Александър Македонски (Истинската история на завоевателя и стратега, владетеля и тиранина, мъжа с блестящ ум и сложна сексуалност)
Шрифт:
Не е достатъчно да се каже, че Александър бил много суеверен. В неговото поведение се забелязвала силна склонност към всичко мистично. Това се доказало особено красноречиво при посещението му в оазиса Сива през 332/1 г. След това пътуване Александър не само гледал на себе си като на наследник на Зевс, но и като на син на Гръмовержеца. Но още по-важно е да се изтъкне, че Александър се увлякъл още повече по негръцкия бог Амон, отколкото по Зевс. Това била „синовна близост“, само че от по-специална разновидност. Когато Александър предприел предизвикващо любопитството ни загадъчно пътуване до светилището на оракула на Амон в оазиса Сива, той задал един въпрос на бога, след което — поне така се разказвало — получил тъкмо онзи отговор, за който сърцето му копнеело. Ала никога не се разкрило какъв точно бил въпросът на Александър. Според Плутарх Александър писал на Олимпия, че след връщането си от оазиса Сива той ще й разкрие някои пророчества, при това единствено на нея, ала това предположение трябва да се приема с известна доза скептицизъм. Но няма съмнение, че оттогава насетне бог Амон имал свое специално запазено място в сърцето на Александър — достатъчно е да припомним, че Черния Клейт загинал от ръката на Александър, защото дръзнал да го обвини, че пренебрегвал паметта на Филип заради преклонението си пред Амон. Заради този укор, както и заради други мрачни предположения на Клейт, Александър веднага убил този, който му бил спасил живота при битката край река Граник.
Сведенията, които ни е оставил Ариан за отношението на Александър към Амон, са много впечатляващи. Той допуска, че завоевателят наистина е вярвал, че е син на бога, обаче не причислява Амон към божествата, на които Александър обикновено принасял жертвоприношения. Така например през ноември 326 г. край река Инд Александър устроил „възлияние в чест на Херкулес (когото считал за свой далечен предтеча), както и на Амон и на други богове, които обикновено не забравял да почете“. По-късно, през 325 г., той „заповядал да се даде жертвоприношение на онези богове, за които вярвал, че Амон го е научил да почита“. Може би това е било закодирано позоваване на указанията, които Александър получил лично (според собственото му признание) от Амон в оракула му в либийския оазис Сива. Най-недвусмисленото доказателство за специалното отношение на царя към този екзотичен бог било приемането на отговора на Амон на въпроса на Александър как да бъде почитан посмъртно Хефестион — египетският бог отвърнал, че следвало да му се отдават почести като на герой, а не като на божество.
За съвременниците си от древността Александър, също както и Хефестион, бил герой в буквалния смисъл на това понятие, защото след смъртта си бил почитан като прославен и неземен герой — особено в Пела, но също и на много други места. Ала доколкото ни е известно, той гледал на себе си като на герой от Омировия епос, като превъплъщение на своя легендарен предшественик Ахил или дори на още по-прославения си предтеча Херкулес. Защото Херкулес съчетава два ореола на слава: той може да бъде възприеман като герой в стила на Омир като свръхсилен завоевател, но в същото време е син на бог (Зевс) и смъртна жена и бил признат за божествено създание, едва след като извършил своите чутовни дванадесет подвизи. Самооценката на Александър като героичен персонаж е предизвиквала най-разнообразни реакции сред историците и анализаторите — както древните, така и съвременните. Във всеки случай днес ние гледаме на героите доста по-различно отколкото завоевателя и неговите съвременници.
Прекомерно силната реакция на Александър спрямо смъртта на най-близкия му другар, приятел и спътник повдига нови въпроси относно неговия характер. В древна Гърция под понятието „характер на личността“ са разбирали нещо като щампа, нещо дадено свише, вродено и присъщо на индивида, а не резултат от социални предпоставки. В повечето случаи унаследеният още с раждането характер на човека можел — поне донякъде — да бъде ограничаван или променян с помощта на образованието и натрупването на жизнен опит. В противен случай всички събития от жизнения път на една личност ще служат единствено за разкриване на изначално зададения характер, нрав, психологически портрет, чиито особености често са скрити дълбоко под повърхността. Античните източници, от които ние черпим сведения за характера на Александър, са единодушни, че ако въобще можело да се говори за настъпване на промени в него, то те се оказвали само отрицателни през единадесетте години, посветени на завоевателни походи и властване в Азия.
Глава 11
Обожествяването на Александър
Александър бил един от първите гърци, почитани приживе като бог. Този удивителен факт повдига множество въпроси. Откъде произлиза идеята за обожествяването на смъртни хора приживе и как се вписва тя в общия контекст на гръцката религия? Дали самият Александър се е възприемал като истинско божествено създание? Дали сам е заповядал да бъде обявен за бог? И ако е било точно така, то защо? Именно с религията е бил обвързан както целият му жизнен път, така и особеностите в неговото личностно развитие. Дори може да се твърди, че дълбоката религиозна вяра е бил сред основните източници на вдъхновение за всичките или поне повечето от неговите действия. Истинският характер на религиозните вярвания на Александър (независимо от въпроса за неговото обожествяване) вече бяха разгледани, но само в светлината на изследването на Александър като човек. Макар и да изглежда парадоксално, проучването на темата как е бил възприеман Александър — като герой или бог, ще ни доведе до още по-задълбочено разбиране на неговата човешка същност.
За нас, възпитаните в монотеистичната традиция на религията и духовността вероятно няма нищо по-трудно от това да проумеем духовния свят на езичеството. Езическата религия винаги се е отличавала с две съществени черти: първо, при нея се е наблягало повече на култовите обреди, отколкото на догмите, вярата или убежденията; второ, според езическите жреци в света изобилствало от богове. По-конкретно, религията на древните се отличавала с преклонение пред езическите (предхристиянски) гръцки богове; с изграждане на храмове, култови статуи (амалгама) и свещени участъци (теменос); жертвоприношения на олтара (обикновено се принасяли в жертва животни); атлетически и/или музикални игри и състезания; пеене на пайен (химн, който се пеел обикновено в чест на олимпийските богове Аполон или Посейдон). Към името на някое от основните и „вездесъщи“ божества, примерно като Атина, дъщерята на Зевс, се добавяли най-различни епитети: Атина — богинята на занаятите и изкуствата, Атина Мъдрата, Атина Девственицата (Партенос на гръцки, затова нейният акропол в Атина се нарича Партенон), Атина Покровителката на града (в Спарта), Атина от Линдос (или от някъде другаде) и т.н. Макар че били представяни антропоморфно, боговете и богините не били личности в човешкия смисъл на това понятие. Всеки бог, както и всяка богиня, били по-скоро превъплъщение на някакви природни сили и стихии.
Антропоморфният характер на гръцките божества се проявявал под различни форми. Тяхната сила била неизмеримо по-голяма от тази на повечето смъртни, ала все пак било трудно да се прокара абсолютно ясна разграничителна линия между хората и боговете. Поради това за древните гърци било напълно естествено да допускат съществуването на създания с междинен статут, подреждани според способностите си някъде — по скалата на могъществото им — между боговете и хората. На единия полюс се нареждали онези, за които се предполагало, че са живели в далечното и неясно минало и поне единият от родителите им имал божествено потекло. Класическият пример за тази категория бил Херкулес, чийто култ — както вече отбелязахме — бил пряко свързан с историята на Александър. На другия полюс на спектъра се намирали човешките същества от историческата ера, които придобивали посмъртно статут на герои за сметка на техните необикновени постижения и подвизи — простосмъртни люде, примерно като спартанеца Бразидас. След смъртта му през 422 г. в град Амфиполис на полуостров Халкидики (който той наскоро бил освободил от властта на атиняните), той бил издигнат до статут на герой и основател на Амфиполис, поради което му се полагало съответното религиозно преклонение. Почитането на Бразидас изместило култа към действителния основател на Амфиполис — тъй като градът бил основан петнадесет години преди това от един атинянин. Това е особено красноречив пример за взаимното преплитане на чисто светските политически фактори и трансцендентално религиозните в рамките на традиционната езическа религия на древните гърци.
Херкулес многократно превъзхождал Бразидас, тъй като притежавал божествен произход благодарение на баща си Зевс и като такъв бил възприеман като герой по рождение. Благодарение на чутовните си подвизи в земното си съществуване той бил приет тържествено сред безсмъртните богове на върха на планината Олимп — най-високата планина в Гърция, издигаща се край южната граница на Македония. Обаче култът към героя Бразидас също имал двояко значение за Александър. Първо, той бил най-извисеният от всички смъртни хора, ала без помен от божествен произход или поне почетни прадеди, чиито геройства се опитвал да застигне и надмине. Второ, след по-малко от двадесет години друг един смъртен, също спартанец, наречен Лизандър, се изкачил още по-високо по стълбата на почестите. При него обаче можело да се говори за някаква връзка с безсмъртните богове, защото — също като Александър — той можел да претендира, че бил пряк потомък на Херкулес по бащина линия. Обаче нямало основания да се очаква, че за разлика от всички останали спартанци, които преди него също твърдели, че били сред потеклото на Херкулес (включително двама от спартанските царе), Лизандър е успял да постигне някаква форма на божественост.
Той командвал флота, който помогнал на Спарта да спечели триумфално Пелопонеската война (431–404 г.). Реакцията на Спарта спрямо Лизандър като личност в часа на неговия триумф била сдържана, типично по спартански. Но това не можело да се каже за върнатите от изгнанието олигарси (настроени крайно антидемократично) от островната държава Самос, близо до анадолския бряг на Мала Азия. Те не виждали никаква причина да сдържат възторга си от победите на Лизандър. В негова чест, като спасител и благодетел на Самос, от 404 г. те започнали да му посвещават олтари, светилища, хвалебствени химни, дори преименували своя най-важен ежегоден религиозен празник от Херея (в чест на покровителката на града — богинята Хера) на Лизандрея — както изрично се посочва в официалния надпис от остров Самос, датиран приблизително към 400 г. пр.Хр.
В обожествяването на Лизандър обаче нямало нищо богохулно. Гърците въобще не са използвали понятието богохулство (макар самата дума „бласфемия“ да има гръцки произход). Когато го вършели, те по принцип се стараели да отделят човешкото от божественото. Например за тях било нещо обичайно да порицават прекалено самонадеяните си съграждани чрез напомнянето да „мислят само като смъртни създания“, т.е. напомняли им, че били хора, а не богове. Но тъй като гръцката религия, както вече отбелязахме, била тясно обвързана с политиката, съвсем редно било за един гръцки град да реши за дадена личност какви религиозни почести са уместни. Тогава не са съществували църковни академии, синоди или други религиозни йерархични институции, представлявани от професионални експерти по религиозните тънкости, нито такива средновековни понятия като доктрини или догми. Освен това ласкателният епитет „богоподобен“, използван за изразяване на най-високата възможна степен на възхвала, пряко им напомнял за Омировия епос.