Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)
Шрифт:
На този етап се намесил вторият фактор, намиращ се извън контрола на Александър. Бегълците от персийската армия след поражението й при гр. Ис се опитали да си пробият път до средиземноморския бряг, за да намерят убежище в трюмовете на персийските кораби. Ала тези разпокъсани отреди на три пъти били отблъсквани от македонците начело с Антигон Едноокия (Монофталмус) — командир на войските от Фригия. Разбира се, Александър заслужено се доверявал на този пълководец и съответно спечелил много от това, че поставил най-подходящия очевидно на подходящото място в най-подходящия момент, за да предотврати прекъсването на комуникациите на македонската армия. Но все пак за македонците ситуацията си оставала доста рискова. От друга страна, обаче третият фактор почти изцяло зависел от Александър: той успял да лиши персийския флот от неговите пристанища и снабдителни бази, включително и чрез поредица от успешни обсади. По време на най-страховитата от тях — толкова тежка обсада, че повечето военачалници от онази епоха въобще не биха дръзнали да се заемат с нея, да не говорим да я приключат успешно — поставила изключителните способности на Александър като гениален пълководец пред необикновено трудно
„Геният — казвал Наполеон — е мерило за величието на пълководеца, което не може да бъде обяснено само с думи.“ Именно пред стените на непристъпния Тир, ако не другаде, Александър доказал, че е гений в стратегията. Финикийската крепост Нови Тир (в днешен Ливан) представлявала изключително солидно укрепен остров, чиито непревзимаеми стени имали обща обиколка от 4.5 км. Островът бил разделен от левантинския бряг с морски проток, широк 800 м. Стените на крепостта били високи и дебели, а дълбочината на протока достигала до 185 м. Както вече знаем, точно тогава Александър нямал на свое разположение флот, а дори най-мощният от катапултите в македонската войска не можел да причини сериозни щети на такива стени от разстояние над 150 м. Логично, но рисковано Александър избрал единствения възможен начин за атаката срещу Тир. Той заповядал да се издигне насип, подобен на вълнолом, през протока между брега и остров Нови Тир, за да превозят по него войниците платформа за двете огромни обсадни кули и катапултите за изстрелване на камъни и горящи стрели. Все пак Александър имал зад гърба си прецедент в тази насока, който го вдъхновявал в толкова трудното начинание. През 398/7 г. сицилийският тиран Дионисий I (от гръцки произход) конструирал подобен насип и се заел успешно с обсадата на финикийската крепост Мотия — малък остров на западния бряг на Сицилия. Но морето около Тир било доста по-дълбоко, а финикийците в обсадената крепост били много по-войнствени от жителите на Мотия. Дори високите кули на Александър (достигащи 20 етажа) с усъвършенстваните метални куки за захващане към крепостните кули и стени, с подсилените тарани за разбиване на крепостните врати и със способността си да превозват голям брой воини, прикривани от стрелите на обсадените защитници зад необработени животински кожи, се оказали безпомощни срещу решителната съпротива на обитателите на Тир.
Ариан набляга на критичното значение на този епизод от биографията на Александър, като цитира вдъхновяващата реч на младия македонски цар:
Приятели, драги войници, не виждам възможност да напредваме безопасно по-нататък към Египет, докато персите в тила ни продължават да контролират морските простори. За да се впуснем в преследване на Дарий, оставяйки град Тир непревзет, а Египет и Кипър във вражеските ръце, ще означава да се подложим на много голям риск, особено като знаем какво е сега положението в Гърция. Докато нашата войска преследва Дарий по стъпките му навътре в сушата чак до Вавилон, персите могат да овладеят цялото крайбрежие и така ще си осигурят условия да прехвърлят войната в Гърция. Спарта не крие, че е враждебна към нас, а Атина само привидно се обявява за наш съюзник, тъй като се страхува, а не от добра воля, и е на наша страна само временно. Но ако успеем да разрушим Тир, цяла Финикия ще падне в ръцете ни, както и финикийската флота, което е задължително условие за надмощието ни над персийската флота както числено, така и качествено, иначе персийските кораби няма да закъснеят да се отправят срещу нас.
Но дори и Ариан признавал някои от многото недоглеждания на Александър, включително принудителното изоставяне на първия насип и прекалено големите загуби в жива сила. Причината за това временно отстъпление според един от съвременните експерти по използването на запалителни оръжия в древността била появата на „най-изумителния запалителен кораб от всички, известни дотогава“:
Историците Ариан и Квинт Курций Руф описвали този кораб като страховита и огромна плаваща бомба. Финикийските механици избрали един от най-големите тогава транспортни кораби (двумачтов, използван за превоз на бойни коне) и го заредили с казани, натъпкани догоре със сяра, асфалт и други материали, способни да подпалват всичко наоколо и да поддържат огъня. Предната палуба на кораба била запълнена с кедрови факли, смоли, катран и други запалителни вещества, а трюмовете — заредени със сухи клони, допълнително залети с горивни смеси. Като изчакали благоприятната посока на вятъра, за да го насочат право към насипа на македонците, финикийските гребци подкарали кораба към насипа между брега и крепостта. Тогава върху този насип или вълнолом се намирали две високи кули, както и голям брой балистични метателни механизми, всичките прикрити зад палисадите и завесите от кожи срещу летящите от крепостните стени запалени стрели. Македонците се оказали неподготвени за коварната атака на финикийците под формата на буйно горящия и неуправляем кораб. Финикийците гребели като полудели, а щом наближили насипа, се спасили като скачали през борда и плували бързо, за да се върнат до крепостта, служеща за тяхно спасително убежище. От удара с насипа казаните с горяща смола засипали насипа с изгарящото всичко по пътя си съдържание, което още повече подсилило пламъците.
Още от древността та чак до наши дни се разпространявали какви ли не романтични истории с предназначението да отвлекат вниманието на читателя от по-неуспешните епизоди от живота на Александър. Например един от неговите учители от най-млада възраст — Лизимах от Пела (който се представял в ролята на Омировия Феникс, а Александър — в ролята на Ахил), твърдял, че го съпровождал по време на разузнавателните обиколки из ливанските планини, обитавани само от арабски номади. Но се оказало, че Лизимах не можел да пътува толкова бързо, колкото останалите, и през една студена и мрачна нощ (според версията на Плутарх) несъмнено би умрял от студ, ако Александър не останал с него до разсъмване. Дори се говорело, че за да спаси учителя си от смърт чрез измръзване, Александър се прокраднал до лагера на арабските пастири и откраднал от тях огъня (също като Прометей), за да запали огън, на който да се стопли Лизимах. Но тази и други подобни поучителни истории с морално-вдъхновяващ характер не успявали да прикриват суровата истина — без поддръжка по море цялата авантюра с обсадата на Тир била безнадеждна, дори граничела с лудост.
Все пак накрая именно Александър се оказал победителят, макар и на доста висока цена. Най-после се стигнало до повратния момент — когато 220 финикийски и други кораби на персийска служба, под влиянието на слуховете за неизбежната крайна победа на Александър над Дарий, преминали на страната на македонците. Тези платноходи позволили на македонците да атакуват крепостта в най-незащитената й страна — не откъм сушата, а откъм морето, където стените не били толкова високи. Освен това така се създала възможност за изграждане на втори насип. Но дори и тогава победата изисквала огромни усилия, както и небивало съчетание от ловка тактика, концентрация на силите и подривни действия. Към последните се причислявали такива ходове като кораби с метални остриета (тарани) за потопяване на противниковите плавателни съдове чрез преки сблъсъци, щурм на щитоносците, обсипване на крепостните стени със запалени стрели от катапултите по палубите на обсадните кораби, флот за нападения на двете съседни пристанища по крайбрежието, както и диверсионни отряди за нощни прониквания през крепостните стени. Атакуващите обаче непрекъснато били обстрелвани с катапултите на защитниците на крепостта, изпращащи силно нагорещен пясък, който причинявал жестоки изгаряния.
За стратегическите способности на Александър много е изписано и изговорено, защото той, както никой друг, умеел да вдъхновява хората си благодарение на изключителната си енергия. Деметрий — един от монарсите, наследили едно от царствата след разпадането на империята на Александър — три десетилетия по-късно спечелил почетното прозвище „Обсадителя“ (на гръцки Полиорсет), но тази титла много повече прилягала на Александър.
Обаче успехът при обсадата на Тир отнел на македонския цар няколко месеца. Все пак той можел да си ги позволи, защото според традициите във военното изкуство на древна Гърция обсадите винаги траели дълго. Но това значително закъснение позволило на Дарий III да се възползва и да се съвземе след съкрушителното поражение край Ис. Освен това блясъкът на славата на Александър помръкнала, когато заповядал да бъдат екзекутирани две хиляди от защитниците на Тир — за пример и назидание на останалите крепости по крайбрежието.
Малко преди началото на 331 г. Александър вече имал две забележителни победи зад гърба си — битката при река Граник и битката при Ис. Той покорил Тир след продължителна и много изтощителна обсада. Неговите войски освободили повечето от градовете в земите на Персийската империя на запад от река Ефрат. През зимата на 332/1 г. той предприел загадъчното пътуване до оракула на египетския бог Амон в оазиса Сива, а през април 331 г. основал новия град Александрия в делтата на Нил. Едва в края на пролетта на същата година той отново се посветил на основната цел на похода си — окончателната победа над Дарий III. През последните шест месеца персийският цар обмислял сериозно стратегията си и трескаво търсел спасителен изход, тъй като след поражението при Ис в стана на Александър като пленници и заложници били задържани членове на неговото семейство (майка му, жена му и двете му дъщери). На известната мозайка от римския град Помпей, нарисувана вероятно въз основа на по-ранна картина, се вижда много интересен психологически момент от битката — Александър почти е стигнал до колесницата на Дарий, когато персийският цар заповядва на телохранителите си да го спасяват с бягство. Освен всичко друго тази мозайка нагледно илюстрира тревогата на Дарий, осъзнал, че още едно такова катастрофално поражение ще се окаже последното в живота му.
От катастрофата при Ис Дарий III научил няколко полезни урока. Първият от тях се свеждал до това, че не само трябвало да събира войски, по-многочислени от тези на Александър (който имал по-многобройна армия при Граник, но не и при Ис), но и да подбира бойното поле по такъв начин, че да му позволява да се възползва от численото превъзходство на персийската войска. Това обяснява защо той не се опитвал да преустанови напредването на войската на Александър. Македонският цар настъпвал с воините си от Египет през Сирия и Асирия, преминал р. Ефрат при Тапсак (вероятно съвременния гр. Мескен или евентуално Йераблус) и от там се отправил на изток по пътя за Нисибис, като прекосил р. Тигър (край съвременния гр. Безабде), докато накрая стигнал до лагера на Дарий край Гавгамела (в северен Ирак). Местността не била много далеч от Ниневия, столицата на някогашната Асирия, превзета през 612 г. от мидийците, които били далечни родственици на персите.
Няма да бъде справедливо да се твърди, че Александър бил подмамен от Дарий за сражението край Гавгамела, тъй като самият той искал по-скоро да се стигне до последното, решаващото сражение. В това отношение е красноречиво преданието за разговора между Александър и Парменион през нощта преди битката. Парменион посъветвал Александър да атакува през нощта, за да се избегне големият брой жертви с оглед на численото превъзходство на войската на Дарий. Но Александър разгорещено отказал с думите: „Няма да го направя, защото не искам да мислят, че съм откраднал победата като някакъв крадец.“ (По странна ирония на съдбата в Иран и до днес го наричат Искандер Крадеца.) Това още не означава, че той отричал предимствата на изненадата. Напротив, винаги, при първа възможност, Александър не пропускал шансовете си да изненада противника. Но той, също като Наполеон много по-късно, ценял високо моралния фактор, който според него за спечелването на битките имал трикратно по-голямо значение от физическия, т.е. от числения брой на сражаващите се. Моралната стойност от евентуална победа над Дарий би била от изключително значение за неговата кауза както в чисто военен, така и в политически аспект.