясването на новия цар.
Освен това армията имала друга всеобщо призната роля — в процесите за държавна измяна (феномен, който в никакъв случай не може да се окачестви като непознат за нас). В подобни случаи самият цар, по дефиниция, се явявал в ролята на заинтересуваната страна, а присъдата обявявал някой друг от името на монарха. И в негова полза, разбира се. Накрая именно на военните се отреждала последната роля — по осъждането, потвърждаването и изпълнението на присъдата. Ала ще бъде погрешно да се преувеличава степента на независимост на военните съдии при подобни казуси. Разбира се, тяхното решение се влияело решително от известните на всички желания на такива могъщи царе, каквито били Филип и Александър. И накрая трябва да споменем за ограниченията върху свободата на действие на царете, налагани от отделните клики сред македонската аристокрация, които може би са се опитвали да им диктуват своята политика, да ги възпрепятстват или да подриват авторитета им. За да изпревари подобни нежелани реакции, царят можел — както Александър например — да се опитва да изгражда покорни нему клики или да търси подкрепата на нисшите офицери и редовите войници при смазването или прогонването на противниците си. Казано съвсем накратко, когато Александър в речта си (според Ариан) заявил, че Филип „ви цивилизова чрез въвеждането на справедливи закони и съдебен ред“, ние би трябвало да разбираме, че строго автократичното управление на Филип помогнало за преодоляването на междуособиците между знатните македонци, а раздаваното от него правосъдие по отношение на редовите жители на Македония в общи линии било посрещано с респект.
Важно е също да не се тълкува неправилно следното заявление на Александър (от цитираната по-горе реч): „Той ви превърна в граждани.“ За гърците един град или „полис“ (откъдето произлизат думите „политика“ и „политически“) винаги е символизирал пълна независимост, а за хората казвали „граждани на Атина“ или „атиняни“ (примерно). Но в Македония градовете са били общини, в повечето случаи притежаващи известна степен на самоуправление от местен характер. Македонците не казвали: „този е гражданин, примерно, на Пела“ (съответно пелеец, пеланин или нещо от този род), а само: „той е македонец от Пела“. Според тази формулировка Пела представлявала чисто географско понятие, като определящо било означението „македонец“. Разбира се, в Македония съществували градове много преди Филип, така че не е вярно да се каже, че именно Филип II положил основите на македонското общество като предимно урбанизирано.
От друга страна, доколкото се касае до македонската цивилизация или култура, напълно правилно е да се твърди, че Филип съзнателно се стремял към елинизация на страната (поне сред аристократичните родове) и се стараел да покровителства гръцките интелектуалци и хора на изкуството. Този процес обаче не засягал македонското население като цяло. А дори и македонските аристократи, с тяхната склонност към злоупотреби с пиенето, надали са успели да усвоят всичките тънкости в гръцката култура. В този аспект дори поведението на самия Александър е достатъчно показателно. Обаче ще бъде неуместно да отричаме, че Филип не е бил възприемчив към елинската култура (както обичал да го представя заклетият му враг — атинският оратор Демостен).
Демостен (384–322 г. пр.Хр.) го наричал „варварин“, неспособен да говори на гръцки, след което бързал да добави презрително, че Македония не била достойна да доставя дори роби за висококултурната Гърция. Обаче дори в най-стриктното лингвистично разбиране на гръцката култура това не е вярно. Филип отлично се справял с ползването на стандартния говорим гръцки и четял гръцка литература, макар че неговият македонски диалект си оставал до такава степен наситен с негръцки (особено илирийски) лингвистични форми, че често се оказвал неразбираем за обикновените гърци. Но което е по-важно: дори митологията потвърждава гръцкия произход на македонската царствена династия. Например през 333 г. Александър освободил гръцкия град Малус в Киликия от данъка, който дотогава бил заплащан на персийския цар въз основа на това, че (според Ариан) „Малус бил основан от Аргос, който твърдял, че бил потомък на аргоските Хераклиди“ (Хераклидите според общоприетия мит били потомци на Херкулес, който обитавал няколко града в Пелопонес, включително и Аргос. Царуващата в Македония династия на Аргеадите била основана от Македон, за който вече споменахме, че се обявил за потомък на Темений — един от Хераклидите. Именно този Темений се преселил от Аргос в Македония.).
Претенции за гръцки произход били предявявани от града-държава Елис, където се организирали панелински олимпийски игри (за всички гърци и единствено за тях). Религиозната принадлежност също се използвала в древна Гърция като неподлежаща на съмнение идентичност, а в македонската религия се застъпвало преклонението пред целия пантеон от гръцки богове. Например при археологическите изследвания на основания от Александър град Калиндея са намерени списъци на жреци, служещи на култа към Асклепий и Аполон. От друга страна си заслужава да се отбележи, че само царуващите в Македония монарси и никой друг в страната не се считал за грък в достатъчна степен, за да му бъде позволено да се яви на свещените олимпийски игри като участник в състезанията.
През първата половина на IV век пр.Хр., т.е. по време на Филип и на Александър, в Гърция съществували три основни военни и политически сили: Спарта, Атина и Тива. Този съдбоносен триъгълник, разтърсван от непрестанни противопоставяния и борби, накрая се превърнал в плячка за Филип, докато той се опитвал да разпростре властта си над цяла Гърция. Спарта се оказала първата от тези три държави, която се опитала да разшири своето влияние далеч извън пределите си, като завоювала обширни територии в южен Пелопонес (общо около 8000 кв.км.). Тази експанзия Спарта постигнала с помощта на Пелопонеския съюз, обединяващ повечето от градовете в полуостров Пелопонес (но без Аргос), както и няколко външни градове-държави като Мегара и Тива. Като велика сила Атина се появила сравнително по-късно на тази сцена. Атина изиграла ключова роля при отблъскване на персийското нашествие от 480/79 г., като изградила морска империя, доминираща през следващия век и половина в Егейско море и вероятно в цялото източно Средиземноморие. През 431 г. двата влиятелни военни блока, доминирани съответно от Спарта и Атина, стигнали до решителен сблъсък, известен в историята на античността като Пелопонеските войни. Този взаимно опустошителен конфликт погълнал живота на цяло едно поколение (от 431 до 404 г.) и имал множество последици, при това не само военни.