Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)

Картлидж Пол

Въпреки това дори един слаб цар, какъвто се очертавал Дарий III, можел да разчита на огромна институционална и символична подкрепа. Той, ако цитираме една формула от надписа на Дарий II, бил „Великият цар, цар на царете (шахиншах), цар на хората от много народи и племена, цар на цялата земя, простираща се нашир и надлъж“. Неговата особа била свещена и макар че не бил бог, той управлявал по милостта на великия зороастрийски бог на светлината (огъня) Ахура Мазда, чието символично присъствие доминира, примерно, в надписа, оставен от Дарий I насред отвесната и непристъпна скала край Бехистун. В хартата на Дарий I за основаването на империята се намира открито обръщение към този бог:

Ахура Мазда е велик бог, който създаде тази земя, който създаде небето, който създаде човека, който създаде щастието за хората, който направи Дарий цар, един-единствен цар сред многото, безкрайно многото хора.

Великият цар царувал в своя царствен двор, където сред официалните му сановници фигурирали

царският виночерпец (така например библейският пророк Езра бил царски виночерпец в двора на Артаксеркс I), царският копиеносец, царският лъконосец, предводителят на царската стража, великият везир (на гръцки „хилиарх“ или господар на хиляда воини, хилядник). Не на последно място в дворцовата йерархия се нареждали евнусите. Именно сред тях изпъквал онзи евнух Багоаз, с когото Александър се сближил толкова много — същият, за когото ни разказва така увлекателно Мари Рено 10 в своя превъзходен роман „Персийското момче“ — не бива обаче да се бърка с неговия едноименен предшественик, замислил и ръководил убийствата, довели Дарий III на трона.

10

Мари Рено, самата тя лесбийка, няма никакви затруднения с пресъздаването на бисексуалността на Александър. За нея „Персийското момче“ е епоним (личност, на която се наименува нещо) на евнуха Багоаз, който Александър „наследил“ от Дарий III. Докато Клаус Ман (син на класика Томас Ман) в романа си „Александър. Романът на една утопия“ стига по-далеч: според него Александър е бил това, което днес наричаме „гей“. — Б.пр.

Сред най-важните функции на придворните евнуси били задълженията им да надзирават харема, попълван както с персийки, така и с девойки от друг произход. Една от тях се оказала библейската Естер — в преданието за Естер се дава описание (разбира се, от еврейска гледна точка) на процеса на търсене на заместница на първата жена на царя по време на царуването на Артаксеркс (т.е. Ксеркс I, царувал от 486 до 465 г.):

Кога идеше време на всяка девойка да влезе при цар Артаксеркса, след като дванайсет месеца наред биваше извършвано над нея всичко, определено за жените, — защото толкова време се продължаваха дните на мазането им: шест месеца със смирново масло и шест месеца с благовония и други женски мазила, — тогава девойката влизаше при царя. Каквото и да поискаше, даваха й всичко, кога излизаше от женския дом в дома на царя.

Вечерта тя влизаше и сутринта се връщаше в други женски дом под надзор на царския скопец Шаазгаза, пазач на наложниците; вече не влизаше при царя, — освен ако царят я пожелаеше, и биха я повикали по име. (Естер, 2:12-14)

Решенията на царя по всичките политически въпроси били окончателни, но за целта той бил съветван от седмината специални върховни съветници, от царските съдии и от неопределена група други приближени, избирани сред така наречените почетни равни, царски приятели и царствени роднини. Някои от тези титли не били премахнати от Александър — като част от мерките, предвиждани в неговата политика за ориентализация на империята му. Тези съветници били до един перси или в по-широк смисъл — иранци, чрез които и в чийто интерес в крайна сметка съществувала империята. Освен това царят бил върховен главнокомандващ на всички имперски армии и по време на битка символично заемал позиция в центъра на персийската войска. Там той бил охраняван от специална дворцова гвардия от хиляди внимателно подбирани воини. Кандидатите за тази елитна част от царски телохранители се набирали от ударната пехота, известна като „гръцката“ и „десетте хиляди безсмъртни“ — наричани така според някои автори (макар че това по-късно да се оказва погрешно заключение), защото загубите незабавно били попълвани от свежите резерви, специално поддържани в пълна готовност за тази цел. Именно „десетте хиляди безсмъртни“ осигурили възкачването на трона на Дарий I. А той не закъснял да им се отблагодари, като наредил да бъдат изобразени като стрелци от неговата свита върху цветните тухли, с които били украсени стените на неговия дворец в Суза. Самият Дарий бил изобразен като стрелец с лък на монетите, изсечени от злато и сребро за негова прослава и съответно наречени на него: „дарик“. Обаче първостепенната ударна сила в персийската войска била кавалерията от западните ирански провинции. Колкото до персийската пехота през IV век пр.Хр., за да попълни нейните редици, Великият цар предпочел да се лиши от внушителните си запаси в злато и сребро, за да наеме гръцки наемници, с които да подсили пехотата си. Царската хазна към 331 г. съхранявала около 235 000 сребърни таланта, което обяснява защо около 50 000 гръцки наемници се сражавали срещу Александър през периода 334–331 г.

След напрегнатите вътрешни династични междуособици през 401/400 г. за спечелването на персийския трон, известен брой от тези гръцки наемници започнали да се съмняват, че могъществото на Великия цар ще остане все така непоклатимо.

Кир, по-младият брат на царуващия Артаксеркс II, според слуховете бил насърчаван от майка им Паризатис да се пребори с него за короната. За да успее да узурпира трона, Кир наел повече от десет хиляди гръцки наемници. Решителната битка се състояла при Гунакса в Месопотамия, но въпреки помощта на тези гръцки наемници Артаксеркс II победил брат си Кир и заповядал да го обезглавят. Оцелелите се опитали да се измъкнат от центъра на Персийската империя и да се върнат в лоното на гръцката цивилизация по южните брегове на Черно море. Те преживявали там, без се намесват във военните походи на Великия цар, но за сметка на това страдали заради планинския характер на терена и лошите атмосферни условия.

Тази история била обезсмъртена от историка Ксенофонт от Атина. Но още преди да се появят неговите творби, неуморният атински памфлетист Изократ по време на олимпийските игри от 380 г. провъзгласил, че трябва да се предприеме панелински военен поход срещу персите, защото тогава те били най-слаби. По-късно той повторил своя призив пред бащата на Александър — Филип, който поради свои съображения се заел с организирането именно на такъв поход, ала бил принуден да остави завършването му на Александър.

Тези удивителни перипетии или поврати на съдбата (като победите на Александър над персите) били коментирани много точно в Атина през 330 г. от прочутия атински оратор Есхин:

Не е ли персийският цар този, който искаше да отнеме на гърците земята и водата само защото бил господар на цялото човечество от земите, където слънцето изгрява, до земите, където слънцето залязва? Не е ли той монархът, който сега се бори не да владее света, а да спаси своя живот?

Както се оказало впоследствие, Дарий III загубил не само царството си, но и живота си. И оттогава насетне светът — вече светът на Александър — никога не бил същият.

Глава 3

Младостта на Александър (356–334 г. пр.Хр.)

Гръцкият биограф Плутарх — нашият най-добър и много често единствен източник за първите двадесет години от живота на Александър, — съобщава за една нашумяла в древността история:

Филип току-що бил превзел Потидея на Халкидическия полуостров, когато почти едновременно получил три съобщения: първото гласяло, че Парменион постигнал голяма победа срещу илирите, второто било посветено на победата на неговия расов жребец в конните надбягвания на олимпийските игри, а едва третото било относно раждането на сина му, наречен Александър.

Вече познаваме македонския цар Филип II и неговия най-виден военачалник Парменион. Илирите по традиция били враждебно настроени към македонското царство и открай време създавали сериозни проблеми по западната му граница. Олимпийските игри от край време били най-престижните от всички панелински празненства. Майката на Александър, Олимпия, четвъртата съпруга на Филип, била гръцка принцеса от Молосия в Епир (на юг от Илирия), която родила Александър в Пела (административната столица на Македония). Името Александър вече било използвано от царуващата в Македония династия. 11 Но самият факт, че това име било алтернативно за Омировия Парис, може би също може да ни обясни страстното увлечение на Александър по всичко, свързано с Омир.

11

Името е подбрано напълно подходящо, защото Александър означава „предводител на мъжете“ (гр.). — Б.пр.

Разбира се, ние не сме задължени да приемаме съвсем стриктно хипотезата за историческата достоверност на всичко около тези забележителни хронологични съвпадения, на които Плутарх набляга. Обаче един пасаж в неговите описания все пак може да ни разкрие много за всичките основни характеристики на сложната и донякъде трудно разбираема наследственост при Александър. Илирите, заедно с пеоните от север и траките от североизток и изток, са причинявали най-сериозните затруднения в царуването на много от македонските владетели. За Филип победите над тях са били предварителни условия за по-сериозната роля на Македония на Балканския полуостров, която замислял. Той успял да ги победи, защото притежавал най-добрата войска на този полуостров, водена или лично от него, или от много способния пълководец Парменион. Победата на коня на Филип на олимпийските игри символизирала както процеса на културното приобщаване на Македония към гърците (процес, който той всячески поощрявал в своето царство), така и все по-доминиращата й роля, която той искал да й осигури в гръцкия свят, простиращ се на юг от долината Темпе, т.е. границата на Македония със съседна Тесалия. Колкото до телесната връзка между Филип и Олимпия, някои източници твърдят убедено, че от родителите си Александър е наследил много странната комбинация от лидерски качества и страстен мистицизъм. От друга страна охлаждането на чувствата между родителите му е довело до отчуждаването на баща му към него, което той възприемал като заплаха срещу възможността в бъдеще да наследи македонския престол. Дълго Александър се опитвал да преодолее заседналото в него чувство на несигурност, като го компенсирал по различни начини, ала не всички от тях били приятни или положителни.