Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)
Шрифт:
Ала тепърва предстояли най-тежките сражения, в дивите планини и високи плата на Централна Азия, от 329 до 327 г. Този поход всъщност е най-големият успех на Александър на бойното поле. Това била епизодична партизанска война срещу войнствените банди, съставени от мъжете от местните племена, без да се стига до класическите традиционно протичащи в открито поле сражения между армиите на две царства. Бащата на Александър — Филип — „спечелил много от войните, които водел, с помощта на династични бракове“, твърдял един от биографите на Филип II Македонски. Той умело комбинирал откритите схватки и военните завоевания с брачната дипломация и изграждането на династични съюзи, за да намали съпротивата на противника или да си осигури дълготраен мир след извоюването на победата. Това той направил цели седем пъти. Александър само два пъти последвал примера на баща си — в Согдиана през 327 г. и в Иран през 324 г., като и двата пъти се решавал на тази стъпка не като доказателство на могъщество или успех, а по-скоро заради трудностите, които срещал при постигането на поредната победа, както и за да удържи позициите си. Писателите от по-късните епохи описват тези сватби в романтични тонове, особено първата му женитба с Роксана, ала истината навярно е била много по-прозаична.
Може да се спори дали на Александър е било необходимо да се впуска в нови, по-нататъшни завоевания през лятото на 327 г., след като завладял Иран, а в околните земи повече или по-малко вече бил установен стабилен контрол. Например не му е било нужно да покорява земите отвъд Хиндукуш, т.е. територията на съвременния Пакистан, които някога принадлежали на Персийската империя, обаче отдавна били загубени и изоставени. Но Александър не само че вдъхновил и убедил, придумал или просто заставил своите войници (при това заедно с техните ориенталски любовници и спътнички) да прекосят целия Пакистан, за да стигнат до Индия, но след това настоявал да продължат още по-нататък на изток, до самия край на света (според тогавашните географски разбирания), където най-отдалечените земи били обгръщани от водите на огромния океан. Или както го е обобщил, с пределен лаконизъм, римският историк Квинт Курций Руф:
Съдбата очакваше от него да приключи с покоряването на Ориента и излизането на брега на Океана, за да постигне всичко, на което е способен един смъртен.
Удивителна и съкрушителна се оказала победата, която спечелил през 326 г. край река Хидасп (днешната Джелум, вж. Глава 7) над Пор, раджата на Паравас (гърците го наричали „Порий“), над многочислената индийска войска, въоръжена с бойни слонове. Но когато неговите изпитани македонски войници, ядрото на войската му, измъчени от дългогодишните страдания, причинявани от невиждани природни явления като мусоните, му представили — в буквалния смисъл — своя ултиматум, Александър за пръв и последен път в живота трябвало да се примири с поражението, нанесено му не от друг, а от собствените му хора. С много ярост и неоправдана жестокост Александър си проправил път до делтата на Инд. Около него оставали все по-малко хора, защото, от една страна, много загинали в ежедневните схватки с индийците, а от друга — част от македонските войски били върнати в Иран по море. Тогава Александър взел донякъде съвсем безразсъдното решение да поведе останалите си спътници по ужасно тежкия преход сред пясъците на Макранската пустиня в днешен Белуджистан (наричана в древността Гедрозийска пустиня).
Както се оказало впоследствие, този убийствен преход през пустинята едва не сложил край на подвизите на Александър и донякъде затъмнил блясъка на предишните му военни постижения.
Връщането му в Иран, в центъра на новата му империя, трябвало да бъде ускорено заради нетърпящи отлагане практически съображения, причинени както от природните стихии, така и от спешния проблем за управление и администриране на тази наскоро сформирана огромна държава. Не е учудващо, че той не винаги постъпвал безпогрешно. Нито че неговите азиатски губернатори на провинции, все още наричани сатрапи според персийската традиция, се оказали корумпирани, некадърни или нелоялни, а понякога и трите заедно. Същото се отнася и до щетите и обидите, нанесени от Харпал — отдавнашен приятел на Александър (още от детинство), който наскоро бил удостоен с титлата главен имперски ковчежник, но въпреки това през 324 г. избягал (при това за втори път) в Гърция, задигайки значителна сума от това, което би трябвало да се счита за хазната на Александър. Към тези затруднения на Александър се прибавила и горчивината от загубата на най-близкия и най-отдавнашния му приятел Хефестион, назначен на длъжност, съответстваща на велик везир на империята (тази загуба била причинена от тежко заболяване, завършило със смърт). Според слуховете — на които поне този път можем да се доверим — връзката между Александър и Хефестион била нещо повече от дружба между двама предани приятели. Във всеки случай скръбта на Александър се измервала в Омирови мащаби, като че ли Ахил оплаквал загиналия Патрокъл. И може би след този срив Александър вече не възстановил душевното си равновесие и разсъдъка си до смъртта си, вероятно настъпила като последица от изключително силна треска, въпреки че според неизбежните при подобни събития слухове той, също като баща си, бил убит във Вавилон през юни 323 г.
Какво точно е планирал Александър за бъдещето на империя си? Това никога няма да узнаем със сигурност. Малко след кончината му били огласени ръкописи, обявени за „неговите последни планове“. Но те по-скоро биха могли да ни разкрият повече за неговата мегаломания и за политическите амбиции на неговите съперничещи си помежду си имитатори, отколкото да представят разумно подготвени краткосрочни и дългосрочни проекти. Непосредственият резултат се свеждал до продължителните междуособици сред шепата така наречени наследници (диадохи), които успели само в едно — в разкъсването на империята, която умряла заедно с основателя си. В началото на третото столетие преди Христа се оформили три големи царства в Гърция и Близкия изток: царството на Антагонидите в Македония и Гърция (т.е. в сърцето на Егейска Гърция), царството на Птоломеите в Египет и царството на Селевкидите в Азия, от които последните две били по-могъщи. Най-стриктно се съблюдавали заветите на Александър в царството на Селевкидите. Към средата на това столетие в Пергам се появило четвърто царство, владяно от династията на Аталидите. Така се оформил елинистичният свят, на който предстояло да бъде завладян от римляните през периода от края на третото до средата на първото столетие преди Христа. Много по-късно от развалините на този свят ще бъде издигната елинизираната Източна римска империя като първия бастион на християнството. Св. Павел, елинизиран евреин с римско гражданство, пристигнал от Тарс в Киликия, не далеч от полесражението на втората от трите решителни битки между Александър и персите.
Но може ли въобще македонците да се считат за гърци? Този въпрос може да изглежда озадачаващ, особено в светлината на наскоро отшумелия международен спор за названието на бившата югославска република Македония. Всъщност много гърци от епохата на Александър са вярвали, че македонците или не са истински гърци, или само отчасти, или пък въобще не могат да бъдат признавани за гърци. Въпреки че тези твърдения се основават на съответните исторически факти, все пак е редно да се добави, че много от тези преценки са се базирали на особеностите на македонския език, който в много случаи се оказвал напълно неразбираем за гърците. Но в подкрепа на противната теза се изтъква символиката от един приеман и споделян от двата народа мит, според който македонците могат да бъдат приемани за един от народите, населявали древната Елада — както като наследници на легендарния Македон (откъдето произлизало името Македония), така и като издънки на царствената династия на Аргеадите. Тези Аргеади претендирали, че били преки потомци на Темений, който според легендите някога в много далечното (и крайно неясно минало) се преместил от южния Аргос (в Пелопонес) на север към Македония. А тъй като родословието на Темений го свързало с рода на Херкулес, се получавало, че македонците произлизат от самия полубог и митичен герой Херкулес. Планината Олимп, обитавана от най-могъщите богове и богини, се намирала на територията на древна Македония, с което аргументите на македонците придобивали стократно по-голяма убедителност. Самите македонци не пропускали дори най-незначителната възможност да се възползват от това географското съседство, особено при разрастването на Диум, разположен по североизточния склон на планината, и превръщането му в свещен град, където също се провеждали олимпийски състезания.
Територията на Македония приблизително може да бъде разделена на две половини: Горна (западна) и Долна (източна). Втората се отличава с плодородната равнина Ематия. Някъде към 600 г. в източна Македония възникнала някаква форма на монархия, но първият македонски цар с по-доловимо присъствие на гръцката сцена бил Александър I, който царувал през по-голямата част на първата половина на V век пр.Хр. За нещастие неговият образ си оставал донякъде двусмислен, защото по времето на персийското нашествие в Гърция през 490 и 480/79 пр.Хр. той не бил нищо повече от васал на Великия цар на Персия Дарий I, както и при неговия син и наследник Ксеркс I. Това, че получил прозвището Филелин, също било факт с двойствено значение. От една страна то подсказва за лоялността му към гърците и за противопоставянето му срещу персите, но от друга говори, че той не бил признаван за елин или поне не в пълна степен.
Едва към края на V век пр.Хр. царете от династията на Аргеадите успели да постигнат обединението на Горна (западна) и Долна (източна) Македония — това било едва ли не задължително условие за укрепването на царството. Архелай (царувал от 414 до 399 г.) преместил столицата на изток от Егея (която оставала церемониалната столица на царството, в нея се намирали гробниците на царете) в Пела. Там той изградил нов дворец (където например приемал Еврипид), прекършил съпротивата на местните владетели от кантоните в Горна Македония, изградил мрежа от крепости, за да гарантира тяхната лоялност, и променил македонската войска в подобие на войските на гръцките си съседи от юг, като възприел техните оръжия, брони и тактически умения. Обаче плодовете на усилията на Архелай за унифициране и осъвременяване на войските били сериозно застрашени след неговата смърт, когато на македонския престол само за едно десетилетие се сменили седем царе. Стабилността на царството отново била възстановена от Аминт III (царувал от 393 до 369 г.), баща на Филип II (царувал от 359 до 336 г.) и дядо на Александър III (царувал от 336 до 323 г.) — т.е. нашия Александър.
От всичките си предшественици Александър бил задължен най-много на баща си — личност, която няма равна на себе си според един от съвременниците му, гърка Теопомпус от остров Хиос, който в никакъв случай не страдал от лековерие. Филип не само че издигнал Македония като най-силната държава на полуострова, но успял и да разшири територията й както на запад, така и на изток. При неговото царуване Македония се простирала от Адриатическо до Черно море и на север до Дунава. Освен това той затвърдил хегемонията си над гърците на юг чак до границите със Спарта в югоизточен Пелопонес. Тази хегемония той институционализирал посредством Коринтския съюз, който всъщност бил по-скоро инструмент, служещ само на него, отколкото на останалите държави, членуващи в съюза. Като главнокомандващ обединените военни сили на Коринтския съюз се предвиждало именно Филип да оглави панелинския поход срещу Персийската империя, замислен през 336 г. като възмездие и отплата за Гръко-персийските войни.
Обаче през същото лято, точно в разгара на пира по случай женитбата на дъщеря му Клеопатра (истинска, а не природена сестра на Александър), Филип бил убит пред много свидетели от Павзаний — недоволен член на личната охрана на царя. Нямало съмнение кой бил убиецът, но никога не се изяснило дали той действал сам или бил подтикнат от някакво тайно съзаклятие. Говорело се, че Павзаний бил сексуално оскърбен от Филип, но не е изключено в двореца в Пела да са съществували подмолни и много по-дълбоки политически течения. Подозренията се насочили към Олимпия, майката на Александър, както и към самия Александър, като може би не са напълно лишени от основания. Защото именно Александър се оказал най-облагодетелстваният от смъртта на баща си точно в най-напрегнатия момент за македонците, гърците, народите от Близкия изток и дори може би в цялата световна история.