Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)
Шрифт:
Съвсем наскоро обаче бе постигнат забележителен напредък в нашите познания и разбирания, когато се откриха възможности за публикуване на официалните текстове от Персеполис, написани на местния еламски език. Те ни показват, че империята при Ахеменидската династия вероятно е представлявала бюрократична монархия, изцяло структурирана според древните традиции, спазвани в Близкия изток. Но все пак тези документи са по-скоро изолирани свидетелства, ограничени хронологично само до половин столетие (приблизително от 525 до 475 г. пр.Хр.). Формалните и неформалните надписи (т.е. изписаните по заповед на двореца и придружаващите ги текстове, съставени по усмотрението на древните писари) демонстрират многонационалния произход на материалите и занаятчиите, впрегнати да градят величествения палат на Ахеменидите, в изцяло хибриден архитектурен стил. Сред тези майстори е имало и гърци (които древните перси, както и древните евреи, наричали „йонийци“). Ето един красноречив образец от Хартата на Дарий I за основаването на империята под формата на официален отчет за изграждането на огромния дворцов комплекс в Суза:
Аз, Дарий, великият цар, цар на царете, цар на всички земи, цар на цялата тази земя, син на Хистасп, Ахеменид…
Този палат, който съградих в Суза: тези материали бяха донесени от далеч…
Гредите от кедрово дърво бяха донесени от планината, наричана Ливан. Асирийските хора ги довлякоха във Вавилон. А от Вавилон карийците и йонийците ги пренесоха в Суза. Гредите от сисово дърво бяха донесени от Гандара и от Кармания. Златото, което беше обработено тук, бе донесено от Сарди и от Бактрия. Скъпоценните камъни от лапис лазули и червен халцедон, които бяха обработени тук, бяха донесени от Согдиана. Скъпоценният камък тюркоаз, който беше обработен тук, беше донесен от Хорезм. Среброто и ебонитът бяха донесени от Египет. Орнаментите, с които бяха украсени стените, бяха донесени от Йония. Слоновата кост, която бе обработена тук, беше донесена от Етиопия, от Индия и от Аракозия. Камъкът за колоните, който бе обработен тук, беше донесен от селото, наричано Абираду, в Елам. Каменоделците, които обработваха този камък, бяха йонийци и сардианци. Златарите, които обработваха златото, бяха мидийци и египтяни. Мъжете, които работеха по изпичането на тухлите, бяха вавилонци. Мъжете, които направиха украсата на стените, бяха мидийци и египтяни…
И тук само по себе си това историческо свидетелство не обяснява как е действала системата за управление на монархията, нито разкрива подробности по нейното функциониране. Но много повече светлина върху икономическите и военните аспекти в организацията на имперските структури хвърлят записите от архивите на двете финансови къщи във Вавилон и от официалната кореспонденция, написана на арамейски (официалния език на персийската империя), открити върху един египетски папирус. Обаче тук става дума само за две от провинциите в Персийската империя (чийто общ брой надхвърлял двадесет) и макар че са изключително важни за археолозите, тези документи се различават значително един от друг и не могат да бъдат използвани за обобщаващи изводи относно Персийската империя като цяло. Преди всичко трябва да се припомни, че всъщност цялата тази документация се отнася само до края на VI век и началото на V век пр.Хр., а не за периода на относителния упадък от IV век пр.Хр., т.е. по времето на Филип и Александър.
Заради това сме принудени да разчитаме предимно на историческите свидетелства от гръцки произход. С други думи: на документите, завещани на поколенията от победителите в продължилата повече от две столетия борба между Елада и Персия. За тях персите били само „варвари“, а населението на империята „роби“ (с изключение на великия цар и неговото обкръжение). Елинската гледна точка може да се илюстрира превъзходно чрез един цитат от Страбон (гръцки географ, от Мала Азия, живял няколко века след Александър): „От всички варвари на земята гърците знаят най-много за персите, защото нито един от тези варвари, които владееха Азия, не е властвал над гърците“!
Персийската империя била основана в средата на VI век пр.Хр. от Кир II Велики, син на баща персиец и майка мидийка, който водел произхода си от един от Ахемените (така гърците произнасяли името „Ахемениди“). На практика Кир успял да промени кардинално политически отношения между персите от южен Иран и техните далечни родственици — мидийците от северен Иран. В края на VII век пр.Хр. мидийците победили асирийците — единствената дотогава велика сила в региона, поделен днес от Иран и Ирак. Сред техните васали се оказали и персите („парса“ на техния език). Кир се наложил на мидийците, но не посегнал на институциите, занимаващи се с тяхното вътрешно управление. Освен това той бил отговорен за прекратяването на вавилонския плен на евреите, но неговите наследници претендирали за правото да оставят евреите под контрола на империята. Например Дарий I насилствено прехвърлял гърци от Милет и Еретрия към вътрешните провинции на Иран и към бреговете на Персийския залив.
Началото на управлението на Персийската империя от Ахеменидската династия било поставено от Кир (вж. Таблицата на владетелите от Ахеменидската династия, дадена след Приложението). През този период империята се проявила като достоен наследник на бюрократичните и монархическите традиции на Близкия изток. Но Кир и неговите преки наследници напредвали по-бързо и по-устремено от асирийците или мидийците по пътя на утвърждаването на империята. По времето, когато синът на Дарий I — Ксеркс — се опитвал да погълне древна Гърция (480 г.) Ахеменидската империя се простирала от р. Инд на изток до Егейско море на запад, от р. Джаксарта (Сърдаря) на североизток (течаща през териториите на днешните Узбекистан и Казахстан) до първите прагове на Нил на юг. Най-значителната фигура от тази епоха бил Дарий I (авторът на цитираните по-горе Бехистунски надпис и надписите от Суза), защото именно той въвел забележителна и много добре работеща имперска администрация. Все пак сме длъжни да отбележим, че единственото оцеляло до наши дни историческо свидетелство за този период, съдържащо обяснения за административните промени под скиптъра на Дарий I, е историята на гърка Херодот. Самият той се родил на територията на Персийската империя (в Халикарнас или съвременния град Бодрум на брега на Егейско море в днешна Турция) малко преди нашествието на гърците, за което разказва в томовете си, като едновременно с това възхвалява „великите и удивителните дела както на гърците, така и на не-гърците“.
Според Херодот империята след Дарий I била поделена между двадесет сатрапии или провинции, като всяка от тях трябвало да плаща годишен данък или в натура, или в брой, според еквивалентната стойност в сребърни монети. Но в описанието на Херодот не се споменава нищо за онези сатрапии, които предпочитали да заплащат данъците си в натура. Ако се вземат и те предвид, ще се получат всичко към двадесет и шест сатрапии. Всяка от тях била управлявана от сатрап — тази дума гърците заимствали от мидийците, което доказвало, че системата първоначално била прилагана именно в Мидия. Сатрапите били високопоставени царски служители, които често били избирани сред членовете на царстващата династия (принадлежащи към нея по рождение или по силата на династичните бракове), като до IV век пр.Хр. те без изключение били иранци. Наблюдавала се тенденцията за превръщане на сатрапиите в наследствени феодални владения. Нещо повече: Великият цар, който на теория притежавал всичките земи в царството си (също като английската корона), дарявал със земи най-изтъкнатите персийски аристократи и други знатни личности от неперсийски произход, включително и гърци. Ние разполагаме със свидетелства за подобна практика благодарение на находките от Мала Азия, Египет и Вавилония.
Най-важната задача на всеки сатрап била да осигурява събирането на дължимите данъци и да ги доставя в едно от централните седалища на имперската хазна. По време на царуването на противника на Александър — Дарий III — най-богатото имперско съкровище се намирало в Персеполис в днешната иранска провинция Фарс (името произлиза от древното название Парсия), т.е. в най-отдалечения и поради това най-труден за превземане регион в Иран. За да се облекчи безпрепятственото събиране на данъците, на сатрапите били поверени местни военни отреди. А за да се ускори доставянето на приходите от данъците до Иран, Персийската империя полагала доста грижи — векове преди Римската империя — за поддържането на пътна мрежа, подходяща за колесниците на имперските сановници. Най-известната магистрала в древна Персия бил Царският път, простиращ се от имперската столица Суза до Ефес в Йония. Общото разстояние възлизало на повече от три хиляди километра. Според някои оценки на антични автори чрез използване на системата от станции за смяна на конете (тези станции били общо 111), един пратеник можел да измине цялото това трасе за десет дни, докато за същото разстояние на войската — при пеши преход, натоварена с оръжия, обози и припаси, обременена от движещите се с нея стада — били необходими цели три месеца. В някои от намерените в Персеполис глинени таблици се описва изключително сложната бюрократична система за снабдяване на препускащите по Царския път имперски пратеници и вестоносци.
Съществуват няколко свидетелства, според които първите монарси от Ахеменидската династия се опитвали да ограничават мощта на сатрапите чрез изпращането на имперски гарнизони, чиито командири и пътуващите с тях бирници били подчинени пряко на короната, както и други официални представители на двореца, наричани „ушите на царя“. Но през IV век пр.Хр. се поставило началото на тенденцията за изземване от сатрапите на всички граждански, военни и финансови функции. Това явление, в съчетание с тенденцията за превръщане на сатрапиите в практически наследствени владения, било показателно за упадъка на централната власт и нарастване на независимостта на периферията. Разбира се, в случая от голямо значение е да не се преувеличава значимостта на източниците от епохите преди Александър, когато става дума за преувеличаване на слабостта на персийската корона, особено по-късно — при царуването на Дарий III. Това било на практика ловък пропаганден ход за насърчаване на гърците да се присъединяват към войската на Александър и за убеждаването им да се въздържат да служат като наемници за Дарий III. Но независимо от това съществуват достатъчно свидетелства, потвърждаващи, че управлението на империята отслабнало при Дарий III в сравнение с Дарий II (царувал от 424 до 404 г. пр.Хр.), да не говорим за епохата на възход на Персийската империя при Дарий I. Слабостта на империята в онези епохи много зависела от персоналните недостатъци на владетеля, тъй като могъществото на Великия цар било обвързано пряко с авторитета му пред воините и сановниците.
Според официалната персийска терминология (оживено коментирана от гърците) дори сатрапите били „роби“ на Великия цар, макар и само формално. Но това също не бива да се тълкува превратно, понеже империята на Ахеменидската династия никога не е представлявала само абсолютно владение на един всемогъщ господар, а по-скоро класическа форма на ориенталски деспотизъм. Великият цар бил избиран от воините в царствения дом на Ахеменидите и поне теоретично наследяването на престола се предавало от бащата към сина. Но тази верига на унаследяване се прекъснала още при третия (легитимен) цар Дарий I, тъй като той бил само далечен роднина на своя предшественик Камбиз. Друг допълнително усложняващ фактор било изобилието от синове, винаги налични като потенциални наследници на трона заради системата на харемите, развита от Ксеркс. Дворцовите интриги, последвани от убийствата на принцовете, се разраснали до размерите на ендемично заболяване — което още не означавало, че ситуацията в македонския двор била по-различна. И с това не се изчерпвали всичките сходства между двете династии и царства. Така например Дарий III бил съвсем далечен родственик на предшестващите го персийски царе и дължал трона си по-скоро на убийствените машинации и заговори, организирани от евнуха Багоаз, който успял да отстрани Артаксеркс IV (през 336 г.), както и много от претендентите за трона.