Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)

Картлидж Пол

През 1971 г. администрацията на иранския шах Реза Пахлави с голяма помпозност и пищност отпразнува две хиляди и петстотин години от основаването на Персийската империя от Кир II, наричан още от древността Кир Велики. Така отминава и се срива в праха могъществото на империите… Ако бях Херодот или Ксенофонт, може би щях да опиша свалянето на последния шахиншах (цар на царете) заради „тизиса“ или данъка, дължим на Бога. Но се досещам по-скоро за доста по-светски причини, довели до свалянето от трона на шах Реза Пахлави. Темата за детронирането и за узурпирането на царския престол е тясно преплетена с историята на Александър Македонски.

Според легендата някъде през декември 333 г. (т.е. малко след битката при река Ис в Киликия) Александър изпратил послание до своя сразен персийски противник — Великия цар Дарий III. Сред редовете се четяло следното:

Ти уби Арс [Артаксеркс IV] в заговор с Багоаз [главния евнух и дворцов везир] и несправедливо и незаконно се добра до трона, с което измами народа на Персия. И след като по волята на боговете сега аз владея страната… и сега аз съм неин владетел и господар на цяла Азия, ела при мен…

Явно няма нищо ново под слънцето. Или поне под ориенталското. Но дали Александър е предприемал някакви важни нововъведения както в административната структура или идеологическия апарат на завоюваната от него империя или се е решил да измени в значителна степен доминиращата в нея култура?

Нападението срещу Персийската империя представлявало за Александър онзи дял от царственото му наследство, който той не можел да отхвърли. Но Филип не само завещал на своя син и наследник проекта за завоюването на Персия. Той пръв започнал да внедрява заимстваните от Персия идеи за преустройството на Македония. Увлечен в усилията си за модернизиране на патриархалната македонска монархия, която той наследил през 359 г., за да я превърне в по-голяма и по-сложно устроена държава, Филип изучавал внимателно и в най-малки подробности военната машина и административната структура на Персийската империя. За щастие, въпреки че Филип придобивал познания от общ характер относно всичко в Персия само чрез посредници, той успял да се сдобие с много подробна информация едва ли не от първа ръка, след като редовно приютявал в двора си като бегълци такива високопоставени особи от Персийската империя като бившия персийски сатрап Артабаз.

Новата имперска македонска провинция Тракия, която била завладяна от македонските войски през 343 г., изглеждала по-скоро като персийска сатрапия. Гъркът Евмен (от гр. Кардия в Хелеспонт) реорганизирал канцеларията на македонския цар според персийски образец (той продължавал с тази дейност през цялото царуване на Александър). Дворцовите приближени на Филип в тесния смисъл на това понятие много наподобявали „личните приятели“ на Великия цар на Персия. Колкото до дворцовите пажове, за тях се разказвало, че дори помагали на Филип да възсяда коня си — точно както се правело в Персийския двор. Всичко това ни насочва към предположението, че Филип отдавна — може би още от 346 г. — обмислял завоюването на Персийската империя, т.е. много преди началото на македонското нашествие (от 336 г.). Признаването на тенденцията към постепенно „персиизиране“ на Македония със сигурност може да се приема като особено полезен метод за проумяване на особеностите в мотивите и целите на Александър.

Съществуват и други ключови признаци. Ние никога няма да узнаем със сигурност докъде е възнамерявал да стигне Александър, когато напуснал Македония през 334 г. Но преди да потегли на поход, той разпределил между своите дворцови приближени и най-близките си приятели повечето от земите, които в Македония били негови лични владения. Александър още от самото начало на похода си в Азия имал намерение да завладее Ахеменидска империя, а след това и цяла Азия. Най-ранното неподлежащо на съмнения свидетелство за тези негови амбиции и намерения бил епизодът с Гордиевия възел от 333 г. (вж. Глава 6). И наистина към 326 г. владенията на Александър се простирали далеч отвъд съществуващите граници на Ахеменидската империя, след като той нападнал „Индия“, по-точно днешния Пенджаб.

По време на царуването на Дарий I — приблизително към 500 г. — за източна граница на империята служела река Инд. Но при Дарий III тази роля била поета от планинския масив Хиндукуш, наричан от гърците „Индийския Кавказ“. Тази загуба на територия била признак за отслабване на Персийската империя, при това точно в началните години на царуването на Александър, макар че при всемогъщия Дарий I този къс от Индия бил здраво държан от персите. Друг, при това още по-съществен признак за слабостта на Дарий III бил неуспехът му да попречи на Александър да се озове на азиатския бряг на Хелеспонт или поне да се опита да го възпре още при първите му стъпки в Мала Азия. Обяснението за този провал е много показателно за съпротивата, която заварил Александър при напредването си през азиатските простори.

Десетилетие преди нашествието на Александър откъм малоазиатския бряг на персийската империя както финикийците, така и кипърските гърци се вдигнали на бунт срещу тиранията на персийския царски двор. Това в никакъв случай не представлявало някакъв небивал прецедент. Поданиците на персийските царе периодично са надигали на въстания дори и след масовите вълнения, метежи и бунтове през двадесетте години на VI век пр.Хр., потушени успешно от Дарий I. Но някъде към средата на IV век пр.Хр. тези вълнения до такава степен зачестили и се задълбочили, че вътрешнополитическата обстановка в империята постоянно била напрегната и крайно тревожна. Най-подозрително се държал Египет, който на практика успял да извоюва фактическа независимост за повече от шест десетилетия след мощното въстание през 405 пр.Хр., въпреки че персите на три пъти нахлували в египетските земи с многочислени войски с цел умиротворяване на размирната провинция и задържането й в рамките на империята. Но въстанията в империята не се ограничавали само до покорените чужди народи. От края на седемдесетте години на IV век пр.Хр. и особено през периода между 362 г. и 358 г. Артаксеркс II (царувал от 404 до 359 г.) и Артаксеркс III (царувал от 359 до 338 г.) непрестанно били принуждавани да усмиряват броженията и дори откритите бунтове на своите сатрапи в Мала Азия.

През периода приблизително от 400 г. до 336 г. именно тази комбинация от фактори се оказала решаваща и насърчила Александър да се опита да покори цялата Ахеменидска империя. Реалната власт била много по-отслабена отколкото привидно изглеждала. Разочаровани от нея били всички обществени прослойки (от най-висшестоящите до най-нисшите). Дворцови интриги, заговори и покушения се редували от десетки години и въобще не се очертавал краят на този хаос във върховете на империята.

Александър покорил Ахеменидската империя, образно казано, с един замах. Дали е бил новатор, търсещ неуморно възможности за създаване на нови органи за управление, нови институции и нова администрация? Или точно обратното — бил е традиционалист, който просто искал да смени Дарий на персийския трон и да започне да раздава престижни постове на своите македонски и гръцки довереници, заедно със склонните към сътрудничество представители на старата управляваща класа в Иран, без да разклаща прекалено овехтялата управляваща мрежа, която заварил непокътната? И накрая: дали Александър е бил само поредният завоевател или е бил озарен от по-висша визия за това, което желаел да постигне чрез и след завоеванията си? Всъщност това е най-важният, обаче и най-сложният въпрос около неговото дело, макар че е доста рисковано да се предприемат опити за намиране на отговора предвид на това, че делото му е останало недовършено заради ранната му смърт.

Изглежда че Александър, като повечето от царете от Ахеменидската династия, предпочитал да действа съобразно принципа на незабележимите на пръв поглед кардинални решения. Тайната на всяко имперско управление (както би го нарекъл Тацит) била разкрита най-откровено през 1879 г. от тогавашния британски вицекрал на Индия: „Думите ми вероятно няма да прозвучат ласкателно за ушите на нашите съюзници, но имам чувството, че ще бъда напълно прав, ако заявя, че колкото по-рядко афганците усещат присъствието ни по техните земи, толкова по-малко ще ни ненавиждат.“ Това твърдение вероятно е в сила за всички империи, при това откакто свят светува. С други думи, Александър предпочитал да не се намесва в местната мрежа от законови, религиозни или културни традиции, ако не страдала имперската система за събирането на данъците и не била застрашавана политическата стабилност на империята като цяло. За разлика от повечето си сънародници — приближени военни предводители или дворцови съветници, той дори бил склонен да възприема позитивно, с дължимия респект, обичаите на другите племена и народи.

Особено деликатна тема за всеки завоевател на чужди земи е официално признаваната религия. Персийските царе никога не забравяли открито да провъзгласяват, че са под специалното покровителство на иранското божество Ахура Мазда съгласно учението на техния древен пророк Зороастър (Заратустра). Обаче те никога не предприемали опити да налагат зороастризма извън границите на Иран. Аналогично Александър се обявил за наследник, дори за син на Амон или Зевс, обаче не се заел да заменя монотеистичната религия на иранците с пантеона на десетките гръко-македонски богове и полубогове. Вместо това той си осигурил благоприятни за трона му възможности да извлече политически капитал от прокламираната от него толерантност, веротърпимост и почитане на местните религиозни вярвания и практики в двете най-важни за него сатрапии — Египет и Вавилония — т.е. именно там, където поне последните владетели от Ахеменидската династия, като изключение от традиционната им политика, въобще не се показали като толерантни. За съжаление не може да се каже доколко тази негова политика била обусловена от чисто практически и политически съображения и доколко била продукт на искрена религиозна вяра и културни разбирания. От друга страна Александър сигурно не е бил убеден последовател на някаква абстрактна концепция за „единство на човечеството“. Нито пък е бил някакъв изключително вдъхновен и извисен философ с хуманитарна ориентация като онези, които са взели присърце благородната мисия за „раздаване на млякото на човешката доброта“ 29 сред целия тогава известен и населяван от хората свят.

29

Шекспир, „Макбет“, I действие, V сцена. — Б.пр.