Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)
Шрифт:
Във всеки случай битката при Ис в Киликия през ноември 333 г. несъмнено изиграла огромна роля за повдигането на духа на Александър и неговите войски. Ако трябва да се вярва на Ариан или на неговите исторически източници, тази победа вдъхнала кураж на Александър да се обяви за легитимен наследник на персийския трон и на цялата империя, като същевременно дръзнал да разобличи Дарий III (който наистина притежавал доста съмнителни права за тази титла) като недостоен узурпатор на престола.
Дарий III предварително изпратил обоза си към Дамаск в Сирия. Той обаче бил заловен от Парменион, което позволило на Александър да се посвети изцяло на своята парадоксална стратегия — да се опитва да победи персийския флот единствено чрез действия по суша.
Под командването на родоския грък Мемнон (чиято съпруга принадлежала към най-високопоставената персийска аристокрация) персите възнамерявали да овладеят чрез флотата си най-важните острови в Егейско море. След това предвиждали да ги използват за предни фронтови бази и да изпратят оттам кораби, войски и злато към Гърция с цел да възбудят недоволство и брожения срещу Александър в тила му. Съвсем не било за пръв път, когато персийското злато можело да изиграе ключова роля в дестабилизирането на континентална Гърция. Мемнон правилно разчитал на успех благодарение на тактиката на повсеместно настъпление и унищожаване на гръцките пристанища, а не на изолирани и внезапни настъпления като това на Александър при Граник. Именно той заповядал да се изпратят три отделно действащи персийски корпуса в тила на Александър в Анадола, което принудило едноокия македонски военачалник Антигон 25 на три пъти да спасява Александър от разгромяващо нападение в тила.
25
Един от наследниците на Александър (наричани „диадохи“) основател на царстващата в Македония династия на Антигонидите. — Б.пр.
По една нелепа случайност Мемнон умрял през 333 г. Ако не е била преждевременната му смърт и ако неговата многообещаваща стратегия била прилагана успешно, може да се спори дали регентът на Александър в Македония — Антипатър — би могъл да се съпротивлява срещу обединените сили на гърците и персите по западното крайбрежие на Егейско море и дали не би се наложило на Александър да се завърне по спешност в Македония. Ала събитията за пореден път се подредили по най-благоприятния за Александър развой, още повече че Антигон спечелил в Анадола три решаващи победи (на което се дължи по-нататъшната му значителна роля в управлението на империята след смъртта на Александър). Така Александър се сдобил с възможността да си позволи най-дълготрайната обсада в историята на азиатския си поход. Този път усилията му били насочени срещу финикийския град Тир. Обсадата на Тир се проточила през първите седем месеца на 332 г., като била съпътствана само от незначителни сблъсъци с остатъците от финикийския и кипърския флот. Всъщност най-сериозна съпротива оказали жителите на Тир. Тяхната солидно укрепена крепост се издигала на почти непревзимаем крайбрежен остров. Единствено притеклите се на помощ на Александър дезертирали кораби от финикийския флот открили неочакван достъп до острова, от което той не закъснял да се възползва. Ако Александър действително заслужава да бъде почитан за вечни времена като велик стратег, то това би трябвало да се отдава преди всичко на уменията му да организира обсади, от които обсадата на Тир е неговият шедьовър.
В края на краищата считаният за непристъпен Тир паднал. Според някои източници Александър се бил заклел, че ако жителите му продължават да се съпротивляват все тъй упорито, щял да разпъне на кръст повечето от тях по протежението на бреговата ивица. Атиняните също били укорявани в миналото за подобни прояви на крайна жестокост след извънредно продължителната обсада на Самос по времето на Перикъл (440/39 г. пр.Хр.). Сега Александър можел да продължи на юг, за да се заеме със следващата обсада, този път на палестинската крайбрежна крепост Газа. Но макар че тук препятствията пред него се оказали по-незначителни, той до такава степен се разгневил на Бат (владетеля на Газа), че замислил за него най-сурово наказание, което да послужи за назидание на всички, дръзнали да се съпротивляват срещу победоносните му воини. Ахил влачел Хектор след колесницата си и така обиколил три пъти стените на Троя, но поне Хектор вече бил издъхнал, преди да бъде завързан и теглен от конете на Ахил. Докато Александър — за да бъдело наказанието по-жестоко — заповядал да вържат Бат за колесницата жив и да го влачат около стените на Газа, докато най-после нещастникът издъхнал в неописуеми мъки. Целта на завоевателя била да се сломи съпротивата както на Тир, така и на Газа, но използваните за това средства откровено граничели със садизъм.
И така, в крайна сметка стратегията на Александър за спечелване на превъзходство по море се оказала успешна, въпреки че изцяло са базирала на благоприятни шансове. Пред него вече бил открит пътят към Египет — жизнено важен за стратегическата му позиция и за икономическото му преуспяване, защото от незапомнени времена Египет играел ролята на житница за целия регион. Там, в Египет, Александър получил като подарък от съдбата това, което почти никъде другаде не заварил в обширната Персийска империя — приятелски настроена към него средна класа. Египет бил завоюван от Кир II Велики (син на Камбиз I) и присъединен от него към Персийската империя още през двадесетте години на V век пр.Хр. Дарий I проявявал жив интерес към делата на египтяните, но неговият син Ксеркс засегнал интересите на могъщата в Египет каста на жреците. В Египет както държавата, така и обществото винаги са притежавали подчертано теократичен характер и жреците от много столетия са били сред управляващите касти — не само на централно, но и на локално ниво, като много често са били най-способните изразители на националните стремежи за самоопределение.
Първото по-сериозно египетско въстание срещу Персия избухнало в средата на петото столетие пр.Хр. Обаче дори този бунт не довел до по-значителни промени, тъй като през периода от 405 г. и 344/3 г. Египет на практика бил независим от персийското управление.
Като възмездие за възмутителна нелоялност на египтяните Артаксеркс III — предшественик на Дарий ІІІ на персийския трон — започнал да преследва египетското жреческо съсловие. Именно по тази причина жреците в долината на Нил приветствали Александър Македонски — те гледали на него като на по-малката от двете злини. Във всеки случай неговото поведение в Египет неизменно създавало впечатление за прекалено ревностно, но все пак — поне привидно — искрено почитане на местните богове и религиозни ритуали, осветени от многовековните традиции в страната на най-древните паметници — пирамидите. В Египет той умело успял да спечели благоразположението на жреческото съсловие особено с жертвоприношението в чест на свещения бик Апис, извършено в старата столица Мемфис. Дори вероятно е бил официално коронясан като фараон в Мемфис на 14 ноември 332 г. (датата е ориентировъчна).
От Мемфис Александър отплувал на север — към делтата на Нил. Според легендите край един от ръкавите на делтата — в Канобик — той лично избрал мястото за бъдещия град Александрия (за официално призната дата на основаването му се приема 7 април 331 г.). Тогава може би никой от съвременниците на събитието още не е подозирал, че този град ще бъде най-голямата от няколкото новопоявили се Александрии, създадени от него, и ще стане столица на царството на Птоломеите — една от бъдещите династия, основана от един от неговите наследници („диадохи“), Птоломей. И освен това ще процъфтява като водещ център на елинистичната цивилизация и култура, завладяла целия Близък изток, а още по-късно — още по-необятната империя на римляните. Именно там евреите от египетската Александрия превели своята свещена Библия на гръцки под названието „Септуагинт“.
След избора на мястото на египетската Александрия македонският цар се решил на едно донякъде озадачаващо и несъмнено крайно рисковано пътешествие до светилището на оракула на бог Амон (Амун) в оазиса Сива, в пустинята отвъд западната египетска граница. 26 Относно причините за това загадъчно негово посещение древните източници не са единодушни, а съвременните учени ни предлагат доста разнообразни обяснения както за намеренията на Александър, така и за последствията от него. Последните могат да се разпределят в три доста обширни категории: прагматични, мистични и комбинирани (както прагматични, така и мистични). Лично аз съм склонен към третия вариант.
26
Вж. Приложението, т. 58–68 — Б.ав.
Каквито и да са били мотивите за пътуване до Сива, те със сигурност са си стрували Александър да поеме толкова голям риск. Поклонението пред оракула на Амон очевидно е имало за него толкова важно стратегическо предимство, че той дори отложил временно постигането на най-важната си цел — разгромяването на Дарий. И така на персийския Велик цар, все още съкрушен заради унизителното поражение при Ис, било предоставено предостатъчно време за прегрупиране на силите, при това точно преди следващата важна — и както се оказало впоследствие — решителна битка.