Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)

Картлидж Пол

През 324 г. Кратер — един от четиримата македонски маршали в империята на Александър, самият той един от най-високопоставените младоженци в Суза — се нагърбил със задачата да върне в Македония около десет хиляди от демобилизираните ветерани. Възможно е чрез него Александър да е изпратил тайно съобщение до своя наместник в Македония, регента Антипатър (известен като противник на политиката на Александър за сближаване с ориенталските нрави). Може би спонтанно или по настояване на Александър гръцките градове-държави, обединени в Коринтския съюз, изпратили при него пратеници, които го приветствали като жив бог. Те пристигнали във Вавилон в ранната пролет на 323 г., защото именно там Александър окончателно установил своя имперски двор. Неговите претенции да бъде всеобщо призната божествената му природа били огласявани по няколко канала още след посещението му през 331 г. при оракула на Амон в оазиса Сива. Съпротива

срещу тази тенденция имало дори в двора на Александър, но много от гръцките градове вече се подготвяли да отстъпят пред претенциите му и да признаят, че изключителните му, едва ли не свръхчовешки постижения заслужават да бъдат признати за свръхестествени. От друга страна, също толкова много сред гръцките градове останали силно разочаровани от имперския декрет, оповестен по време на олимпийските игри, отнасящ се до позволението за връщане на изгнаниците, което било в крещящо противоречие с претенциите на тези градове за автономно управление. Така били посети семената на масовото въстание на гръцките градове, известно като Ламийска война (вж. Глава 5), което избухнало през 323 г. непосредствено след неочакваната смърт на Александър.

Ретроспективно погледнато, последната година от живота на Александър трябва да се приема като значителен спад в неговата иначе удивителна активност. Тя била засенчена преди всичко от загубата на Хефестион — неговия най-близък приятел, избран от Александър на пост, съответстващ на велик везир в Отоманската империя. Хефестион умрял в Ектабана някъде през октомври 324 г. Вече никакъв кръвопролитен поход — като този срещу непокорното иранско племе косайени, проведен през зимата на 324/3 г. — не можел да донесе разтуха на опечаления Александър, страдащ от загубата на своя дългогодишен спътник. Ала дори и сега той не искал да се откаже от подготовката на следващия голям поход — този път срещу арабите, но на 10 юни 323 г. той се разболял и умрял във Вавилон.

Малко след погребението му били оповестени различните негови проекти, така наречените „последни планове“, повечето от които били наистина грандиозни по замисъл. Независимо дали били предвидени точно за цитираните в тези проекти срокове, те все пак съответствали на колосалните мащаби, към които Александър винаги се стремял (вж. Глава 10).

Неизбежно било да се появят слухове, че Александър бил отровен, още повече че признаците при отравяне със стрихнин в ниски дози приблизително съответстват на симптомите на неговото заболяване. Неговите секретари дори публикували документ, известен като „Ефемеридес“ (Дневници), за да опровергаят слуховете. Обаче с това не им бил сложен край. За някои от най-видните македонски военачалници, особено за тези, които се надявали да го наследят, може би не е съществувал друг начин да прекратят неговата мегаломания по ориентализация, обсебила императора им, който все повече се отчуждавал от тях. А колкото до съдбата на трупа му, това е една от големите — и все още неразрешени — мистерии, завещани ни от античния свят. Да започнем с това, че той бил балсамиран и запазен във Вавилон. Но само две години по-късно било решено да го върнат в Македония, за да бъдел погребан в старата царска гробница в Егея (Вергина). Обаче по пътя трупът на Александър бил похитен от сатрапа на Египет Птоломей — един от най-отдавнашните спътници на Александър и състудент от школата на Аристотел в Миеза, по-късно издигнал се до маршал в новата империя на Александър.

Отначало Птоломей погребал тялото на Александър в Мемфис — древната столица на фараоните, като не е изключено да е използвал каменния саркофаг, съхранявал останките на последния цар на независим Египет — Нектанебо (или Нектанебис) II. (В „Романа за Александър“, съчинен в Египет, по доста фантастичен начин се твърди, че именно Нектанебо бил биологичният баща на Александър, обаче това е друга история). По-късно Птоломей пренесъл саркофага от Мемфис в новата си столица Александрия, където от 306 г. той властвал като цар на Египет. Разкошният мавзолей и величествената гробница останали запазени до времето на Октавиан, повече известен като Август или първия римски император. Обаче в късния период на античността този саркофаг изчезнал безследно, въпреки че според местните легенди се знаело точно къде е било мястото му в древността.

Гърците имат обичая да повтарят „Гледай към края“, с което искат да кажат, че само тогава си проличава истинската стойност на един човешкия живот. Невъзможно е да се направи окончателна преценка на изключителните постижения на Александър, въпреки че е царувал само тринадесет години. Все пак е напълно ясно, че делото му е останало в по-голямата си част недовършено. И след смъртта му неговата репутация си оставала така противоречива и спорна, каквато била и приживе. Мненията на отрицателно настроените критици били изразени най-красноречиво от Ернст Бадиан, който бил необикновено остър и в преценките си: „След толкова много битки и убийства, целящи достигането на абсолютната власт, Александър останал като самотен връх, извисяващ се над бездна, без да има някаква полза от неговото могъщество.“ Освен това обединената под скиптъра му империя, простираща се далеч на изток и на запад, умряла заедно със своя тридесет и две годишен основател. Никой от маршалите на Александър, които посветили следващите две десетилетия на споровете кой да притежава саркофага му, не вярвал, че било възможно да се опази империята.

Позитивните възгледи за делото на Александър са още по-спорни. Той се оказал една от изключително полезните личности в човешката история поне по отношение на културата. Разпространяването на гръцката култура като визия и слово сред останалите народи, разбира се, било започнало много столетия преди Александър, като преди възцаряването му било поощрявано от баща му Филип. Обаче именно Александър неимоверно ускорил този процес и по негово време елинизмът прониквал все по-надалеч, при това до такава степен, че процесът се оказал необратим. В края на краищата благодарение на него по-късно еврейската Библия била преведена на гръцки в египетската Александрия, а св. Павел, елинизиран евреин от град Тарс в Киликия, писал посланията си на всеобщо разпространената езикова версия на гръцкия „койне“, за да приобщи населението на Източната римска империя към новата религия — християнството. Той се изявявал в толкова обширна културна област, че тогава са я наричали екуменическа, а днес ние бихме я определили като глобална.

Съвременна и много красноречива илюстрация на това удивително постижение в процеса на елинизацията може да се намери в следните привидно простички строфи на поета Константин Кавафис, родом от Александрия в Египет:

Ние постигнахме всичко това; ние от Александрия, от Антиохия, от царството на Селевкидите, и от многобройните други гръцки градове в Египет и Сирия, както и от Мидия, и от Персия, и още от много други места с техните надалеч простиращи се доминиони и различните усилия към разумни адаптации, както и с гръцкия език койне, който пренасяхме по целия път чак до Бактрия, чак до хората от Индия. Кавафис, „200 г. пр.Хр.“

Във вид на скулптурен барелеф това е изразено в гробницата на финикиеца Абдалоним, цар на Сидон. Признат за владетел от Александър в края на тридесетте години на IV век пр.Хр., той му останал предан докрай. След смъртта му тялото му било погребано в каменен саркофаг, на чиито стени били изобразени сцени, които биха зарадвали очите и сърцето на покойния император, покровител на винаги лоялния Абдалоним. Доминират две лесно различими теми: войната и ловът. По всяка вероятност Александър и в задгробния си живот продължава да се отдава на любимото си развлечение — лова.

Глава 10

Човекът Александър

Сцената с възстановяването на Александър от едва ли не фаталното му раняване в Индия през 325 г. и фанатичните приветствия на неговите войски, когато узнали за изцеляването му, доказва, че той бил приеман едва ли не като необикновено и дори свръхестествено създание. Но що за човек е бил той, ако трябва да се гледа на него именно като такъв, а не като на бог или герой (полубожество) като Херкулес и другите му събратя от древногръцката митология? Дали наистина е бил онзи разумен и разсъдлив Александър, който ни описва Улрих Вилкен? Или изискан кавалер и мечтател, както ни е представен от У. У. Тарн? Или пък титан и фюрер — според визията на Фриц Шахермайер? Или като герой от епоса на Омир — от творбата на Робин Лейн Фокс? Или аморалният и безжалостно прагматичен образ в изследванията на Ернст Бадиан и Брайън Бозуърт? Или никой от гореизброените варианти? Или по нещо от всичките тях? Или нещо съвсем друго? Можете да направите залозите си, дами и господа.