Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)
Шрифт:
Александър се озовал на трона, но едва след като властта му като цар била призната от войската. Първата му грижа била да осъди на смърт известен брой от потенциалните си съперници за престола, след което побързал да предяви претенциите си да наследи правата на баща си като върховен главнокомандващ на проектирания панелински поход срещу Персийската империя. Всичко това се случило през лятото на 336 г. Следващата година той посветил на подсигуряването на тила си в Европа, преди да потегли към Азия. Първо потушил безредиците по северните граници, като най-сурово наказал траките и илирите. После сломил гръцката съпротива, оглавявана от Тива. Градът споделил същата горчива участ на пълно опустошение, както Олинт през 348 г., когато бил превзет от Филип. Така, като подсигурил тила си, благодарение на огромното си военно предимство — за което бил задължен на баща си Филип — Александър потеглил към Азия през пролетта на 334 г. начело на армия, способна да се противопостави успешно на всичките армии, които Великият цар на
Все още съществуват доста противоречиви мнения по въпроса кога точно Филип Македонски възприел идеята за поход срещу Персия и какво точно възнамерявал да постигне чрез това нашествие. При Александър няма съмнения какво целял: първо да завоюва, после да властва над цялата съществуваща Персийската империя, а накрая да се заеме с нови завоевания. Не само територии като тази на днешния Пакистан — някогашно владение на персите, но и нови земи, може би наистина чак до границата, поставяна от океана, безбрежното море или гигантската река, за която древните са вярвали, че опасва цялата земна суша. Пред нас остава въпросът какъв вид владетел възнамерявал да бъде Александър — винаги се е предполагало, че той просто искал да изгради империята си и да властва над нея, но по-конкретно доколко щяло да се простира ориенталското влияние в управлението на тази империя и до каква степен нейният властелин щял да се преобрази в ориенталски монарх?
Александър умрял млад, в началото на средата на жизнения си път, така че не можем да гадаем какво е предстояло да бъде осъществено и дали не е предвиждал някаква по-значителна еволюция. Но вече разполагаме, поне според мен, с достатъчно доказателства, за да приемем, че той се готвел да се утвърди като нов цар на Азия, като докаже, че е легитимен наследник на персийските царе. Той дори започнал да възприема в адаптиран вид персийските царствени ритуали и символика и допускал иранци до най-високите постове във военното командване и администрацията. Оженил се за две персийки и една жена от Согдиана, като насърчавал най-близките си приближени да последват примера му; допуснал приемането на ирански войници във войската си, при това именно в онези части, които дотогава били изключително само от македонци; формирал нови елитни части само от ориенталски войници. Признавал почетни титли на ориенталските си придворни, преди да удостои с подобни своите македонци и т.н. Ето един пример, макар и да не е съвсем неопровержим — разказът на Трогий (гал, получил римско гражданство през I век след Хр.), преразказан от Юстин през III век след Хр.: 5
5
Вж. Приложението, т. 31 — Б.ав.
След като Александър започнал да носи царствените одежди на персийските царе, включително и диадема, каквато предишните македонски царе никога не били слагали на главата си… той казал още на приятелите си да носят дълги златни и пурпурни роби. За да имитира разюзданите пирове и другите разгулни обичаи на персите, той споделял нощите си с тълпа от придворни наложници… Към всичките тези празненства се добавяли и пищните дворцови приеми на пратеници от далечни страни…
Все още обаче не било ясно докъде Александър възнамерявал да променя старите методи на персите в имперската администрация. Но се създавало впечатлението, че внасял промени единствено с оглед на практическите ползи, а не защото бил недоволен от идеята за запазването на заварените от него ориенталски практики и институции, които толкова отдавна доказали ползата си при управлението на Ахеменидите.
Вече се спряхме на въпроса дали Александър наистина е бил грък. Самият той обаче въобще не се съмнявал в това. Преди всичко по културните въпроси той, следвайки насоката, завещана от баща му, изповядвал привързаността си към всичко гръцко и бил заобиколен от гръцки придворни — от своя дворцов шамбелан Евмений до официалния си историк Калистен, от адмирала си Неарх (негов приятел от детинство) до придворния си скулптор Лизип. Самият той се обявява за новия Ахил, а най-интимния си приятел Хефестион вижда в ролята на нов Патрокъл. Той представял своя военен поход в Персия като панелинска акция и бил достатъчно умен да върне на Атина статуите от Суза, които персите задигнали през 480 г. Също така изпратил триста брони, за да бъдат принесени като дар в нозете на статуята на богинята Атина в Партенона от „Александър, син на Филип и син на Гърция“. По време на походите си той редовно позволявал да се отбелязват всичките гръцки празници и тържества; разпространил из цяла Азия преклонението пред гръцките богове, като не на последно място било основаването на значителен брой гръцки градове във възловите точки на империята. Според биографията му, съставена от Плутарх, дори съществувало завещание, адресирано до неговия гръцки учител: 6
6
Вж. Приложението, т. 30–38 — Б.ав.
Когато походите му го отвели навътре в Азия, а той вече нямал достъп до други книги, Александър заповядал на Харпал да му изпрати някакви книги. Те съдържали истории (в проза) на Филист, много трагедии от Есхил, Софокъл и Еврипид, както и поеми — дитирамби от Телест и Филоксен.
Но все пак остава основният въпрос за природата на елинизма у Александър. Например доколко е бил искрен, когато се е позовавал на девиза за свободата на Гърция в прокламацията си след битката при Граник през 334 г.? И защо не е използвал военните възможности на същите тези гърци, особено могъщия боен флот на Атина или пехотата на държавите от Коринтския съюз (въпреки че била сравнително малобройна)? Вместо това той ги разпуснал веднага след завладяването на Персия. Защо толкова много гърци (като наемници) се сражавали срещу Александър, вместо да воюват с неговата войска — дори и при най-драматичната, решаващата за цялата му азиатска кампания битка край Гавгамела? И защо също толкова много гърци са подкрепили Атина във въстанието срещу македонското царство от 323/2 г., т.е. непосредствено след смъртта на Александър? А дали основаните от него градове действително били замислени от Александър като бъдещи културни центрове с основно предназначение да разпространяват елинизма или той се е ръководел от съвсем, други, много по-прагматични причини — например от политическо, военно или икономическо естество? Какъвто и да се окаже отговорът на последния въпрос обаче, не може да се оспорва фактът, че разрастването и процъфтяването на елинистичния свят през последните три столетия пр.Хр. — чиито главни центрове били основаните нови градове от Александър, като Александрия в Египет и Антиохия в Сирия — било пряка последица от завоеванията на Александър и усилията му за умиротворяване на Азия.
Мнозина историци приемат, че Александър е бил най-великият завоевател в цялата световна история. Но неговите изключителни способности трябва да се разглеждат само в контекста на епохата, за да могат да се преценяват правилно, като се взимат предвид дипломатическите дарби и уменията му за ръководене на войската на бойното поле. И преди всичко трябва да бъдат разглеждани на фона на почти чудодейните преобразувания, извършени от Филип в македонската армия.
В Глава 7 е обърнато специално внимание на пет от многото и разнообразните акции на Александър, защото те илюстрират различни аспекти от неговата гениалност като стратег. Става дума за неговия първи и едва ли не „програмен“ военен поход през 335 г. (веднага след възцаряването му) — разпрострял се далеч на север отвъд Дунава и на юг до Гърция; мъчителната седеммесечна обсада на Тир през 332 г.; решителната победа над Великия цар на Персия Дарий III при титаничната битка край Гавгамела през 331 г.; партизанската война в Централна Азия от 329 до 327 г. и накрая победата край река Хидасп през 326 г. над Пор, раджата на Паравас. Другите две големи сражения на суша (това при река Граник през 334 г. и второто край град Ис през 333 г.) също ще бъдат обсъдени с дължимото внимание. Но освен това ще се спрем и на често пренебрегваната морска акция в Егейско море и източното Средиземноморие (през периода 334–332 г.), в която Александър съзнателно се въздържа да не участва пряко.
Друга основна тема, на която специално ще обърнем внимание, е посветена на това как Александър е възприемал себе си, както и неговото желание да бъде признат от другите не само като простосмъртен, но и като някакъв свръхчовек или божествено създание (вж. Глава 11). Но той съвсем не е бил първият в гръцкия свят, който се е превърнал в култова фигура, при това в буквалния смисъл на думата. През 404 г. олигарсите от остров Самос, след като си възвърнали властта, преименували празника на града от Херея (наречен в чест на велика богиня Хера, сестра и жена на бащата на всички богове Зевс) на Лизандрея — в чест на техния спартански благодетел Лизандър, който въобще не бил някакъв безсмъртен бог, а съвсем обикновено и простосмъртно човешко същество. Чрез този опит за запълване на пропастта между смъртните и безсмъртните създания се създал прецедент, който обаче не бил повторен до времето на бащата на Александър — Филип, т.е. в продължение на две или три поколения.
Към края на своето царуване (323 г.) Александър със сигурност е бил боготворен от ориенталците като бог на Азия — както във Вавилон, където умрял, така и далеч на запад, в Египет (където преклонението пред управляващия фараон било многовековна религиозна традиция). Но въпреки че са съществували такива прецеденти, трябва да се напомни, че персийските царе, чийто последен представител е бил изместен от Александър, никога не са били възприемани като богове. Те са били приемани единствено като наместници на земята на великия зороастрийски бог на светлината — Ахура Мазда. Така че Александър наистина предприел огромна стъпка, като пожелал или се разпоредил да бъде почитан като божество от своите негръцки поданици (ориенталското население на империята му извън Вавилония и Египет). Освен това той приживе бил боготворен от жителите на гръцките градове по малоазийското крайбрежие на Средиземно море, понеже те му били много благодарни за освобождението от персийското потисничество. Може би дори и в континентална (европейска) Гърция са били наблюдавани подобни прояви — ако, разбира се, може да се вярва на едно доста ненадеждно доказателство, каквото представлява имперската заповед, издадена през 324 г. от самия Александър, с която се нареждало на всичките поданици на неговата империя да го почитат като божествено създание.
Може би той копнеел за още по-голямо признание и е възнамерявал да допълни този свой декрет с уточнението поданиците му действително да повярват, че е бог, а не само формално да го третират като такъв. Само поради случайно стечение на обстоятелствата не се стигнало до демонстративно нарастване на неговата самоувереност в хода на кампанията за принудителното му обожествяване. Като ключов момент в тази насока би трябвало да се приеме консултацията му в оазиса Сива с оракула на либийско-египетския бог Амон (Амун) — след тази визита той започнал да говори за себе си като за генетичен потомък на боговете. 7 Това създавало поводи за шеги с неговия „така наречен“ баща Филип. Той се опитал да застави своите гръцки и македонски придворни да му отдават почит, което в Персия бил по-скоро социален обичай, отколкото религиозен ритуал, но в очите на гърците изглеждал повече религиозен, а не социален, тъй като бил дължим единствено спрямо боговете. Всичко това може би е било косвен начин да подскаже на своите гръцки и македонски придворни, че е считал себе си за божествено създание. Но може да бъде интерпретирано и по съвсем различен начин — като метод за сливане на неговия гръко-македонски двор с неговия персийски двор в една обща сплав чрез задължаване и на гърците, и на македонците да се примирят с персийския модел за церемониален поздрав към владетеля.
7
Вж. Приложението, т. 50–55 — Б.ав.